Решение № 1067 от 06.03.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1067 гр. София, 02.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Стойчо Попов при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело № 20221100500035 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Същото е образувано въз основа на депозирана въззивна жалба от ответницата В. Т. срещу Решение № 20158974/17.07.2021 г., постановено по ГД № 31802 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, III ГО, 145 състав, в частта, с която същата е осъдена да заплати на М. и В. Ц.и сумата в размер на 77,18 лева, представляваща разноски за извършено боядисване с латекс, поставяне на корниз и релса за периода м. януари 2019 г. - м. март 2019 г., за закупуване на боя, грунд и различни материали през 2018 г., също така и в частта, с която е отхвърлена претенцията на ответницата за осъждане на ищеца М. Ц. за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на допуснатия до съдебна делба недвижим имот – самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, за периода 02.09.2016 г. - м. май 2019 г., за разликата над сумата от 28 лева до пълния претендиран размер от 300 лева, както и в частта, с която е отхвърлена претенцията за осъждане на ответниците М. и В. Ц.и за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на допуснатия до съдебна делба недвижим имот за периода 02.09.2016 г. - м. май 2019 г., за разликата над сумата в размер на 112 лева до пълния претендиран от 1500 лева.

В жалбата се излагат съображения, че претенциите за заплащане на разноски за боядисване на допуснатия до съдебна делба недвижим имот, поставяне на корниз и поддръжка се явява недоказана. Признава се, че за извършване на разноските е 1 представена фактура, но същата не установявала, че закупените стоки са вложени в процесното жилище. По отношение на претенциите за лишаване от ползване на ответницата на допуснатия до съдебна делба недвижим имот, се възразява, че не се установява по несъмнен начин заплатените суми – на 23.10.2017 г., на 08.08.2019 г. и на 22.11.2019 г., с какво основание са и че същото е именно за заплащане на процесното обезщетение. Според жалбоподателката, в трите представени бележки липсва името на ищеца М. Ц., а фигурирало единствено името на неговата съпруга – В.

Ц., като дори да се приеме, че със заплащане на сумите се погасява конкретното задължение, не се установява дали същото е това относно притежаваната от тях идеална част в режим на съпружеска имуществена общност или единствено на ищеца М. Ц.. Поради изложеното се претендира постановеното решение да бъде отменено в посочените части.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от М. И. Ц. и В. Б. Ц..

По делото е постъпила и въззивна жалба от ищеца М. И. Ц. срещу Решение № 20158974/17.07.2021 г., постановено по ГД № 31802 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, III ГО, 145 състав, с което е отхвърлена възлагателната претенция с правно основание чл. 349, ал. 2 от ГПК на ищеца М. И. Ц. и допуснатият до съдебна делба недвижим имот – самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, е изнесен на публична продан, като е постановено получената от проданта сума да бъде разпределена между съделителите съобразно притежаваните от тях квоти в съсобствеността. В депозираната жалба се излагат съображения за неправилност на постановеното решение. Посочва се, че първоинстанционният съд не е съобразил събраните по делото доказателства. Поради изложеното се претендира постановеното решение да бъде отменено в обжалваната част, като вместо него бъде постановено друго, с което допуснатият до съдебна делба недвижим имот да бъде възложен на ищеца.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от В.

Т., с който се оспорва депозираната въззивна жалба като неоснователна. Сочи се, че в депозираната жалба не са изложени конкретни пороци на постановеното решение.

Излагат се съображения за правилност на изводите на първостепенния съд, а именно, че в случая не са налице хипотезите на чл. 349, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, поради което и допуснатият до съдебна делба недвижим имот е изнесен на публична продан.

Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. И. Ц. и В. Б. Ц. срещу В. И. Т. иск с правно основание по чл. 61, ал.

2 от ЗЗД за разликата над уважения размер от 77,18 лв. до пълния предявен размер от 891,92 лв., в частта, с която М. И. Ц. е осъден на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС да 2 заплати на В. И. Т. сумата от 28,00 лв., както и в частта, с която М. И. Ц. и В. Б. Ц. са осъдени на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС да заплатят на В. И. Т. сумата от 112,00 лв., като необжалвано в тези части в срок от страна на М. И. Ц. и В. Б. Ц., респ. в тези части първоинстанционното решение не е предмет на въззивното производство.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираните въззивни жалби са допустими. Същите са подадени в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледани по същество, жалбите са неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да при-ложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

По депозираната жалба от В. Т. вх. № 25130499/17.08.2021 г. по описа на Софийски районен съд относно претенциите по сметки с правно основание чл. 31, ал.

2 от ЗС:

С постановеното решение, първостепенният съд е приел за основателна претенцията по сметки на ответницата В. Т. срещу съделителите М. и В. Ц.и за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване. Доколкото решението се обжалва единствено в частта, с която претенциите по сметки са отхвърлени, както следва: за осъждане съделителя М. Ц. да заплати на ищцата разликата над сумата в размер на 28,00 лв. до пълния претендиран размер от 300,00 лв., и за осъждане съделителите М. и В. Ц.и да заплатят разликата над 112,00 лв. до пълния претендиран размер от 1500,00 лв., то за уважената част от претенциите решението е влязло в законна сила като 3 необжалвано.

