Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 260972 от 03.11.2020, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 14851/2019
Вид
Решение № 260972
Подписан
03.11.2020
В сила
03.11.2020
Състав
ИВЕЛИНА МАРИНОВА СИМЕОНОВА, КРАСИМИР НЕДЯЛКОВ МАЗГАЛОВ, СИЛВАНА ИВАНОВА ГЪЛЪБОВА

Цитирани разпоредби

Р Е Ш Е Н И Е

№....... гр. София, 03.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публичното заседание на втори октомври две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:

СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 14851 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 194918 от 19.08.2019 г. по гр. д. № 15404/2019 г., Софийски районен съд (СРС), ГО, 162 - и състав, е признал за установено по предявените от В.А.В., ЕГН **********, В.А.Г., ЕГН **********, и Б.Г.П., ЕГН **********, тримата със съдебен адрес: ***, офис 1, срещу „Д.Б.2.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***№ 95, искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 2, ал. 1 и чл. 8, ал. 1 ЗАЗ и чл. 86 ЗЗД, че „Д.Б.2.“ ООД дължи на В.А.В., В.А.Г. и Б.Г.П. разделно на всеки от ищците по 1/3 част от следните задължения: сумата от 1166,96 лв., представляваща непогасена част от арендните плащания за стопанските години 2016/2017 г. и 2017/2018 г. в размер на 40 лв. на декар за площ от 14,587 дка земеделска земя, находяща се в землището на с. Евлогиево, област Плевен, по договор от 2010 г., вписан в Агенция по вписванията на 22.04.2010 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 07.12.2018 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 75,19 лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 02.10.2017 г. - 19.11.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 08.01.2019 г. по гр. д. № 77505/2018 г. по описа на СРС, 162 - и състав. Осъдено е „Д.Б.2.“ ООД да плати на В.А.В., В.А.Г. и Б.Г.П., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 325 лв., разноски в заповедното производство, и сумата от 425 лв., разноски в исковото производство.

В законоустановения срок по чл.

259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника „Д.Б.2.“ ООД, чрез адвокат Б.К., с доводи за неправилност на решението. Твърди се, че след 2016 г. наследодателят на ищците е получавал рента за 36,117 дка, реално обработвани от ответника /видно от споразумения на Общинска служба „Земеделие“ - гр. Никопол/, като останалите 14,587 дка представляват гора и храсти. Посочва се, че наследодателят на страните А.П.се е съгласил с условията на договора и анекса към него, като е бил уведомен, че ще му се плаща само за реално обработваема площ. Ищците също са били уведомени с писмо с изх. № 2202/09.10.2018 г., че се обработват 36,117 дка и ответното дружество е започнало да плаща рента за реално ползвани земеделски земи. По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД се твърди, че ищците не са доказали точно размера на мораторната лихва. Излагат се доводи, че съдът не е обсъдил всички доказателства по делото, както и че ищците не са доказали, че са предали на ответника земеделските земи в годно състояние за използването им съобразно уговореното предназначение през процесния период, т. е. не са изпълнили изискванията на чл. 6, ал. 2 ЗАЗ. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл.

263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ищците

В.А.В., В.А.Г. и Б.Г.П., чрез адвокат М.П., с доводи за неоснователност на въззивната жалба. Твърди се, че самият въззивник признава, че след 2016 г. не е плащал пълния размер на договореното с Договор за аренда от 2010 г., вписан в АВ на 22.04.2010 г. и Анекси към него от 22.08.2014 г., 23.09.2015 г., 16.08.2016 г., 03.07.2017 г. и 14.09.2017 г. арендно възнаграждение. Представените 2 броя споразумения към Общинска служба „Земеделие“ - гр. Никопол представляват частни документи с невярно съдържание и не доказват, че 14,587 дка са необработваеми, а само че не са включени в конкретния масив. Според въззиваемата страна невключването им в масива и отказът на въззивника да ги обработва предвид, че за периода от 2010 г. до 2016 г. ги е обработвал и е плащал аренда за всичката арендувана земя от 50,704 дка, е едностранно нарушение на договора за аренда.

