Определение № 3221 от 16.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3221 гр. София, 16.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова като разгледа докладваното от Емил Томов Касационно гражданско дело № 20268002101416 по описа за 2026 година приема следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България,чрез прокурор от АП-София и на З. Д. Ч. ,чрез пълномощник адв. Е. Ф. срещу решение № 1438 от 03.12.2025 год.,по в.гр.д. № 788 / 2025 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение №15 от 03.01.2025г по гр.д №3673/2023г на Софийски районен съд . Разгледан е иск на З. Д. Ч. за присъждане на обезщетение на неимуществени вреди на основание чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС в резултат нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д.№1/1991г, преобразувано в ДП ІІ 048/1999г , впоследствие в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, уважен до размера на сумата 30 000 лева със законните последици и отхвърлен за разликата до претендираните 120 000лева, със законна лихва, считано от 27.03.2020г.Страните обжалват решението в неизгодните за тях части относно обезщетението за неимуществени вреди при основанията по чл.281, ал.1, т.3 ГПК Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в осъдителната част ,като счита размера на присъденото обезщетение за необосновано завишен. В приложено към касационната жалба изложение се сочи осонование по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по въпроса за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства,включително въпроса за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД Изтъква се ,че въззивното решение не съответства на т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., както и на т. 3 и т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2004 г. на ОСГК, като част от твърдените неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от 1 продължителността на наказателното производство.Поддържа противоречие на въззивното решение с приетото в решения № 50066/2023г. по гр. д. № 2088/2022 г. на ІII ГО, № 50038 от 01.3.2023 г. по гр. д. № 2093/2022 г. на IV ГО , № 50062 от 03.5.2023 г. по гр. д. № 2077/2022 г. на III ГО по въпроса как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД в хипотезата на предявен иск по чл.2б ЗОДОВ, вр. чл.6, §1 ЕКЗПЧОС.

В отговор на депозираната касационна жалба защитата на З. Д. Ч. изтъква , че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от Прокуратурата на РБ част, като оспорва жалбата и по същество.

З. Д. Ч. ,чрез пълномощник адв. Е. Ф. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск за разликата над 30 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв., както и в частта за отхвърляне на претенцията за присъждане на лихва за забава върху главницата за периода от 36.03.2020г. до 37.03.2023г.,на която дата е предявена исковата молба. Присъденото обезщетение намира за занижено ,тъй като не отчита целенасоченото бавене на делото ,чиято продължителност е без аналог, изтеклата давност за разследваните престъпления , която осуетява упражняването на правата и вместо да приложи парична оценка в зависимост от броя години продържителност,въззивният съд не отдава никакво значение на продължителността.

В приложено изложение към касационната жалба се сочи основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следните въпроси:

1.Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл.2б ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?

2. Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и какво е значението им?

3. Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?

4. Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му?

5. От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ, във връзка с чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС?

По първия въпрос, относно критерия продължителност на делото, се сочи противоречие между въззивното решение и решения № 222 от 15.3.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. на IV ГО, № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV ГО, № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV ГО и № 60242 от 13.1.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III ГО. По втория 2 въпрос, относно залога за ищеца при забавеното дело, неговата загуба , се поддържа противоречие с решения № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV ГО, № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV ГО, № 72 от 01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III ГО; а относно загубата на възможности и нейното значение, сочи се противоречие с решения № 30 от 07.5.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III ГО и № 119 от 14.02.2019 г. по гр. д. № 4104/2017 г. на III ГО. По третия въпрос се сочи противоречие с множество решения на ВКС (реш. № 50280/2023 г. по гр.д. 4210/2021 г. на IV ГО, № 50062 /2024 г. по гр.д. № 1080/2022 г. на IV ГО, № 117 /2024 г. по гр.д. № 1194/2023 г. на III ГО, № 506/.2024 г. по гр.д. № 4306/2023 г. на IV ГО, № 435 от 10.7.2025 г. по гр.д. № 4315/2024 г. на III ГО и др). ,в които при съпоставими факти е присъждан номинален размер като възприетия с въззивното решение от 30 000 лева ,но по предявени през 2018-2020г искове, което според защитата засвидетелства ,че към 2023г съдът не е отчел продължаващото забавяне на наказателното дело и променената икономическа обстановка.По четвъртия въпрос се изтъква противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и формирана практика на ВКС в решения № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV ГО, № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV ГО, № 72 от 01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021г; № 11/27.1.2014 г. по гр. д. № 3684/2013 г. на III ГО, № 130/13.4.2011 г. по гр. д. № 951/2010 г. на III ГО ; решения №222/15.03.2021 по гр.д №120/2020г на IV ГО,№272/27.01.2020г по гр.д №924/2019г на IV ГО и цитираната в тези решения устатновена практика на ВКС по чл.2б ЗОДОВ. При разрешението на петия въпрос се изтъква противоречие с практика на ВКС ,предвид приетото в решения № 107 от 29.7.2021 г. по гр. д. № 5914/2015 г. на IV г.о. и № 672 от 12.11.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г. на III ГО.,като се изтъква и практика на апелативни съдилища ,присъждали мораторната лихва върху обезщетението както е поиската в случая три години назад , считано от завеждане на иска. По въпроси с № 1, 2 и 5 по реда на изложението се поддържа наличието и на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК .

Отговор от Прокуратурата на РБ не е постъпил

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не са налице основанията на чл.

280,ал.2 ГПК за допускане на касационна проверка за валидност и допустимост на въззивното решение по служебен почин. Не се констират и предпоставки за прилагане на чл. 280, ал.2 ,предл трето ГПК . По изтъкнатите от страните основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК, Върховен касационен съд намира следното:

Въззивният съд е приел легитимация по исковата претенция за нарушение на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС предвид обстоятелството ,че съпругът на ищцата А. З. Ч., починал на

30.10.2014г.,е един от пряко пострадалите при репресиите през т. нар. „възродителен процес“ (1984 г. - 1989 г.),като в периода от 19.2.1985 г. до 14.4.1987 г.същият, тогава семеен ,с две деца , е бил задържан и лишен от свобода без присъда в затвора и лагера на о. Белене и в затвора в [населено място] дол, а в периода 15.4.1987 г.–14.12.1988 г. принудително заселен в [населено място] до 1988г , където бил под наблюдение на властите ,нямал право да 3 напуска населеното място и не е имал право да съжителства със семейството си - ищцата и двете им деца.Понесените страдания, подробно изложени в исковата молба ,са дали основание ищцата да се окачестви като пострадала от престъпленията по време на т.нар „възродителен процес”, пряко и в лично качество и непряко ,като съпруга и наследник на починалия А. Ч., като през 1989г. семейството е принудено да напусне страната и да се установи да живее в Турция. Взето е предвид от съда образуваното през 1991г. на следствено дело № 1/1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили срещу пет лица за престъпления по чл. 162 НК, вр. чл. 20, ал. 2 НК, които били обвинени в извършени за периода 1984 г. - 1989г. продължавани престъпления. Производство , преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП - София,а впоследствие – преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП – София е продължило извън всякакви разумни срокове, по делото са били изготвяни и внасяни в съда няколко обвинителни акта, същото е променяло подсъдността си по силата на законодателни промени, привличани са нови обвиняеми, преписката е била връщана за допълнително разследване,производството е било спирано и възобновявано,разследването – продължавано, разпитани са над 360 свидетеля–включително ищцата е разпитатна като свидетел. извършвани са процесуални действия по делегация,за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски власти , като въззивният съд е обявил за известно ,че делото и до момента е висящо.Производството не е приключило и до момента ,неговата продължителност е довела до прекратяването му срещу виновните лица поради тяхната смърт и изтичането на давностни срокове за реализиране на наказателно преследване срещу обвиняемите. Наследодателят на ищцата ,както и тя самата се чувствали разочаровани от дългогодишната липса на напредък по развитието делото.Последната е проявила заинтересована активност за ускоряване на делото , заявила и упражила е правата предоставени в наказателния процес на пострадали лица.Вредите от забавянето по презумпция, изразяващи се в неоправдаване на очакванията за възмездие чрез довеждане до край на наказателния процес, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова много години,загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от тяхното бездействие и конкретно- на прокуратурата,раздразнението и и загуба на вяра в справедливостта ,от оставяне на виновниците безнаказани, не са оборени от доказателствата.Съгласно чл.74,ал.2 НПК при смърт на пострадалия от престъплението правата му преминават върху неговите наследници ,като ищцата е депозирала молба до ВОП, с която на основание чл.75,ал.2 от НПК се заявява намерение за участие в делото като пострадала. Въззивният съд е приел за установено това нейно качество ,като е съобразил практиката на ЕСПЧ относно съдържанието на понятието „жертва“ - физическото или юридическо лице, което е пряко или косвено засегнато от твърдяното нарушение, същевременно в мотивите на решението е анализирана и практиката на ВКС, формирана за сходни случаи по искове за обезщетение от нарушаване на същото право , на същото основание и предявени от лица, пострадали при същите обстоятелства.Въззиният съд е обосновал нарушението на защитеното по чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС право като е изтъкнал ,че решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство 4 обуславя (има значение за) съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението и условието е налице.С решението е даден положителен отговор на този въпрос и при определяне размера на обезщетението въззивният съд е изтъкнал , че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени от ищеца в един много продължителен период от време от приблизително 30 години, и при установена практика на ВКС /Решение № 667 от 8.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4616/2023 г., IV г. о., ГК, Решение № 620 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 461/2025 г., III г. о., ГК и др./, съгласно която справедливият размер на обезщетението за репарирането на същите по вид,характер, интензитет и продължителност–обичайни /типични/ неимуществени вреди,причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., присъжда сумата 30 000 лева , този е приетият за справедлив и достатъчен размер на обезщетението при прилагане на чл. 52 ЗЗД с отчитане и на факта,че самото осъждане на Прокуратурата има основно репариращо действие-предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.