Основният спорен въпрос относно претенциите на ответницата с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС е извършвано ли е плащане за погасяване на задължението за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване, ако да – за какъв период.

В тази връзка по делото е представен препис от Решение № 478869/29.08.2018 г., постановено по гр. д. № 50716/2016 г. на Софийски районен съд, 118 гр. с-в, от което се установява, че ищецът М. И. Ц. е осъден да заплати на ответницата В. И. Т. сумата в размер на 438,00 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на 1/6 ид. част от процесния недвижим имот за периода 01.09.2014 г. - 01.09.2016 г.

От предстаВ. по делото вносна бележка от 01.02.2017 г. от „Банка ДСК“ ЕАД се установява, че съделителят В. Б. Ц. е заплатила на ответницата сумата в размер на 200,00 лв., с основание: наем. До основанието с химикал е написано: „гр. д. състав 118, 2016 г.”. С оглед посоченото с химикал до основанието за ползване и предвид обстоятелството, че вносната бележка е представена именно от съделителите В. и М.

Ц.и, то съдът намира, че посочената сума следва да бъде съотнесена към сумата, дължима по гр. д. № 50716/2016 г. на Софийски районен съд, 118 гр. с-в, и не погасява настоящата претенция.

Приетата по делото разписка от 15.01.2021 г. на „Изи Пей” ЕАД се отнася за заплатена сума с основание: „наем 2020 г.”, а процесната претенция касае периода месец септември 2016 г. - месец септември 2019 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че се явява ирелевантна за спора. Изложените съображения се отнасят и за операционна бележка от 01.11.2018 г., доколкото в основанието на същата е посочено: „Решение по дело от 2017 г. до 2018 г.” и разписка от 12.04.2021 г., в основанието на която е посочено: „наем 01.01.2021 г. - 17.06.2021 г.”.

ПредстаВ. вносна бележка от 23.10.2017 г. на „Банка ДСК” АД, според съда, несъмнено представлява доказателство за заплатена сума за обезщетение за лишаване от ползване в размер на 520,00 лв. за процесния период, доколкото в основанието на същата е посочено: „09/2016 г. до 10/2017 г.”. Посочените съображения касаят и вносна бележка от 22.11.2019 г. за заплащане на сумата в размер на 750,00 лв., в която като основание за извършеното плащане е посочено: „наем 2018 г. - 2019 г.”. Към заплатени суми, съдът намира, че следва да се числи и тази по вносна бележка от 08.08.2019 г. на „Банка ДСК” АД за сумата в размер на 150,00 лв. с основание: „наем”, предвид датата, на която е извършен преводът на сумата.

С оглед изложеното, съдът намира, че несъмнено се установи, че от страна на съделителите М.а и В. Ц.и е заплатена сумата в общ размер на 1420,00 лв., с която са погасени задълженията за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на ищцата за периода 02.09.2016 г. - месец май 2019 г. Предвид съвпадението на изводите 4 на двете съдебни инстанции, то в тази част първоинстанционното решение се явява правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

По депозираната жалба от В. Т. вх. № 25130499/17.08.2021 г. по описа на Софийски районен съд относно претенциите по сметки за извършени разноски:

Предмет на обжалване от страна на ответницата са единствено претенциите на ищците за заплатени необходимите разноски, изразяващи се в поставяне на нова ламперия, боядисване с латекс, поставяне на корниз и релса за периода месец януари 2019 г. – месец март 2019 г., и за боядисване и поддържане на апартамента през 2018 г.

Спорен в настоящото производство е въпросът дали от страна на ищеца и неговата съпруга са извършени разходите за извършване на претендираните необходими разноски и дали закупените материали са вложени в допуснатия до съдебна делба недвижим имот.

По делото е представена фактура от 28.01.2019 г., от която се установява, че ищецът е закупил подова настилка ламинат на стойност 226,37 лв.

Видно от фактура от 22.01.2019 г., ищецът е закупил 3 кг. латексова боя – бяла, и 8 кг. латексова боя – цветна, на обща стойност 80,60 лв.

От касов бон от 26.01.2019 г. се установява, че ищецът е закупил корниз, релса, лепило, плъзгач и накрайник за релса на стойност 61,32 лв.

От приобщената фактура от 14.03.2019 г. се установяват закупени от ищеца 15 кг. бяла боя и 30 кг. цветна боя на обща стойност 344,60 лв. Установяват се и допълнителни разходи в размер на 185,98 лв. от фискални бонове, находящи се на л. 76 от първоинстанционното производство.

От приетата по делото СОЕ се установи по несъмнен начин, че така описаните и оценени от вещото лице като подобрения дейности са извършени. При проведения разпит на вещото в открито съдебно заседание на 08.04.2021 г., вещото лице посочва, че е посетило на място имота, като претендираните разноски са извършени.

Единственото, което не може да установи вещото лице, е датата на извършване на посочените разноски.