Определение № 138 от 29.01.2025, Окръжен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 138 гр. Стара Загора, 29.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела К. Телбизова-Янчева

Членове:

Николай Ил. Уруков

Орлин Н. Летов като разгледа докладваното от Николай Ил. Уруков Въззивно частно гражданско дело № 20245500500760 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „С.К.“ ООД, ЕИК ***, подадена чрез адв. Х. М. от САК, против определение № 2471/21.10.2024 г. по гр. д. № 67/2024 г. на Районен съд - Казанлък, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба, съдържаща искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решение № 492/09.09.2024 г. по гр. д. № 67/2024 г. на Районен съд – Казанлък в частта му за разноските.

Жалбоподателят /ответник по делото/ твърди, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че представеният от ищеца договор за правна защита и съдействие не представлява доказателство за извършени разноски в настоящото съдебно производство, тъй като същият е бил представен и по друго дело със същите страни, като въз основа на него вече е било присъдено адвокатско възнаграждение. Навежда довод, че ищецът не е материално затруднено лице, поради което в случая не е налице основание за оказване на безплатна правна помощ в исковото производство, респ. възнаграждение на процесуалния представител на ищцата не се дължи. Излага съображения,че ищецът е подал пред Районен съд – Казанлък две искови молби срещу дружеството, имащи идентично съдържание, като това е сторено чрез един и същ процесуален представител. В тази връзка жалбоподателят сочи, че ищецът е целял възлагане в тежест на ответника задължения за разноски в прекомерен размер, поради което в случая е налице и злоупотреба с процесуално право. Твърди, че размерът на адвокатското възнаграждение е завишен и същият не е съобразен с практиката на СЕС, обективирана в решение по дело С-438/22. Предвид изложеното, моли обжалваното 1 определение да бъде отменено, а молбата за изменение постановеното по делото първоинстанционно решение в частта за разноските – да бъде уважена.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от В. И. П., представлявана от адвокат Д. М. от САК, в който се твърди, че жалбата е неоснователна. Адв. М. моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение да бъде потвърдено.

Въззивният съд, като взе предвид доводите на страните и материалите по делото, достигна до следните фактически и правни изводи:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, като е заплатена дължимата за разглеждането й държавна такса.

Ето защо жалбата е процесуално допустима и редовна.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

С решение № 492/09.09.2024 г. по гр. д. № 67/2024 г. на Районен съд – Казанлък, съдът е уважил предявените от В. И. П. срещу „С.К.“ ООД обективно кумулативно съединени искове, както следва: 1/ на основание чл.

26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 24 ЗПК съдът е признал за нищожна клаузата на т.6.2 от договор за паричен заем Кредирект № 649621/17.03.2022 г., сключен между В. И. П. и „С.К.“ ООД; 2/ на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е осъдил „С.К.“ ООД да заплати на В.

И. П. сумата от 976,24 лева, представляваща недължимо платена сума за неустойка по т.6.2 от договор за паричен заем Кредирект № 649621/17.03.2022 г. Със същото решение на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати в полза на ищеца разноските по делото, възлизащи на 544,99 лева, а в полза на адв. Д. М. /процесуален представител на ищцата/ - сумата от 602,21 лева с включен ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

С молба вх. № 13458/27.09.2024 г. ответникът е поискал така постановеното решение да бъде изменено на основание чл. 248, ал. 1 ГПК в частта му за разноските, а направеното от ищцовата страна искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да бъде оставено без уважение.

В обжалваното определение № 2471/21.10.2024 г., с което молбата по чл.

248, ал. 1 ГПК е оставена без уважение, първоинстанционният съд е приел, че процесуалният представител на ищеца вече е осъществил действията по защита на страната, поради което същият има право да получи възнаграждение за труда си. В случая същото не следва да бъде намалявано под пазарните нива, тъй като това би противоречало на правилата, уреждащи свободната и лоялна конкуренция. Сочи, че доводите за злоупотреба с право са неоснователни, тъй като наличието на множество идентични договори между страните, съдържащи една и съща клауза за неустойка, предполага и завеждане на отделни искове по всеки договор. Изложени са съображения, че доводите относно материалното състояние на ищеца са недоказани, а и проверка на предпоставките по чл. 38 ЗАдв. не може да бъде извършена от 2 съда, тъй като се касае за отношения между доверител и адвокат.

Обжалваното определение е правилно.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросът дали процесният договор за правна помощ може да послужи като доказателство за извършени от страната разноски за адвокат пред Районен съд - Казанлък е неотносим към предмета на настоящото частно прозводство, касаещ наличието на предпоставките за присъждане по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.