Не е доказано, че ищците или техният наследодател са се съгласили, че ответното дружество няма да заплаща пълния размер на арендното плащане, а частичното плащане не освобождава ответника. Излагат се и доводи, че съгласно чл. 6, ал. 5 ЗАЗ /отм. 05.08.2016 г./ при липса на съставен опис, както е в случая, се предполага, че арендуваният имот е бил приет в надлежно/годно за ползване състояние. Освен това, в периода 2010 г. - 2015 г. въззивникът е плащал арендно възнаграждение за цялата площ от 50,704 дка, следователно същата му е била предадена в годно за използване състояние. Предвид изложеното се моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на разноски за настоящата инстанция.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Обжалваното решение е и правилно, като настоящият състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания, следва да се добави и следното:

Предявени за разглеждане по реда на чл. 422 ГПК са искове с правно основание чл.

2, ал. 1 и чл. 8, ал. 1 ЗАЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - ищците претендират сумата от 1166,96 лв., представляваща непогасена част от арендни плащания за стопанските години 2016/2017 г. и 2017/2018 г. в размер на 40 лв. на декар за площ от 14,587 дка земеделска земя, находяща се в землището на с. Евлогиево, област Плевен, по договор от 2010 г., вписан в Агенция по вписванията на 22.04.2010 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 07.12.2018 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 75,19 лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 02.10.2017 г. - 19.11.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 08.01.2019 г. по гр. д. № 77505/2018 г. по описа на СРС, 162 - и състав.

По делото са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че през 2010 г. между наследодателя на страните А.Г.П.и „Д.Б.2.“ ООД е сключен валиден договор за аренда, вписан в Агенцията по вписванията на 22.04.2010 г. за 4 броя ниви, находящи се в землището на с. Евлогиево, област Плевен, с обща площ от 50,704 дка; че до 2016 г. наследодателят на ищците - А.П.е получавал рента за всички 50,704 дка земеделска земя; че за процесните периоди - стопански години 2016/2017 г. и 2017/2018 г. уговореното арендно плащане е било в размер на 40 лв. на декар, като същото е заплатено от ответника за обработваеми земи с обща площ от 36,117 дка /доколкото останалите декари според твърденията на ответника били необработваеми - гори и израсли храсти/.

Безспорно между страните е и обстоятелството, че договорът за аренда е изменян последователно с анекси от 22.08.2014 г., 23.09.2015 г., 16.08.2016 г., 03.07.2017 г. и 14.09.2017 г.

Спорен пред настоящата инстанция е въпросът налице ли е задължение на ответника, в качеството му на арендатор, за заплащане на рента за останалите 14,587 дка земеделска земя, предмет на договора за аренда, с оглед изложените възражения, че същите не са годни за обработване и ползване по предназначение, както и че земите не са били предадени от наследодателя на ищците в годно състояние за обработване през процесния период. По възраженията на въззивника съдът намира следното:

На първо място, въззивната инстанция следва да се произнесе по възражението на въззивника за местна неподсъдност на спора пред СРС, поради наличие на абсолютна местна подсъдност по местонахождение на недвижимия имот и подсъдност на делото пред Районен съд - Никопол. Възражението е неоснователно. Съгласно чл. 109 ГПК исковете за вещни права върху недвижим имот, за делба на съсобствен недвижим имот, за граници и за защита на нарушено владение върху недвижим имот се предявяват по мястото, където се намира имотът. По местонахождението на имота се предявяват и искове за сключване на окончателен договор за учредяване и прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, както и за разваляне, унищожаване и обявяване нищожност на договори за вещни права върху недвижим имот. Настоящият спор не попада във визираните хипотези, доколкото касае облигационни претенции - претендиране на арендни плащания по действителен договор за аренда /не за разваляне на същия/, поради което приложима е общата местна подсъдност - по седалището на ответника /чл. 105 ГПК/.

