Решение № 158 от 16.03.2023, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 158 гр. гр. Хасково, 16.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Милена Д. Борисова като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20225640101847 по описа за 2022 година

Предявен е от Т. М. М. с ЕГН:********** от гр.И., ул.“И. В.“ №**, със съдебен адрес гр.Х., ул.“К.“ №**, вх.*, ет.*, адв.П. П., против „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.”България” №49, бл.53Е, вх.В, представляван от управителите С. Н. Н., Ц. Г. С. и Я. К. Ч., отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК.

Ищцата твърди, че била страна по сключен с ответника договор за потребителски кредит № 30036067220 от 31.03.2019г., по силата на който тя получила сумата от 3 800 лева, която следвало да върне на 24 месечни вноски.

Съобразно т.VІ от договора тя следвало да заплати и възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 3 670.80 лв., като така общото задължение по договора с включена главница, лихва и възнаграждение за допълнителни услуги било в размер на 9 167,68 лв. Поддържа, че така търсеното възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 3670,80 лв. сочело на нищожност на уреждащата го клауза по горепосочения договор на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК. На първо място се посочва, че в правната доктрина и съдебната практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип - било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретно други разпоредби. Такъв основен принцип бил този за добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, чиято цел, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Тъй като се касаело за търговска сделка, този принцип бил установен с 1 нормата на чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД, а именно тези по чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД, също намирали приложение в случая. Сочи, че според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.

Посочва, че поради накърняването на този принцип водело до значителна нееквивалентност на насрещната престация по договорното съглашение между страните, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода от кредитора. Поддържа се, че в частта си за предоставяне на пакет от допълнителни услуги договорът за банков кредит бил нищожен на три отделни правни основания. Като първо от тях се посочва това по чл.26, ал.1 от 33Д, поради нарушение на императивни разпоредби на ЗПК, а именно разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК забраняваща на кредитора да иска заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквито именно представлявали посочените в договора допълнителни услуги, както и разпоредбата на чл. 10а, ал.4 от ЗПК поради общото посочване в договора на възнаграждението за двата вида услуги. На следващо място се поддържа, че тази част от договора била нищожна и поради противоречието й с добрите нрави. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, еднозначно се приемало, че договор противоречи на добрите нрави, когато бил нарушен принципа на еквивалентност на насрещните престации. В конкретния случай при отпуснат кредит от 3 800 лева, възнаграждението за допълнителни услуги в размер на 3 670,80 лв. било необосновано високо и доближавало размера на кредита, поради което споразумението противоречало на добрите нрави и поради нарушение на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения, а освен това било неморално и неетично уговарянето на възнаграждения за услуги, които не били предоставени на клиента. Също така се поддържа нищожност на споразумението за допълнителни услуги и на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, вр. чл. 26 ал.1 от ЗЗД поради заобикаляне на закона, тъй като на практика със същото се целяло заобикаляне на установената в чл. 19 ал.4 от ЗПК забрана относно максималния размер на ГПР, въпреки че пакета от допълнителни услуги представлявал разход по кредита, който следвал да намери стойностно изражение в него. Сочи се, че за да избегне надвишаване на максималния размер на ГПР кредиторът бил използвал правната форма на „пакет от допълнителни услуги“, с което чрез позволени правни средства бил постигнат непозволен правен резултат, а именно по-висок ГПР на кредита. На следващо място, споразумението за допълнителни услуги било нищожно като противоречащо на добрите нрави и неравноправно по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала за тези услуги била в размер на над половината на получената сума на отпуснатият кредит, с което безспорно бил нарушен принципа на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Освен това, оспорваната клауза била 2 неравноправна и по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП, тъй като предвиждала заплащане на сума, размерът на която бил необосновано висок, което съглашение водело до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Поддържа се още, че освен неравноправна посочената клауза се явявала и нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП във вр. чл.24 от ЗПК, тъй като не била индивидуално уговорена между страните. Видно от самия договор за потребителски кредит и Споразумението към него, безспорно се установявало, че клаузата за търсената сума била част от едни стандартни и бланкетни от напред изготвени условия на договора и споразумението към него и кредитополучателя нямал възможността да влияе върху съдържанието им към момента на сключването им, особено в хипотеза на договор с общи условия.

В горепосочения смисъл се посочва Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Предвид изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се признае за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 3 670,80 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет за допълнителни услуги, дължима във връзка със сключения с ответника ДПК №30036067220 от 31.03.2019г., поради нищожност на уреждащите я клаузи на основание чл.

26, ал.1, пр.3 от ЗЗД като противоречащи на добрите нрави и като сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП. Претендира се присъждане на разноски по делото, както и на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 от ЗА.

Ответникът депозира отговор на исковата молба в срока по чл.131 от ГПК, като счита предявения иск за неоснователен и недоказан. Признава, че страните били в договорни отношения по силата на сключения между тях договор за кредит от 31.03.2019г. Оспорва всички изложени в исковата молба възражения, доводи и твърдения относно недействителността на договорните клаузи. Поддържа, че ищцата сама избрала пакета от допълнителни услуги при изрично посочване в договора, че изборът и закупуването на пакет от допълнителни услуги не било задължително условие за получаване на потребителския кредит. След като ищцата била заявила желание да ползва пакет от допълнителни услуги, тя се съгласила да заплати уговореното между страните в договора възнаграждение за същите тези услуги. Според ответника, същата била наясно и съзнавала, че дължи заплащане на уговорената в договора сума за предоставената услуга, а освен това тя била подписала и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, представляващо неразделна част от договора за кредит, в което били изброени и посочени услугите, които се предоставят на клиента. Оспорва се твърдението на ищцата, че уговорените с договора допълнителни услуги представлявали дейности по усвояване и управление на кредита, а уговореното за тях възнаграждение – такси по чл.10а, ал.2 от ЗПК. Тези услуги следвало да се възприемат като дейности, които ще се извършат по повод сключения договор за кредит в полза на кредитополучателя, за които липсвала забрана по смисъла на чл. 10а ал.2 за събиране на такси и се излагат 3 подробни съображения в такава насока. Освен това се сочи, че в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК изрично била предвидена възможност кредитор по договор за потребителски кредит да предлага на потребителите - кредитополучатели допълнителни услуги, за които да събира допълнителни такси, като ЗПК не предвиждал ограничения относно начина, по който да бъдат предлагани допълнителни услуги - дали поотделно или като пакети от услуги. На следващо място във връзка с възраженията на ищцата, ответникът поддържа, че уговорения между страните пакет от допълнителни услуги представлявал услуга, предлагана само от конкретния кредитор и не следвало да се включва при изчисляване на ГПР, именно защото щяло да въведе в заблуждение потребителя относно разхода по кредита. Твърди се, че в случая ищцата се възползвала от пакета за допълнителни услуги след като същата била много добре информирана за вида, условията и параметрите на предоставените й допълнителни услуги, поради което и тя сама била заявила ползването им. По отношение на твърденията за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал.4 от ЗПК, ответникът сочи че в обхвата на общите разходи по кредита, които следвало да се отчетат при формирането на ГПР, попадали разходите за допълнителни услуги, но само в случаите когато получаването на такива допълнителни било задължително условие за сключването на договора за кредит /по аргумент от § 1, т. 1 от ДР на ЗПК/, какъвто настоящият случай не бил. Т.е. според ответника, дължимото по процесните допълнителни услуги възнаграждение се дължало от ищцата отделно и независимо от цената на самия кредит, при което същото не представлявало разход по смисъла на чл.

19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, който следва да бъде включен в ГПР, в каквато насока се сочи съдебна практика. Оспорват се като неоснователни и твърденията за неравноправност на клаузите по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй като в настоящия случай всички клаузи по договора били индивидуално уговорени между страните. Твърди се, че на ищцата била предоставена цялата преддоговорна информация, с която същата имала възможността да се запознае и да разбере параметрите и условията на кредита още преди постигане на съгласие за сключването му. Освен това се поддържа, че всички клаузи по договора, ОУ и споразумението за допълнителни услуги били формулирани по ясен и недвусмислен начин, в т.ч. ясно било посочено и какво представлявали тези услуги и дължимата за тях цена. Отделно от това се посочва, че съгласно чл. 145 ал.2 от ЗЗП преценяването на неравноправната клауза в договора не включвало съответствието между цената или възнаграждението от една страна и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна от друга страна, при условие че тези клаузи на договора били ясни и разбираеми, какъвто бил настоящия случай. В тази връзка били напълно неоснователни всички твърдения в исковата молба, че част от клаузите на процесния договор за кредит са неравноправни и противоречат на разпоредбите на чл. 143 - 148 от ЗЗП.

Предвид изложеното моли да бъде постановено решение, с което да се отхвърли изцяло предявения иск, като му бъдат присъдени направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност по реда на чл.78 ал.5 от ГПК. 2.

4

Съдът като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установена следната фактическа обстановка :

Видно от приложения с исковата молба договор потребителски кредит, същия е подписан от страните на 31.03.2019г. И двете страни по договора са подписали и погасителен план, споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, общи условия на „Профи Кредит България“ ЕООД към договор за потребителски кредит, изготвения погасителен план към същия и СЕФ. Представени са също така преводно нареждане, от което се установява, че на 01.04.2019г. на ищцата е изплатена сумата от 3800лв., подписания от страните анекс към договора за потребителски кредит за отлагане на вноски и новия погасителен план, който също е подписан от страните.