Решение № 3456 от 06.10.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3456 гр. Варна, 06.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 8 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Симона Р. Донева при участието на секретаря Веселина Д. Георгиева като разгледа докладваното от Симона Р. Донева Гражданско дело № 20253110101308 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявен от Д. М. К. иск срещу „Т.Ф.“ ЕООД за заплащане на сумата в размер на 2592.16 лева /съобразно увеличаването на размер на иска в о. с. з. от 19.09.2025 г./, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 19 работни дни, от които 4 работни дни за 2023 г. и 15 работни дни за 2024 г., на основание чл. 224, ал. 1 от КТ, ведно със законна лихва за забава от депозиране на исковата молба – 31.01.2025 г. до окончателното изплащане.

В исковата молба се излагат доводи, че ищцата е работила в ответното дружество „Т.Ф.“ ЕООД на длъжността „инженер строителен надзор“ в периода от 19.03.2020 г. до 08.10.2024 г. Сочи, че не е използвана платения й годишен отпуск за 2023 г. от 4 работни дни и 15 работни дни за 2024 г. твърди, че при прекратяване на трудовото й правоотношение й е изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 895.71 лева, вместо дължимите 2520,94 лева. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от страна на ответника – „Т.Х.“ ЕООД, чрез управителя – Н.Д., в който 1 се излагат доводи за допустимостта и неоснователността на иска. Сочи за безспорно, че ищцата е работила при ответника в периода от 19.03.2020 г. до 08.10.2024 г., както и че трудовото й правоотношение е било прекратено по нейно желание. Сочи, че през м. ноември 2024 г. и е изплатена сумата от 1213.29 лева, включваща трудово възнаграждение за 5 работни дни и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2024 г. от 15 дни.

Излага, че поради пропуск едва през м. януари 2025 г. са й заплатили по банков път сумата от 224.68 лева, представляваща обезщетение за неизползван годишен отпуск за 2023 г. от 5 дни. Намира за безспорно, че общият размер на неизползваният отпуск е в размер на 20 дни. Сочи, че размерът на последното й брутно трудово възнаграждение е в размер на 1185.80 лева- основна работна заплата и клас за прослужено време. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

В проведеното по делото о. с. з. от 19.09.2025 г. ищцата, редовно уведомена, не се явява, представлява се от адв. С., прави искане за изменение на иска посредством увеличаване на размера му на 2592.16 лева. Моли за уважаването на иска.

В о. с. з. и в писмени бележки, ответното дружество изразявва становище за неоснователността на иска. Моли за отхвърлянето му.

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от представения трудов договор № 69 от 19.03.2020 г. Д. К. е работила на длъжността „инженер“ при ответното дружество. Между страните е уговорено основно трудово възнаграждение от 656 лева и допълнително такова за трудов стаж от 0,6 % за всяка година трудов стаж, както и платен годишен отпуск от 20 работни дни. От представеното допълнително споразумение към трудовия договор от 19.03.2020 г. се установява, че в увеличен размерът на основното месечно трудово възнаграждение на служителя на 1100 лева.

В производството по делото е представена заповед № 9 от 30.09.2024 г., издадена от ответното дружество, в която е наредено на ищцата да й бъде изплатено и допълнително материално стимулиране за м. септември 2024 г. в размер на 1910 лева. В съдържанието на същата е посочено, че се отнася за м. септември 2024 г., не зависи от отработеното време и не е с постоянен 2 характер.

От представените вътрешни правила за работната заплата в „Т.Ф.“ ЕООД се установява, че средствата за работна заплата за съответен период се използват за изплащане на основни месечни заплати, допълнителни такива по КТ, както и допълнителлни възнаграждения, уговорени в трудов договор или в правилата. В раздел първи, чл. 8 от вътрешните правила е предвидено, че допълнителното материално стимулиране е заплащане на труда, което не е в зависимост от отработеното време, а в зависи от допълнително възложени задачи и качественото им изпълнение, като няма постоянен характер и се определя ежемесечно с индивидуална заповед на работодателя. В чл. 11 от вътрешните правила е уговорено, че работниците и служителите получават допълнителни възнагрждения за придобит стаж и професеионален опит от 0,6 %, за отработен ноещ част, за образователна научна стенеп –доктор или други такива, регламентирани в КТ или нормативен акт. В чл. 13 от вътрешните правила е закрепено, че брутните месечно заплати на работниците и служителите включват основно възнаграждение за действително отработено време, възнаграждение за използван отпуск и допълнително месечно възнаграждение за придобит трудов и професионален стаж.

От представената по делото заповед № 89 от 07.10.2024 г. е видно, че е прекратено трудовото правоотношение между страните поради подадена молба на служителя.

От представеното в производството трудово досие от страна на работодателя е видно, че са депозирани молби на служителя в периода от 06.04.2020 г. до 02.09.2024 г., във връзка, с които е разрешавано използването на платен годишен отпуск.

Видно от съдържанието на справките от НАП – Варна, ищцата е получавала месечни доходи в периода от м. януари 2024 г. до м. септември 2024 г. от 2705,80 лева, а за последните два месеца-3095,80 лева, а за 5отработени дни за м. октомври 2024 г. -1413,94 лева.

От предственото извлечение от банковата сметка на ищцата в „Първа инвестиционна банка“ АД се установява получаването на горепосочените суми по сметката на служителя, след направените удръжки в размери от 2099,64 лева до 2102.28 лева.

