Решение № 5059 от 22.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5059 гр. София, 22.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

ЙОАНА КР. КАЦАРСКА при участието на секретаря В.ия С. Иванова Докова като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело № 20251100500937 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Стройрент“ ЕООД срещу решение №17118 от 24.09.2024 г. по гр.д. №28013 по описа за 2023 година на Софийския районен съд, 39 състав, в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск за главница над уважения размер от 939.40 лв., до пълния претендиран размер от 999.40 лв., представляваща за незаплатено задължение за услуги по транспорт на строително оборудване по договор за наем № Д7089 от 24.01.2022 г., сключен с ответника С. Е. Б., за което е издадена фактура № 46173/16.08.2022 г., ведно със законна лихва за период от 09.09.2022 г. до изплащане на вземането, както и иска за сумата от 132.41 лв., представляваща неустойка за забава по чл. 19, т. 4 от договор за наем № Д7089 от 24.01.2022 г., за период от 08.05.2022 г. до 08.09.2022 г., за която сумa е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 49288/2022г. по описа на СРС, 39 състав.

В жалбата се поддържа, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон, съдебната практика и необоснованост.

Съдът бил отхвърлил претенцията за 60 лева с ДДС, за която СТРОЙРЕНТ ЕООД било издало фактура № 46173/16.08.2022 г. за транспортна услуга за прибиране на предоставеното оборудване, въпреки констатацията си, че в т. 1, 1 ал. 3 на допълнителното споразумение от 24.01.2022 г. било предвидено, че клиентът винаги е отговорен за връщане на оборудването, като по делото не било спорно, че оборудването не е било върнато от страна на ответника, нито пък е било заявено такова връщане. С оглед и на това ищцовото дружество ангажирало специализиран транспорт и свой служител за посещение на посочения в т. 3 на Допълнителното споразумение адрес за ползване и е прибрало наетия изсушител, като е фактурирало 50 лева без ДДС за този допълнителен разход, произтичаш от недобросъвестното поведение на наемателя – ответник. На следващо място, оспорва извода за недействителност на клаузата на чл. 19, ал. 4 от Договора за наем. Размерът от 0,2 % на ден не бил прекомерен, а трайно установен в множество търговски, а и граждански договорни отношения, целящ адекватно удовлетворяване на кредитора при забава и същевременно достатъчно стимулираща неизправния длъжник да търси своевременно погасяване на задълженията си. Същият не превишавал многократно размера на договорения месечен наем, с оглед въведения таван от още 50 % или половин път (а не многократно) размерът на просроченото задължение. Съдът не присъдил дори неустойка в размер на законната лихва. По този начин спирането на плащанията по договора за наем не водело до никакви неблагоприятни за наемателя последици, като заплащането на лихва за забавата-независимо дали тя ще бъде договорна или законна, което напълно игнорирало обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции на неустойката. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решението в обжалваната част и да уважи изцяло исковата претенция, ведно със законните последици.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна С. Е. Б. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК взема становище за неоснователност на жалбата. Сочи, че процесната клауза за неустойка е нищожна, тъй като значително надвишава уговорената наемна цена и вредите, които ищецът би претърпял, което я прави несъразмерна, а за претендираните разходи в размер на 60 лв. за транспорт не били ангажирани никакви доказателства.

На свой ред, предявява насрещна въззивна жалба, срещу решението в частта му, с която по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, по предявените от ищеца искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. 232, ал. 2 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, е признато за установено, че С. Е. Б. дължи на „Стройрент“ ЕООД сумата от 939.40 лв., представляваща за незаплатено задължение за наем на строително оборудване по договор за наем № Д7089 от 24.01.2022 г. за периода от 01.04.2022 г. до 10.08.2022 г., за което са издадени фактура № 44905/03.05.2022 г., фактура №45190/30.05.2022 г., фактура №45490/24.06.2022 г., фактура №45918/25.07.2022 г., фактура №46124/10.08.2022 г., ведно със законна лихва 2 за период от 09.09.2022 г. до изплащане на вземането, за която сумa е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 49288/2022г. по описа на СРС, 39 състав.

Сочи, че липсват доказателства за реалното предаване на оборудването.

Фактурите не отразявали реално предоставени услуги. Липсвало потвърждение или одобрение от страна на ответника. Последният бил ненадлежно уведомен за прекратяването на договора. Ето защо, моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната от насрещната страна отхвърлителна част и отменено в частта, с която са признати задълженията на ответника за наемна цена. Претендира разноски.

С ъ д ъ т , като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са подадени в срок и са допустими, а разгледани по същество са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

За уважаването на предявените искове, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявените претенции: валидно облигационно отношение по договор за наем между страните през процесния период, по силата на което наемодателят е предоставил на наемателя за временно ползване процесното оборудване – изсушител, срещу задължението на наемателя да заплаща уговорения наем, размера на претендираните вземания за наемна цена и транспортни разходи, наличието на валидно неустоечно съглашение за обезпечаване на вредите от забавата при изпълнение на посоченото задължения на ответника за заплащане на наемната цена, претендирания размер на неустоечното вземане, както и че ответникът е изпаднал в забава за изпълнение на задължението си, съобразно уговореното между страните.

