Решение № 3142 от 20.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3142 гр. Пловдив, 20.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330100824 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Ц. А. Ч. срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит № **********/** г., е недействителен.

В исковата молба се излагат съображения, че на **г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № **********, по силата на който ответникът предоставил на ищеца в заем сумата в размер на 1000 лева, като била уговорена и застрахователна премия в размер на 207,48 лева. Срокът на договора бил определен до 25.02.2025 г., при лихвен процент от 51,14 % и ГПР в размер на 63,44 %. Посочва се, че към настоящия момент ищецът погасил по договора сумата в размер на 1400 лева на осем месечни вноски. От правна страна се излагат съображения, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което по същия се дължала единствено чистата стойност на договора в размер на 1000 лева на основание чл. 23 ЗПК. Посоченият извод се прави на база на обстоятелството, че при сключване на договора на били спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото не бил посочен лихвеният процент и 1 условията за неговото прилагане. Навеждат се доводи, че договорът е нищожен и предвид нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, тъй като не било посочено какви разходи се включват в ГПР, като в същия не била включена застрахователната премия в размер на 207,48 лева. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с който се излагат съображения за допустимост, но неоснователност на предявената претенция. Посочва се, че лихвеният процент и условията на неговото прилагане са договорени в чл. 9 от договора. Излагат се съображения, че в договора бил посочен ГПР, който бил определен по формулата в Приложение № 1 към чл. 19, ал.2 ЗПК. В същия не следвало да се включва застрахователната премия, доколкото не била условие за сключване на договора, а ищецът сам е поискал да ползва тази услуга. Поради тази причина и същата била включена в главницата. Представя се информация за заплатените суми по договора. Поради изложеното се претендира да бъде постановено решение, с което исковата претенция да бъде отхвърлена.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

От представения по делото договор за потребителски кредит № **********/**г., сключен между страните, се установява, че ответникът е отпуснал на ищеца финансов ресурс в размер на 1000 лева, който следвало да бъде издължен на 12 равни месечни вноски за периода 25.03.2024 г.25.02.2025 г., при фиксиран ГЛП от 51,14 % и ГПР от 63,44 %. В чл. 7 от договора е предвидено заплащане на застраховка в размер на 207,48 лева.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна счита следното:

Предвид изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лева. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна 2 характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочен стойността на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, между 3 страните липсва спор, че договорените застраховки не са включени в ГПР, респ. налице е пълно разминаване между посочения в договора ГПР от 63,44 % и реалният такъв.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Поради изложеното и така предявения иск се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца.

Доказателства за такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 62,70 лева, които следва да му бъдат присъдени.

С оглед изложеното, на основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв съдът следва да определи възнаграждение, дължимо от ищеца на процесуалния представител на ответника Ч. – АД „К., Д. и **“.

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да 4 се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид цената на иска, липсата на фактическа сложност на делото, обстоятелството, че делото е приключило в едно съдебно заседание като са събрани единствено писмени доказателства, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адвокатското дружество следва да се определи възнаграждение в размер на 400 лева, респ. сумата в размер на 480 лева с ДДС.

Така мотивиран, Съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между ищеца Ц. А. Ч., ЕГН: **********, и ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК: 131134023, че договор за потребителски кредит № **********/**г., сключен между тях е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК:

5

131134023, ДА ЗАПЛАТИ на Ц. А. Ч., ЕГН: **********, сумата в размер на 62,70 лева (шестдесет и два лева и седемдесет стотинки), представляваща разноски в настоящото производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК:

131134023, ДА ЗАПЛАТИ на АД „К., Д. и **“, БУЛСТАТ: **, със седалище и адрес на управление: гр. **, бул. „**“ № **– **, в качеството му на пълномощник на Ц. А. Ч., ЕГН: **********, сумата в размер на 480,00 лева (четиристотин и осемдесет лева), представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно представителство в производството по гр. д. № 824/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _____/п/__________________ 6