Решение № 476 от 16.04.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 476 гр. София, 16.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно гражданско дело № 20251000500326 по описа за 2025 година взе предвид следното:

Въззивното производството по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по две въззивни жалби, и двете насочени против Решение № 6502/27.11.2024 г., постановено по гр.д. № 4391/2023 г. по описа на СГС, ГО, с което Прокуратурата на РБългария е осъдена да заплати на Т. М. Ш. от гр. *** сумата от 12 000 лв. по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане в разумен срок на сл. дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780- 11/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № 11 048/1999 г. по описа на ВОП София, образувано през януари 1991 г. и висящо към настоящия момент, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 10.04.2023г. до окончателното плащане.

В останалата му част за разликата над присъденото обезщетение от 12 000 лв. до предявения размер от 124 000 лева предявеният иск е отхвърлен.

Въззивната жалба на Прокуратурата на РБългария, чрез Прокурор при СГС, е насочена против уважителната част от решението.

В нея се правят оплаквания на първо място за недопустимост на същото, поради постановяването му по недопустим иск, т.к. с него се търси обезщетение за действия на ответника, осъществени преди влизане в сила на нормата на чл.2б ЗОДОВ. Като допълнителен аргумент в подкрепа на това оплакване се навежда ищецът в производството да не е установил наличието на абсолютната процесуална предпоставка за предявяване на иска, а именно - провеждането на законовата процедура по глава IIIа, чл.60а - чл.60м от ЗСВ.

В условието на евентуалност се поддържа неправилност на обжалваното решение, поради постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващи се в неправилна преценка на приобщените по делото доказателства, както и поради неговата необоснованост.

1

Твърди се първоинстанционният съд неправилно да е интерпретирал приобщените по делото доказателства, което довело до неправилно установяване на релевантните за предмета на спора факти, а от там и до необоснованост на решаващите изводи на СГС.

Предвид на тези оплаквания е поискана на първо място обезсилване на обжалваното решение, а в условието на евентуалност – неговата отмяна в обжалваната му уважителна част и по съществото на спора пълно отхвърляне на предявения иск.

Въззивната жалба на Т. Ш., чрез адв.М. И. от САК, е насочена против отхвърлителната част от първоинстанционното решение.

Твърди се в същата да са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, също изразяващи се неправилна преценка на приобщените по делото доказателства по отношение на факта за дължимия се на този въззивник размер на претендираното обезщетение. Поради това и се допуснало неправилно приложение на материалния закон, респ. - обжалваното решение било необосновано.

Страните не са взели становище по жалбите си.

Софийският апелативен съд, гражданско отделение, 16-ти състав, като съобрази данните по първоинстанционното дело, приема следното:

СГС е бил сезиран с предявен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ от Т. М. Ш. от гр.

***, чрез адв. М. И. от САК против Прокуратурата на Република България.

Твърдяло се е в исковата молба, че ищецът е сред лицата, които били незаконно репресирани заради техния произход и религиозни вярвания през периода от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г.

Твърдяло се е, че през март 1985 г. ищецът, който към този момент бил на 35 г., и други негови познати от родния му *** били качени в полицейски микробуси или автобуси и били закарани принудително на остров Белене. През време на пътуването всички, вкл. и ищецът, били вързани с белезници, като опасни престъпници и затворници. В затвора Белене са били настанени в помещения, в които не е влизала дневна светлина. Бил лишен от свобода в килии, при крайно деградиращи условия – мръсотия; липса на елементарни условия за живот и лична хигиена (за тоалетна е ползвал една кофа в килията), липса на здравни и медицински грижи и помощ, лоша храна. Бил принуждаван да работи по строителни обекти тежък физически труд без заплащане, без трудови и осигурителни права, без трудов договор, а въпреки демократизирането на България след 1989 г. и до днес тези години не се признават за трудов или осигурителен стаж за пенсиониране.

Освен това доста време след задържането му никой от семейството му не е знаел къде се намира и дали е жив, като едва впоследствие /половин година след това/ му била предоставена възможност да напише писмо на семейството си и да се свърже с тях, като им съобщи къде е.

След година и половина престой в Белене, през септември 1986 г. ищецът бил принудително изселен в гр. Бобов дол, обл. Кюстендил.

Там всеки ден бил под полицейско наблюдение и трябвало да се разписва в кметството всеки ден, нямал право да напуска селото без разрешението на съответния полицейски служител, не можел да контактува с близките си или да си тръгне от там и да се върне в у дома или да отиде където и да било на друго място по негово желание. Бил в пълна социална изолация, нямал документи за самоличност – властите му ги взели още при отвеждането му на остров Белене. Така по време на престоя в гр. Бобов дол формално не бил затворен в килия и под ключ, но предвид тежките ограничения и изолация, в която бил поставен години наред, и там бил лишен от свобода по смисъла на чл.5 от ЕКЗПЧОС.

Единствената значима разлика на престоя му в гр. Бобов дол, обл. Кюстендил, била, че не е бил заключен в килия.

През юни 1988 г. ищецът бил освободен и се прибрал в родния си край.

Твърдяло се е, че същият не е извършвал никакво престъпление или друго провинение, които по закон да допускат задържането и лишаването му от свобода и нямал постановена присъда, с която да му е наложено наказание лишаване от свобода.

Въпреки това бил фактически лишен от свобода в продължение на години, във връзка 2 с така наречения „Възродителен процес“.

В резултат на задържането му години наред били засегнати правата му на личен и семеен живот, наред с насилствената асимилация. Всички близки и познати стояли далеч от семейството му, тъй като се страхували да не пострадат те и техните семейства по същия или подобен начин. Бил лишен от семейно присъствие, грижи, подкрепа и контакти.