Ангажиран е по делото писмен договор за наем № Д7089 от 24.01.2022 г., сключен между „Стройрент“ ЕООД в качеството на наемодател и С. Е. Б.

3 като наемател. С договора, който има характеристиките на рамков, страните са се споразумели наемодателят, при възможност, да предоставя за временно възмездно ползване на наемателя строително оборудване и/или механизация, като конкретното оборудване, цена и срока, за който се предоставя ползването, се уговарят с допълнителни споразумения. При липса на такова, се счита, че условията на договора са такива, каквито са посочени в приемопредвателния протокол или издадената от наемодателя фактура.

Представено е по делото двустранно подписано допълнително споразумение № 10066667 от 24.01.2022 г. към договора за наем, както и приемо-предавателен протокол № 69801, от които се установява, че на наемателя е предаден един брой електрически изсушител, 160 МЗ/час, MASTER DH 732, на стойност 758.10 лв. за период от тридесет дни, срещу наем от 330 лв.

По делото са приети пет броя фактури № 44905/03.05.2022 г., № 45190/30.05.2022 г., № 45490/24.06.2022 г., № 45918/25.07.2022 г., № 46124/10.08.2022 г., с издател ищеца и получател ответника за предоставена услуга наем на изсушител, 160 МЗ/час, MASTER DH 732, както и една фактура № 46173/16.08.2022 г. на стойност 60 лв. за предоставена услуга транспорт малки машини.

В чл. 7, ал. 1, т.1, б. „а“ от процесния договор е посочено, че ако след изтичане на наемния срок ползването на оборудването продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателят, договорът се счита за продължен за неопределен срок. Въпреки наведеното общо оспорване на договора, допълнителното споразумение и приемо-предавателния протокол, не е оспорен подписа на ответника, както и наведеното в исковата молба твърдение, че след изтичане на срока на ползване, уговорен с допълнителното споразумение, наемателят е продължил да ползва вещта, като е заплатил изцяло цената по две от издадените му фактури и частично сумата по фактура от 03.05.22г., след което е преустановил плащанията. Ето защо, въззивният съд не намира основание за ревизиране на извода на първоинстанционния за доказано наемно правоотношение между страните за процесния период.

Размерът на дължимите суми за наем се установява от допълнителното споразумение и издадените фактури, а съгласно чл. 5, т. 1 от договора за наем, цената се заплаща, в срок от 5 дни от издаването на всяка фактура, като липсват твърдения, както и доказателства за плащането й. Ето защо, претенцията за наемна цена е доказана, както по основание, така и по размер, а наведените в насрещната въззивна жалба оплаквания са изцяло неоснователни. Обстоятелството дали уведомлението за прекратяване на договора от 10.08.2022г. е достигнало или не до ответника, е ирелевантно, доколкото периодът, за който се претендира наемна цена е до тази дата.

4

Що се касае до транспортните разходи от 60 лв. с ДДС, съдът намира същите за недоказани. Действително, съгласно т. 1, ал. 3 от допълнителното споразумение, клиентът винаги е отговорен за връщане на оборудването, като ако е предплатен транспорт, връщането трябва да бъде заявено към наемодателя поне един работен ден предварително, а за по-големи количества поне три работни дни. Издадена е на ответника и фактура за въпросните разходи. Липсват обаче доказателства, че именно разходи в посочения размер са били направени от наемодателя за транспорт на процесното оборудване.

Във въззивната жалба е посочено, че за прибирането на машината наемодателят е ангажирал специализиран транспорт, но по делото не са представени доказателства за направените от него в тази връзка разходи, а негова е била тежестта за доказването им, което му е указано с доклада по делото.

По претенцията за неустойка съдът намира следното.

Съгласно мотивите на ТР 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, критериите за валидност на неустойката от гледна точка на добрите нрави следва да се преценяват за всеки конкретен случай, като преценката се извършва на база изискването за справедливост и добросъвестност на участниците в гражданските и търговските отношения. Изведени са примерни критерии за тази преценка, сред които е видът на неизпълненото задължение, съотношението между размера на неустойката и очакваните вреди, както и наличието на други обезпечения. Видно от мотивите на ТР 1/2020 на ОСГТК на ВКС, при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, както посоченият пример е именно клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В тези случаи съдът е длъжен и сам да установи нищожността.

Процесната клауза за неустойка се съдържа в чл. 19, т. 4 от договора за наем, съгласно който при забава в плащане по договора, наемателят дължи неустойка в размер на 0.2 % процента върху стойността на дължимата неплатена сума за всеки просрочен ден до окончателното плащане на задължението по договора, но размерът на неустойката не може да надхвърля 150 % от стойността на неплатената сума, като е посочено, че неустойката се дължи с цел наемодателят да бъде обезщетен за вредите и пропуснатите ползи в резултат на забавеното плащане.