Неоснователни са и доводите за допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд - липса на/непълен доклад по делото. С определение № 129933 от 31.05.2019 г. районният съд е изготвил подробен проекто - доклад по реда на чл. 140, ал. 3 ГПК, с който е определил правната квалификация на предявените искове, разпределил е доказателствената тежест между страните, съобразно претендираните права и задължения, като в тежест на въззивника е възложено доказването на обстоятелството, че е погасил претендираното вземане, респ. че е развалил договора в посочената част /за 14,587 дка земеделска земя/ поради неизпълнение на задължението на арендодателя да ги предостави в годно състояние за използването им съобразно уговореното предназначение /доказването на предоставянето на земите в годно състояние е възложено в тежест на ищците/. На основание чл. 146, ал. 2 ГПК районният съд е посочил, че ответникът не сочи доказателства за това обстоятелство, като на страните е дадена възможност да предприемат съответните процесуални действия.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК съдът е отделил и безспорните и ненуждаещи се от доказване обстоятелства. В открито съдебно заседание делото е докладвано съобразно изготвения проекто - доклад, срещу който страните не са направили възражения, т. е. не са налице процесуални нарушения, обуславящи неправилност на обжалваното решение.

Районният съд е обсъдил подробно всички приети по делото писмени доказателства и възраженията на страните, включително и представените от ответника 2 броя споразумения от Общинска служба „Земеделие“ - гр. Никопол и писмо с изх. № 2202/09.10.2018 г., като се е обосновал защо счита предявените искове за основателни. Доводите на въззивника по съществото на спора - че наследодателят А.П.се е съгласил с условията на договора и анекса към него, след като е бил уведомен, че ще му се плаща само за реално обработваема площ, съответно че ищците са били уведомени с писмо с изх. № 2202/09.10.2018 г., че се обработват 36,117 дка и ответното дружество плаща рента само за реално ползвани земеделски земи, не обуславят друг извод. По делото няма данни наследодателят на ищците да е бил уведомен, че ще му се заплаща само за 36,117 дка земеделска земя. Нещо повече, от представения по делото Анекс към договора за аренда от 03.07.2017 г. се установява, че наследодателят на ищците А.Г.П.и ответникът „Д.Б.2.“ ООД са се споразумели да продължат срока на действие на арендния договор за още пет селскостопански години - до 30.09.2025 г., за същите земеделски земи, с обща площ от 50,704 дка, който анекс обвързва страните съгласно уговорените в него и в договора за аренда права и задължения. При липса на данни договорът за аренда да е бил развален по отношение на спорните 14,587 дка земеделска земя, доказателствената тежест за което е била на ответника, същият е длъжен да извърши арендното плащане в уговорения вид и срокове /чл. 8, ал. 1 ЗАЗ/. Уведомлението до ищците с писмо от 09.10.2018 г., в отговор на покана за доброволно плащане на дължимите вземания, че 11,331 дка от поземлен имот № 152004, както и 3,256 дка от поземлен имот № 154058 не се обработват от ответника и за тях не се дължи арендно плащане, тъй като през последните две години арендаторът е започнал да плаща единствено за обработваеми земи, не изключва задължението на последния да плаща изцяло уговорената рента, доколкото само по себе си не води до изменение размера на дължимите вноски и намаляване обема на предоставената за обработване земеделска земя, при липса на постигнато от двете страни съгласие за изменение на арендния договор. От факта, че арендодателят А.П.и впоследствие ищците са приели плащане на част от дължимата по договора за аренда сума, също не следва, че последните са се съгласили действието на договора да е само по отношение на 36,117 дка земеделска земя, в какъвто смисъл са доводите на въззивника. Частичното плащане не освобождава последния от задължението за заплащане в пълен размер на уговореното възнаграждение за ползване на земеделските земи. Възражението на въззивника, че предявените искове се отнасят за вече изтекла стопанска година, поради което исковете са неоснователни, не може да бъде споделено от настоящата съдебна инстанция, тъй като именно след края на текущата стопанска година арендните плащания стават изискуеми и дължими.