В производството е назначена

3 съдебно-счетоводна експертиза, заключението, по която съдът кредитира като обективно, компетентно дадено, съответстващо на останалия събран доказателствен материал по делото и неоспорено от страните. От същото се установява, че неизползваният платен годишен отпуск на служителя е 19 работни дни за 2023 г. и 2024 г. Във вариант първи вещото лице е изчислило, че обезщетението е в размер на 1185,79 лева, като е платено, съответно във фиша за м. октомври – 936.16 лева и във фиша за м. декември 2024 г. – 249.64 лева. Вещото лице в изготвения втори вариант по заключението е посочило, че при включване на допълнително материално стимулиране, размерът на обезщетението възлиза на 2592.16 лева, след приспадане на заплатените в полза на ишцата суми. В о. с. з. експертът е посочил, че сумата за допълнителното материално стимулиране е начислявана ежемесечно от страна на работодателя, доколкото за всички месеци да начислявани допълнителни суми, които не зависят от размера на основната работна заплата.

При така установените правнорелевантни обстоятелства, чрез събраните по делото доказателствени средства, съдът по правилата на чл.

235, ал. 2 от ГПК приема следното от правна страна:

По предявения иск с правно основание чл. 224 от КТ в тежест на ищцата при условията на пълно и главно доказване е да докаже, че е била в трудово правоотношение с ответника и е полагала реално труд в процесния период 19.03.2020 г. – 08.10.2024 г.; факта на прекратяване на трудовото правоотношение и датата, на която е станало това, съответно на какво основание е прекратено същото; размера на получаваното трудово възнаграждение, съответно размерът на дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск през 2023 г. и 2024 г.

В о. с. з. е приет за окончателен проекта за доклад по делото, като е определено за безспорно, че Д. М. К. е полагала реално труд при ответното дружество, в периода 19.03.2020 г. – 08.10.2024 г., по силата на сключен между страните трудов договор, размера на неизползваният платен годишен отпуск – 19 работни дни, от които 4 работни дни за 2023 г. и 15 работни дни за 2024 г., като на ищцата е заплатено обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ – за неизползван платен годишен отпуск в размер на сумата от 895.71 лева, както и от заплащането на сумата от 249.64 лева след депозиране на искова молба с фиша за м. декември 2024 г.

4

При така установените факти, спорът между страните е свързан с това дали имат характеристика на възнаграждение с постоянен характер получаваните от ищеца допълнителни възнаграждение под формата на допълнително материално стимулиране, което е пряко свързано с базата на възнаграждението, която следва да послужи при определяне на дължимото обезщетение.

От една страна, настоящият съдебен състав, констатира, че представените в производството едностранно изготвени от страна на работодателя вътрешни правила нямат посочена дата на съставяне и в съдържанието на същите се открива дублиране на номерацията им по отношение на чл. 8, който урежда изплащането на допълнително материално стимулиране. Затова и не може да се направи извод, че представените правила са актуални и обвързват ищцата. Също така, в трудовия договор на ищцата не е посочено изрично, че същата е запозната с вътрешните правила на работната заплата и същите не са получени от ищцата, доколкото е посочено, че са й предадени оригинал на трудовия договор, копие на уведомление до НАП по чл. 52, ал. 5 от КТ, както и длъжностна характеристика. Заповедта на работодателя от м. септември 2024 г. за определяне на допълнително материално стимулиране също е изготвена едностранно. Затова и съдът намира, че съдържанието на коментираните писмени документи, досежно посочването, че допълнителното трудово възнаграждение не е с постоянен характер не може да бъде противопоставено и да обвърже ищцата.

Съгласно разпоредбата на чл. 3 от НСОРЗ, брутната работна заплата се състои от: 1. основна работна заплата, определена съгласно действащата нормативна уредба и прилаганата система на заплащане на труда; 2. допълнителни трудови възнаграждения, определени в КТ, в наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор, и 3. други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в индивидуалния трудов договор и невключени в т. 1 и 2 /ТР по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГК на ВКС/.

В разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ, е предвидено, че брутното трудово възнаграждение в случаите на чл. 224 от КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с 5 наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. Според чл. 15 от НСОРЗ допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно, заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време.

От друга страна, дори да бъдат ценени вътрешните правила, настоящият съдебен състав намира, че допълнителното възнаграждение за постигнати резултати – индивидуални или общи, е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение на ищцата, тъй като заплащането му е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието /чл. 22 НСОРЗ/ и критерий за получаването му е извършената работа /постигнати резултати в изпълнението на конкретни проекти/, а не само времето, през което работникът или служителят е предоставил работната си сила. Системата за заплащане на труда в ответното дружество е помесечна /чл. 4 от вътрешните правила за работна заплата/, а възнаграждението за постигнати резултати е било заплащано на ищеца ежемесечно през периода от м. януари 2024 г. до м. октомври 2024 г. В насока за ежемесчното начисляване на допълнителното възнаграждение е и изложеното от вещото лице в о. с. з. от 19.09.2025 г. С оглед на горното, следва да се приеме, че допълнителното възнаграждение следва да се включи в брутното трудово възнаграждение по чл. 177 от КТ, релевантно за изчисляване на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ. Затова и размерът на последното се определя не от полученото, а от дължимото на работника или служителя брутно трудово възнаграждение за съответния месец /решение № 16 от 16.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2331/2023 г., IV г. о., ГК, решение № 181 от 22.07.2015 г. а ВКС по гр. д. № 4554/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 100 ОТ 07.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4564/2019 г., IV г. о., ГК, решение № 257 от 20.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7716/2013 г., ІV г. о., ГК/.