Определение № 1258 от 15.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1258 гр. София, 15.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Костадинка Недкова Касационно търговско дело № 20238002902050 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото „Юробанк България“ АД срещу решение № 807/14.06.2023г. по в.гр.д. № 2013/2022г. на Окръжен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 260293/29.04.2022г. по гр.д.№ 15814/2019г. на Районен съд – Пловдив. С последното са прогласени за нищожни по иска на Н. С. Б. против „Юробанк България“ АД, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП, като неравноправни по чл.143, т.19 ЗЗП, клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от договора за потребителски кредит с № НL 44051/24.09.2008г., сключен между „Юробанк България“ АД и Н. Б., като на основание чл.55, ал.1 ЗЗД банката е осъдена да заплати на Н. Б. сумата от 10 992,44 лева, платена без основание от ищеца по нищожните клаузи на чл.6, ал.2 и чл.23 от договора за потребителски кредит с № HL 44051/24.09.2008, сключен между страните, ведно със законната лихва върху сумата считано от 01.10.2019г. (датата на завеждане на исковата молба) до окончателното изплащане, както и сумата от 2 282,65 лева - обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД за забава в размер на законната лихва за периода от 1.10.2016г. до 30.09.2019г.

Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че кредитополучателят Н. Б., който претендира връщане на суми заради неоснователно обогатяване, не е успял да докаже по делото, че е заплатил всички суми по кредита, които претендира обратно. Сочи се, че от страна на банката е доказано, че кредитът е обслужван от трети лица, които не са страна по кредитното 1 правоотношение - С. И. Т., Н. Т. К. И., С. Н. Б., И. И.К., Р. В. Б. и дружеството „OPAL TRANSFER LIMITED”. Позовава се на приетата пред първата инстанция експертиза на вещото лице (стр.16 – зад.2.6.1.1 от заключението), съгласно която, ако се извадят за исковия период вноските, направени от трети лица, изчислението за валутни разлики ще е в размер на 5 515.40 лева. Същевременно се сочи, че Н. Б. не е навел твърдения и не посочил доказателства третите лица, плащали кредита, да са действали по негова поръчка и/или за негова сметка, когато са плащали вноските по кредита. Даденото подлежало на връщане към лицето, което е дало нещо без основание. Плащанията на третите лица са правени по процесната сметка, защото това е бил единственият начин за обслужване на кредита.

Всички тези плащания са с конкретно посочване на основанието („вноска по кредит“, „вноска с обмяна“ или друго подобно), което сочи ясна воля за погасяване на задълженията по процесния кредит, а не просто захранване сметката на Н. Б.. При внасянето на паричните суми от третите лица за вноски по кредита, тези средства напускат личната имуществена сфера на тези трети лица и стават пряко и незабавно собственост на банката. По тези причини Н. Б. няма право да претендира връщане на курсови разлики, формирани от вноски по кредита, платени от трето лице, а не от самия него. В този касаторът сочи, че е и практиката на ВКС - решение № 60080/16.09.2021г. по т.д.№ 466/2020г. на 1-во т.о. на ВКС.

На второ място се поддържа, че въззивният съд неправилно е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, в която е уважен иск по чл.86 ЗЗД за присъждане на законна лихва считано от датата на плащането. Сочи, че при неоснователно обогатяване законната лихва върху сумите се дължи от датата на поканата, а не от датата на даването на нещо без основание. В тази връзка по делото не е установено насрещната страна Н. Б. да е отправял покани в този смисъл. Касаторът се позовава на решение № 176/13.06.2012г. по т. д. № 1078/2010г. на ВКС, решение № 1442/04.11.2003 по гр.д.N2336/2003, решение № 1528/31.07.2003 по гр.д.N21285/2002 и решение № 2417/20.03.2000г. по гр.д. N 21488/99г. на ВКС. Поддържа се, че окръжният съд не е разгледала аргументите на банката – касатор във въззивната жалба, за неправилност на първоинстанционното решение в тази му част.

На следващо място, касаторът намира за погрешно заключението на въззивния съд, че ответната банка е била длъжна да предостави на кредитополучателя информация и предупреждение за бъдещото движение на валутните курсове, тъй като по делото не се доказало ответната банка да е знаела за предстоящи промени в курса на швейцарския франк.

При сключването на договора за кредит, ответната банка е предоставила информация на Н.

Б., че е възможно курсът да се промени, което е била единствената известна й информация към датата на отпускане на кредита. Тази информация се съдържала в самия договор за кредит.

С оглед горното, банката иска отмяна на обжалваното решение, отхвърляне на исковете и заплащане на направените разноски за всички инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.

Ответникът по жалбата и ищец по делото, Н. С. Б., в писмен отговор изразява 2 становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендират се направените разноски за настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Установено е по делото, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № HL 44051/24.09.2008г, с който банката предоставя на ищеца кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 50 000 лева по курс „купува“ на банката към деня на усвояване, а ищецът се е задължил да го върне, заедно с лихви, в уговорените срокове. Съгласно чл.2 от договора, разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове и се ползва при условията на ал.3 - кредитът се превалутира служебно от банката в лева по търговски курс „купува“ в деня на усвояването, като се превежда по банкова сметка на кредитополучателя в лева, поради което реалното ползване на кредита става в лева. Според чл.6, ал.1 от договора, кредитът се погасява съобразно погасителен план, неразделна част от договора, на месечни вноски. Въз основа на съдържанието на договора, съдът е достигнал до извода, че на практика кредитополучателят - потребител е сключил договор за кредит в швейцарски франкове, като в същото време в договора е предвидена клауза, възпрепятстваща реалното предоставяне на потребителя на необходимия му паричен ресурс в швейцарски франкове, предвид наличието на блокирана сметка.

Съдът е счел, че в процесното правоотношение ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП и се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, тъй като е сключил договора за кредит за покупка на недвижим имот като физическо лице и процесният договор не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Ответната банка се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП поради това, че е сключила процесния договор в рамките на своята търговска /банкова/ дейност.

Посочено е, че спорната разпоредба чл.6, ал.2 от договора предвижда, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по блокираната сметка по чл.2 ал.1, но има средства или евро по своите сметки в банката, погасяването се извършва с тези средства, след като банката служебно изкупува дължимите швейцарски франкове по курс „продава“, за което кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие.

Въззивният състав е възприел и спорната разпоредба - чл.23, ал.1 от договора за кредит, съгласно която кредитополучателят е декларирал, че е "запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл.21 от договора, може да има за последица, включително в случаите на чл.6, ал.2 от договора, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит". С посочената договорна клауза ищецът е поел за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите 3 погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро. Съгласно чл.23, ал.2 от договора ищецът е декларирал, че е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.21 - чл.23 от договора и е съгласен с настъпването им.

Решаващият състав е намерил, че процесната договорна клауза на чл.6, ал.2 и относимата към нея клауза на чл.23, ал.1 не отговарят на изискването за яснота и разбираемост. Посочено е, че кредитополучателят - потребител е икономически по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо търговеца от гледна точка, както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Банката, от друга страна, е икономически по-силната страна в правоотношението и разполага с експертна компетентност и познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк в краткосрочен и дългосрочен план.

Затова същата е следвало да предостави на потребителя достатъчна информация относно прогнозите за промяната на обменния курс спрямо националната, както и относно възможните действия, които могат да предприемат за минимализиране на валутния риск. В тази връзка е констатирано, че по делото липсват доказателства, че банката е представила на кредитополучателя преди сключване на договора подобна информация и че му е разяснила реално икономическите рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове.

Неизпълнението на това задължение е довело до прехвърляне на риска от валутните разлики изцяло върху кредитополучателя в нарушение принципа на добросъвестност и впоследствие изпълнението на спорната клауза е довело до значителна неравнопоставеност между страните, в който смисъл е и практиката на ВКС - решение № 168/29.01.2021г. по т.д. № 2184/2019г. на II т.о. на ВКС. Кредитополучателят не е имал възможност на база на предоставената му от банката информация относно възможните промени в обменните курсове да вземе решение, основано на добра информираност, и да направи разумна преценка какъв договор за кредит да сключи- договор за кредит при по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или договор за кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск. Предвид липсата на информация в дългосрочен план за промяна в обменните курсове на швейцарския франк, той не е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който поема със сключването на договора за кредит в чуждестрА. валута, и се е съгласил с установените предварително от търговеца условия, без да може да повлияе на съдържанието им, вкл. на изявлението в чл.23 от договора, че е „запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.21-23 от договора.

В обобщение е приел, че спорната клауза от договор за кредит в чуждестранна валута не е индивидуално уговорена и има за последица цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, без да му е предоставена възможност да прецени въз основа на ясна и разбираема информация икономическите последици от това. Следователно същата е в разрез с принципа за добросъвестност и създава значително неравновесие между договорните права и задължения на страните във вреда на потребителя. С оглед изложеното, на основание чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, е прието, че разпоредбата на чл.6 ал.2 от договора е нищожна като неравноправна.