Преживяното по онова време, стресът и психическият срив и до ден днешен оказват своето въздействие върху здравето му.

Твърди се, че за лишаването му от свобода тогава не му били връчени никакви документи.

Едва като едва на по-късен етап разбрал, че в архивите на бившата Държавна сигурност има документи за задържането му в поделение на МВР и изпращането му на остров Белене и след това изселването ми в гр. Бобов дол, обл. Кюстендил. В документите от тези години фигурирал с принудително дадените му имена Т. М. Ш. и/или Т. М. Х..

Поддържа се, че след всички описани изтезания над него и семейството му в периода 1985 г. – 1988 г. бил принуден от властите през 1989 г. да напусне заедно със семейството си страната и да се установи да живее в Турция, където е останал да живее и към момента на депозиране на исковата молба.

Поддържа и че следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (така нареченото дело за „Възродителния процес“) било образувано на 30.01.1991г. срещу Т. Х. Ж. и о.з.ген.полк. Д. И. С. за това , че в периода 1984 - г. 1989 г., в съучастие с други лица, са подбуждали към национални вражда и омраза престъпление по чл.162 НК. В периода 31.01.1991 г. - 30.06.1992 г. в качеството на обвиняеми, като съизвършители, са привлечени лицата Д. И. С., Т. Х. Ж., Г. И. А., П. Ш. М., П. П. К.. В последствие на Д. С. било повдигнато ново обвинение по чл.387, ал.2 от НК ( за престъпление по служба), от което са произлезли тежки вредни последици. Обвиняемите Т.

Ж. и Г. А. са били привлечени като обвиняеми по същия текст като подбудители на Д. С.. На 20.07.1993 г. във Върховния съд - Военна колегия, бил внесен обвинителен акт срещу о.з.ген.полк. Д. С., Т. Ж. и Г. А., като по внесения обвинителен акт било образувано НОХД №1/1994 г. по описа на Върховния съд - Военна колегия. С Разпореждане по НОХД №1/1994г. по описа на Върховния съд - Военна колегия, Заместник - председателя на Върховния съд и председател на Военна колегия генерал-майор Ч. е върнал делото на прокуратурата. По-късно, на 19.12.1997 г., обвинителен акт по следствено дело №1/1991 г. бил отново внесен във ВКС и било образувано НОХД 01/1998 г. по описа на ВКС срещу същите извършители по същите обвинения, като с Разпореждане от 28.04.1998г. съдия подп.

А. И. е върнал делото повторно поради това, че не са изпълнени указанията, дадени при предишното връщане на делото. Поради настъпили промени в подсъдността, с писмо от 13.05.1998 г., делото било изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура. С постановление от 29.09.1998г. на о.з. полковник В. Б.- прокурор при СВОП следствено дело 1/1991г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили било преобразувано в сл. дело №780-11/1998 г. по описа на СВОП. Във времето обвиненията по чл.162 от НК били прекратени, в последствие делото било частично прекратено по отношение на Т. Ж. и Д. С. поради смъртта на всеки един от тях. С постановление от 06.04.1999 г. наказателното производство било спряно поради наличие на свидетели в чужбина. На 04.12.1999 г. делото било възобновено и разследването продължило под нов номер- П-048/1999. по описа на ВОП-София. При извършените от Софийска военноокръжна прокуратура следствени действия, били установени имената и адресите на общо 446 лица, които са били настанени в ТВО „Белене“, като и законните наследници на тези от тях, които са починали. Тъй като част от тях са се изселили в Република Турция, изпратена била молба за правна помощ до компетентните турски власти, като е изискано да се извърши разпит по делегация на пострадалите лица. Посочва, че на 04.10.2018 г. е издадено постановление за спиране на наказателното производство по ДП №11-048/1999г. по описа на Военно-окръжна прокуратура София, с което наказателното производство е спряно на основание чл.244, ал.1, т.1, във връзка с чл.25, ал.2 във връзка с чл.242, ал.1 НПК- за изчакване на отговора на четвърта поред молба за правна помощ по делото. Това постановление е издадено по повод на втория срок, даден за ускоряване на наказателното производство с определение №3730 от 03.09.2018 г. на СГС.

3

Поддържа се, че делото е образувано на 30.01.1991 г. като следствено дело №1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело №780-П/1998 г. по описа на ВОП-София, като след поредното му възобновяване разследването продължава под нов номер на делото - ДП №11 048/1999 г. по описа на ВОП - София.

Разследването по делото продължава вече повече от 29 години, като от последното му внасяне в съда с обвинителен акт, респ. връщането му от съда, са изминали повече от 20 години. Досъдебната фаза на делото е отнела вече близо 30 години, въпреки че фактически разследването по следственото дело е завършено.

Предвид изложеното е поискано от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 124 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане в разумен срок на сл. дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780- 11/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № 11 048/1999г. по описа на ВОП София, образувано през януари 1991 г. и висящо към настоящия момент, ведно със законната лихва, считано от 10.04.2023 г. /подаване на исковата молба в съда/ до окончателното изплащане на вземането.

В отговора по исковата молба ответникът Прокуратурата на Република България на първо място поддържа недопустимост на предявени иск, т.к. не е изчерпана административната процедура по реда на Глава Трета „а“ от ЗСВ, доколкото няма постигнато споразумение. Като самостоятелен аргумент за недопустимост на предявения иск навежда липсата на ретроактивно действие на нормата на чл.2б ЗОДОВ, в сила от 15.12.2012 г.