В тази връзка следва да се посочи, че съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в случаите на предоставена безплатно адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв., когато насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, дължимо от насрещната страна. При оказана безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение цели да възмезди положения труд от адвоката, а не представлява присъждане на разноски /по своята правна същност обезщетение/ на спечелилата делото страна по чл. 78 ГПК. Разпоредбата на чл. 78 ГПК регламентира случаите, при които страната е заплатила възнаграждение на упълномощения от нея адвокат, а разпоредбата на чл. 38 ЗАдв. урежда хипотезата, при която се предоставя безплатна правна помощ. В хипотезата по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. липсва уговорен и реално заплатен адвокатски хонорар като предпоставка за неговото заплащане съгласно т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Меродавен за определяне размера на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е принципът за възмездност на адвокатския труд, установен с разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗАдв. /в този смисъл - определение № 7/17.01.2022 г. по ч. т. д. № 339/2021 г. на ВКС, І т. о.; определение № 129/06.04.2022 г. по ч. гр. д. № 4237/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др./.

Неоснователно е оплакването, че настоящият договор за правна защита вече е бил представен в друго производство между същите страни, развиващо се пред Районен съд – Казанлък, и по него вече е било присъдено възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., поради което е изключено присъждането на такова и за процесното първоинстанционно дело.

Съдът счита, че макар в представения с исковата молба, по която е образувано гр. д. № 67/2024 г. на Районен съд – Казанлък, писмен договор за правна защита да е посочено общо, че процесуалния представител на ищеца се задължава да осъществи процесуално представителство по „гр. д., РС – Казанлък“, това обстоятелство не може да доведе до извод, че между ищцата и адв. М. не е възникнало валидно договорно правоотношение с предмет оказване на безплатна правна помощ по конкретното първоинстанционно дело / гр. д. № 67/2024 г. на Районен съд – Казанлък/, като в случая е без значение дали по друго дело между същите страни е бил представен сходен по съдържание писмен договор. Нещо повече, дори процесният писмен договор да не беше представен от ищеца с исковата молба, това не би изключило възможността съгласието за предоставяне на безплатна правна помощ по делото да бъде установено в хода на съдебното производството.

3

Съгласно мотивите към т. 1 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, а писмената форма е за доказване. Следователно, липсата на писмен договор не е пречка да бъде удостоверено в процеса постигнатото съгласие, че учредената с пълномощното процесуална представителна власт за адвокатска защита ще бъде предоставена безплатно. Последното обстоятелство - договарянето на осъществяваната правна помощ като безплатна не се презюмира, а следва да бъде установено от данните по делото. Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв., обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза.

Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е: правна помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв.; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно правилата на чл. 78 ГПК. В този смисъл отсъствието на материализиран в писмен вид договор за правна помощ с уговорена в него безплатно предоставяна такава не препятства упражняване на правото по чл.

38, ал. 2 ЗАдв., тъй като принципът на чл. 36, ал. 1 ЗАдв. е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а размерът му, за разлика от хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗАдв., се определя от съда съгласно императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 ЗАдв./в този смисъл - определение № 213/31.05.2021 г. по ч. т. д. № 997/2021 г. на ВКС, І т. о.; определение № 348/04.05.2022 г. по гр. д. № 4602/2021 г. на ВКС, ІV г.о. и др./.

Това становище се поддържа и в определение № 3894/05.12.2023 г. по ч. гр. д. № 2639/2023 г. на ВКС, ІV г.о., съгласно което: „Достатъчно доказателство за осъществяване на основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв. за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ, респективно изявлението на представляваната страна и нейния процесуален представител, ако такъв договор не е представен“.

Неоснователни са твърденията на жалбоподателя, че в случая не се дължи адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., тъй като ищецът не е материално затруднено лице.

Както се изясни, при наличие на отговорност на насрещната страна за разноски съгласно правилата на чл. 78 ГПК, за да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да се установи наличието на изявления за оказване на безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл.38, ал.1 ЗАдв.. В чл.38 ЗАдв. липсва изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания при сключването на договора за правна помощ, респ. не е уредено правомощие на адвоката да извършва проверка на действителното материално положение на последния. В нормите на ГПК и ЗАдв. не е предвидена и възможност насрещната страна да оспорва наличието 4 на основанията по чл.38, ал.1, т.1-3 от ЗАдв.. Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата на чл.36, ал.1 от ЗАдв. и той не може да бъде лишен от него, щом са налице предпоставките по чл.38, ал.2 ЗАдв. за присъждането му /в този смисъл – определение № 1738/10.04.2024 г. по гр. д. № 1522/2023 г. на ВКС, II г.о.; определение № 395/09.07.2018 г. по ч.т.д. № 1314/2018 г. на ВКС, II т.о. и др./.

Видно от представения с исковата молба договор за правна защита и съдействие, сключен между страната В. И. П. и адвокат Д. М., последните са уговорили оказване на безплатна правна помощ съгласно чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв., като /с оглед цитираната по-горе съдебна практика на ВКС/ в настоящото производство не може да се изследва реалното наличие на материална затрудненост на ищеца.