Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 543 от 23.12.2025, Окръжен съд - Плевен

Съд
Окръжен съд - Плевен
Дело
Въззивно гражданско дело 809/2025
Вид
Решение № 543
Подписан
23.12.2025
В сила
23.12.2025
Състав
СИЛВИЯ ЦВЕТКОВА КРЪСТЕВА, РЕНИ ВАЛЕНТИНОВА ГЕОРГИЕВА, ДАЯНА СТОЯНОВА ВАСИЛЧИНА

Цитирани разпоредби

  • чл.124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.633 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.6, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.20а, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26, ал.1, предл. първо · Закон за задълженията и договорите
  • чл.11, ал.1, т.23 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.5 · Закон за потребителския кредит
  • чл.29, ал.5 · Закон за потребителския кредит
  • чл.7, ал.2, т.2 · Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа

РЕШЕНИЕ

№ 543 гр. Плевен, 23.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА

Членове:

РЕНИ В. Г.А

ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА при участието на секретаря ЖЕНИ Н. СТОЙЧЕВА като разгледа докладваното от РЕНИ В. Г.А Въззивно гражданско дело № 20254400500809 по описа за 2025 година

С решение рег.№ 720/20.05.2025 г. по гр.д.№ 20244430107248 по описа за 2024 година на ПлРС на основание чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.5 от ЗПК е прогласена нищожността на Договор за паричен заем № 901305/08.11.2022 г., сключен между Д. И. П. - като заемател и „Стик-Кредит“ АД със седалище гр.Шумен като заемодател.Осъдено е на основание чл.78, ал.1 ГПК „Стик-Кредит“ АД със седалище гр.Шумен да заплати на Д. И. П. сумата от 2 656.68 лв. - деловодни разноски.

Депозирана е въззивна жалба, депозирана от „Стик-Кредит“АД със седалище гр.Шумен, чрез пълномощник, против решение рег.№

720/20.05.2025 г. по гр.д.№ 7248/2024 г. по описа на ПлРС.Решението се обжалва като недопустимо, като е постановено по иск, за който не е налице правен интерес.Прави се искане да се обезсили решение № 720/20.05.2025 г. по гр.д.№ 7248/2024 г. на ПлРС като недопустимо, както и да се прекрати първоинстанционното производство, като се присъдят сторените разноски.

Депозирана е и частна жалба от „Стик-Кредит“АД със седалище гр.Шумен, чрез пълномощник, против определение № 4164/14.08.2025 г. по гр.д.№ 7248/2024 г. по описа на ПлРС, с което е оставено без уважение 1 искането на дружеството по реда на чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 720/20.05.2025 г.Счита постановеният съдебен акт за неправилен.Прави се искане да се отмени определение № 4164/14.08.2025 г. по гр.д.№ 7248/2024 г. по описа на ПлРС, с което е оставена без уважение молбата му по чл.248 ГПК и да се постанови друго, с което да се откаже присъждане на претендираните от ищеца разноски предвид злоупотребата с процесуални права по смисъла на чл.3 ГПК.

За въззиваемата страна – Д. И. П., чрез пълномощник, е депозирана писмена молба, в която е изразено становище да се потвърди изцяло обжалваното решение и определение, като се присъдят направените разноски пред настоящата инстанция.

Въззивната жалба е процесуално допустима, а по същество – неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Предмет на обжалване е решението на първоинстанционния съд от 20.05.2025 г., с което е уважен предявеният установителен иск от Д. П. срещу „Стик-Кредит“Ад със седалище гр.Шумен.

Във въззивната жалба се сочи, че се обжалва решението като недопустимо и се прави искане същото да бъде отменено.

На първо място въззивникът счита, че решението е постановено по иск, за който не е налице правен интерес.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с един главен иск и два евентуални.

Главният иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.първо ЗЗД, вр. чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.5 ЗПК е приет за основателен, като е прогласена нищожността на договор за паричен заем от 08.11.2022 г., сключен между Д.

П. -заемател и „Стил-Кредит“АД като заемодател.

2

С оглед изхода на спора по главния иск първоинстанционният съд не е разгледал предявените искове при условията на евентуалност.

Съгласно чл.124, ал.1 ГПК, на която разпоредба се позовава въззивникът, всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.

В процесния случай въззиваемата Д. П. е предявила главен установителен иск за нищожност на договора за кредит на посоченото правно основание.

Служебната проверка на допустимостта на решението в обжалваната му част се отнася до пороци, свързани с абсолютните процесуални предпоставки на правото на иск.На тези пороци могат да се позоват и страните във въззивното производство, както това е сторено в процесния случай от въззивника.

Първото условие за възникване на правото на иск е интерес от търсената с иска защита.

Във въззивната жалба се сочи, че процесният договор е изцяло погасен към момента на депозиране на исковата молба.

Тя е депозирана на 12.12.2024 г.

В заключението на ВЛ И., което съдът възприема като обективно и компетентно, се установява, че въз основа на предоставените счетоводни записи от страна на кредитора се установява, че сумата от 3 000 лв. е усвоена в брой на 08.11.2022 г.

Общо платената сума е 3 864.08 лв., с предсрочно погасяване на 06.03.2023 г.

Следователно вземането на въззивника е погасено от въззиваемата чрез плащане преди предявяване на исковата молба.

Във въззивната жалба е посочено, че предвид на това, че към момента на предявяване на установителните искове процесният договор е бил изцяло погасен, респективно не е бил действащ между страните и кредиторът не е разполагал с правна възможност да изисква заплащане на каквито и да е допълнителни суми по него, кредитополучателят не е имал правен интерес от предявяването на горепосочените установителни искове, доколкото в найпълна степен е могъл да защити правата си с осъдителен иск.

3

Въззивникът счита също така че прекратяването поради недопустимост на иска при липса на материален интерес в случаи на пълно погасяване на договора за кредит отговаря и на предписанията на СЕС в решение от 23 ноември 2023 г. по дело С-321/22.

В това решение е посочено, член 7, параграф 1 от Директива 93/13 , разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата клауза.

Важна особеност на всеки установителен иск е, че неговото предявяване е безсрочно.

Правен интерес от предявяване на установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за ищцата е налице в процесния случай, макар че е налице предсрочно изпълнение на нейното задължение чрез плащане на дължимата сума (определение № 601/28.10.2015 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 4967/2015 г., III г.о.).

Във въззивната жалба е посочено също така, че в процесния случай кредитът е погасен изцяло (както ищцата сама е заявила в депозираната от нея искова молба), договорът между страните е прекратен, а ищцата е върнала обща сума над главницата в размер на 1 094.08 лв.

Платената сума над главницата е в общ размер на 864.08 лв.

В процесния случай не е представен договорът за потребителски кредит от 08.11.2022 г., сключен между страните.

ВЛ е посочило в заключението си, че й е било обяснено, че той не е от договорите, които са сключени от разстояние.

Следователно в процесния случай за него не са приложими разпоредбите на ЗПФУР, а тези на ЗПК.

Според чл.20а, ал.2 ЗЗД договорите могат да бъдат прекратени само по 4 взаимно съгласие на страните или на основания, посочени в закона.

В чл.11, ал.1, т.23 от ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит следва да съдържа реда за прекратяване на договора за кредит.

Разпоредби, които предвиждат прекратяване на договорните правоотношения са посочени и чл.29, ал.5 от ЗПК, чл.32, ал.2 и чл.35 от същия закон.

В процесния случай, както се посочи, че е представен договорът, сключен между страните, както и самият погасителен план.

Прекратяването на договора за потребителски кредит, който е с продължително изпълнение, има действие занапред ( решение №

109/12.08.2019 г. на ВКС по т.д.№ 636/2019 г., I т.о.).

Неоснователно във въззивната жалба се сочи, че в случаи като процесния, когато кредитът е напълно погасен, не частично, единствено предявяване на осъдителен иск от страна на потребителя би отговаряло на принципа на ефективност.

Приема се, че липсва правен интерес от установителен иск, когато спорното право може да бъде предявено чрез осъдителен или конститутивен иск.

Горепосоченото решение на СЕС е задължително с оглед на чл.633 ГПК.

Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат.

С оглед на гореизложеното предявеният установителен иск следва да се приеме за допустим, тъй като въззиваемата Д. П. има качеството на потребител.

В процесния случай осъдителен иск не е предявен.

Въз основа на гореизложеното следва да се приеме, че обжалваното решение е допустимо.То е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

При този изход на процеса в полза на въззиваемата следва да се присъдят направените по делото разноски.

От страна на въззивника е направено възражение за прекомерност на 5 основание чл.78, ал.5 ГПК на заплатеното от въззиваемата адвокатско възнаграждение съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото.

Въззивният съд счита, че възражението е основателно, поради което с оглед на чл.78, ал.5 ГПК следва да бъде осъден въззивникът да заплати на въззиваемата разноски по делото в размер на 240 лв. с ДДС, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

Въззивният съд счита, че не е обвързан от размера на адвокатското възнаграждение, което в процесния случай следва да се определи съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.