Решение № 399 от 27.01.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 399 гр. Пловдив, 27.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Веселин Пл. Атанасов при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело № 20225330109378 по описа за 2022 година

Предмет на делото са искове по чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК вр. с чл. 124, ал.1 ГПК.

Ищец П. Б. М. чрез адв. Е.И. иска да се признае за установено по отношение на ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че клаузата на договор за кредит от 07.02.2017г., която предвижда заплащане на неустойка по чл.4 от ал.1 от договора за кредит е нищожна като противоречаща на чл. 26, ал.1, предл. последно ЗЗД и заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал.4 ЗПК както и се иска осъждането на ответника да заплати сумата от 50 лева, получена в периода от 27.06.2017г. до 22.04.2018г. ведно със законната лихва за забава върху нея считано от датата на подаването на исковата молба – 27.06.2022г. до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът поддържа, че с ответника е сключен потребителски договор за кредит на 07.02.2017г. № 2743450 по силата на който е получена сума в размер на 500 лева като съгласно чл.4, ал.1 от договора е начислена неустойка в размер на сумата от 225,94.

Поддържа се че тази неустойка е нищожна на основание чл. 11, т.10 ЗПК, поради заобикалянето на чл. 19, ал.4 ЗПК, поради нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК.

Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.

Ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД чрез юрк. Н. оспорва предявените искове.

Заявява възражение за погасителна давност за връщането на сумата, която е платена по начислената неустойка. Поддържа, че договорената неустойка е законосъобразна. Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.

1

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, XVII-ти гр. състав, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

По делото е представен Договор за паричен заем № 2743450/07.02.2017г., сключен между ищеца - от една страна и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, от друга. От договора е видно, че страните са се споразумели за следното: ответникът, в качеството си на заемодател, да предостави в заем на ищеца – заемател, сумата от 500 лева, представляваща главница по посочения договор. От своя страна, заемателят се задължил да върне сумата за срок от 26 седмици.

Възнаградителната лихва била уговорена на 35%, съгласно чл. 2, т. 6 от договора. размера на двуседмичната погасителна вноска била 42,18 лева. В договора било уговорено задължение за заемополучателя в срок от три дни от сключването на договора да осигури обезпечение – двама поръчители или банкова гаранция, като в противен случай се дължала неустойка в размер на 225,94 лева – чл.4, ал.2

Общият размер на всички плащания по кредита е 548,34 лева, а ГПР – 41,17 %.

В чл. 4, ал. 1 от договора за заем е уговорено, че заемателят следвало в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи на Заемателя служебна бележка за размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, като поръчителите подпипсват договор за поръчителство ИЛИ банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, която да е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. При неизпълнение на това задължение заемателят дължал неустойка в размер на 225,94 лв.

По делото е представен погасителен план по процесния договор за заем – л.48 и справка за извършени плащания, от която се установява, че ищецът е заплатил сумата от 770,19 лв. по процесния договор за заем от които 500 лева – главница, 44,25 лева платена възнаградителна лихва и 225,94 лева платена неустойка.

Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:

Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор по своята правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на 2 потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .

Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.

В смисъла на горните аргументи е и практиката на Съда на европейския съюз. В Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г. по отношение на приложението на Директива 2008/48/ЕО по дело С- 42/15 се приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива 2008/48 (съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК) трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във 3 връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в националната си правна уредба. Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з ) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски. Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС от 05.09.2019 г. по дело С331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з) –й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи.

Съдът счита за неоснователни възраженията, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, изразяващо се в липса на включване на сумата по неустойката при изчисляване на ГПР.

Настоящият съдебен състав приема, че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му.

В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора. Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 30,00 % , а при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа 4 информация за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

С оглед гореизложеното съдът счита, че не са налице сочените основания за недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.

Настоящият съдебен състав намира, че предвидената в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение съгласно чл. 4, ал.2 от договора противоречи на добрите нрави: