Решение № 84 от 23.02.2026, Софийски окръжен съд
- Съд
- Софийски окръжен съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 1061/2024
- Вид
- Решение № 84
- Подписан
- 23.02.2026
- Състав
- Ивайло Христов Родопски, Димитър Георгиев Цончев, Магдалена Димова Инджова
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал. 1, пр. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 4 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
- чл. 14, ал. 5 · Закон за Конституционен съд
- чл. 64 · Закон за общинската собственост
- §4 · Закон за собствеността и ползването на земеделските земи
- чл. 151, ал. 2, изр. 3 · Конституция на Република България
РЕШЕНИЕ
№ 84 гр. София, 23.02.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Ивайло Хр. Родопски
Членове:
Димитър Г. Цончев
Магдалена Д. Инджова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Димитър Г. Цончев Въззивно гражданско дело № 20241800501061 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК .
Образувано e по въззивна жалба от П. Д. Н. против Решение № 313/10.09.2024 г. по ГД № 125/2023 г. на РС-Костинброд, с което са отхвърлени, предявените от него кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване за установено спрямо Община Костинброд, ЕИК ..............., със седалище и адрес на управление: гр. Костинброд, ул. „Охрид“ № 1, представляван от кмета, че П. Д. Н. е собственик на основание давностно владение на Поземлен имот с идентификатор № ............. с площ по кадастрална карта 762 кв.м., находящ се в с. Б., местност „Б.“, урбанизирана територия, начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м./ и на Поземлен имот с идентификатор № ........... с площ по кадастрална карта 50 кв.м., находящ се в с. Б., местност „Б.“, урбанизирана територия, начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м./.
В жалбата се поддържа, че решението е неправилно поради допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в необоснованост и непълен доказателствен анализ, довел до неправилно материалноправни изводи. Въз основа на анализ на гласните доказателствени източници се прави извод, че от лятото на 1992 год. без прекъсване въззивникът упражнява владението си върху процесните имоти явно, несъмнено, продължило повече от 30 години, лично и без прекъсване. Твърди се, че изводът на първоинстанционният съд, че в периода до 24.02.2022 г. е действала забрана в пар. 1 от ПЗР на ЗД на ЗС за 1 придобиване по давност на имоти частна общинска собственост е неправилен.
В срока по чл. 263 ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба.
Въззивникът чрез писмено становище и защита, депозирани от процесуалния му представител, поддържа съображенията, развити във въззивната жалба.
В съдебно заседание въззваемият чрез процесуалния си представител оспорва основателността на жалбата, като споделя аргументацията на първия съд, че през исковия период е действала забрана за придобиване на имоти частна общинска собственост, каквито са процесните.
Страните претендират разноски.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
В случая първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а по същество неправилно.
Предявени са кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС. Основателността им е обусловена от доказване от страна на ищеца при пълно и главно доказване, че е собственик на процесните вещи на твърдяното основание – по давностно владение, осъществено осъществявано явно, необезпокоявано и непрекъснато в продължение на повече от тридесет години – от лятото на 1992 г.
Не е спорно, че на основание на основание чл. 59 вр. чл. 56, ал. 1, чл. 2, ал. 1, т. 7, § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС процесните имоти са актувани с актове за общинска собственост, както следва:
1.ПИ с идентификатор № ............. с Акт за частна общинска собственост № 127 от 31.07.2007 г. Със Заповед № РД-25-147/02.08/2022 г. на кмета на Община Костинброд, на основание чл. 64 ЗОС същият е отписан от актовите книги на общината. На основание чл. 59 вр. чл. 56, ал. 1, чл. 2, ал. 1, т. 7, § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС за поземления имот е съставен с Акт за частна общинска собственост № 3087/20.07.2022 г.
2. ПИ с идентификатор № ............... с Акт за частна общинска собственост № 3091/20.07.2022 г.
Към преписката по издаване на актовете са представени 2 броя удостоверения, издадени от ответника, неоспорени от страните, че липсва информация за предоставяне за ползване на имотите по реда на §4 от ЗСПЗЗ, както и за наличие на претенции за възстановяване на собствеността върху тях. Същите са незастроени и в регистъра към плана на новообразуваните имоти, одобрен със заповед № ОА-377/19.08.2004 г. на областния управител на София област община Костинброд е вписана като ползвател.
В производството пред първоинстанционният съд са разпитани свидетели П. П. и В. Л. за установяване на началния момент на владението и неговата продължителност. Въззивният състав ги кредитира в цялост, като логични, последователни и необорени от други доказателства. От тях се установява, че свидетелите познават имотите като един общ, тъй като така се обработвали. Първоначално от родителите на ищеца, а след 1992 от последния. През годините бил поставил фургон, който в периода след 2 въззивникът 2011 г. продал. Има изградена ограда. През годините ищецът го е обработвал, като премахвал растителност, отглеждал зеленчуци, стопански животни, грижел се за овощни дръвчета в различни периоди. Поливането е осъществявано от кладенец. Имало стопанска постройка и външна тоалетна.
Първата се саморазрушила около 2013 г. През годините не са възприемали други лица, които да имат претенции към имота.
Показанията кореспондират с представените по делото скици и съдебни удостоверения, които потвърждават, че имотите са незастроени. Доколкото същите са съседни, Поземлен имот с идентификатор № ........... с площ по кадастрална карта 50 кв.м. е маломерен, и твърдението в исковата молба, че двата имота се обработват като един не е оспорено, съдът не намира противоречие в показанията на свидетелите във връзка с възприятията им, че се касае до един имот.
Предвид изложеното настоящият състав приема за доказано, че от 01.06.1996 г. ищецът осъществявал явно, необезпокоявано и непрекъснато владение над имотите. Липсва пречка те да бъдат придобити по давност, макар да са актувани като частна общинска собственост ПИ с идентификатор № ............. на 31.07.2007 г., а ПИ с идентификатор № ...............на 20.07.2022 г.
Както е известно, с приемането на Закона за собствеността (ЗС) през 1951 г. в него е въведена забрана за придобиване по давност на вещ, която е социалистическа собственост.
Тя остава действаща и след 1990 г., когато в ЗС е препотвърдено, че „не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост". През 1996 г. за първи път се въвежда разграничението между публична и частна собственост на държавата и общините и се приемат и специалните Закон за държавната собственост и Закон за общинската собственост. Тогава се изменя и чл. 86 от ЗС, който вече гласи: „Не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост“. Тази промяна в Закона за собствеността влиза в сила на 1 юни 1996 г. Така от този момент имотите частна държавна и частна общинска собственост могат да се придобиват по давност. Дългата 10-годишна давност обаче е спряна с изменения в ЗС с обратна сила, считано от 31 май 2006 г. с въведения с § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността мораториум върху давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост.
С Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Република България (обн. ДВ, бр. 18/04.03.2022 г.) са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.). Съгласно първата разпоредба давността за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022 г. (считано от 31.05.2006 г.), включително за придобиване на земеделски земи, които са собственост или върху които е възстановено правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ на държавни или общински училища, или на други държавни и общински институции в системата на предучилищното и училищното образование. С атакувания § 2 ЗР на ЗИЗС е придадено обратно действие на последното по 3 време удължаване на срока на спиране на давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост, прието с § 1 ЗИЗС (обн., ДВ, бр.
7 от 2018 г.). Разпоредбата на § 1 ЗИЗС е обнародвана в ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г., но влизането й в сила е от 31.12.2017 г. - § 2 ЗР на ЗИЗС, като по този начин с обратна сила е отнет вещноправният ефект на давностното владение, осъществявано в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. Конституционният съд е обявил за противоконституционна разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС, като противоречаща на чл. 17, ал. 1 и ал. 4 от Конституцията. Изрично е посочил, че с обявяването й за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект, а съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане на решението му в сила (три дни след обнародването му – чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРБ). Нормата на § 2 ЗР на ЗИЗС е обявена за противоконституционна, като противоречаща на чл. 4, ал. 1 и на чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията, тъй като засяга вече придобити права – в случая правото на собственост, основаващо се на изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. придобивна давност. В Решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на КС на РБ е прието, че спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. С оглед на това настоящият съд, разглеждащ висящия пред него правен спор, не следва да приложи противоконституционната норма на § 2 ЗР на ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.).
Предвид задължителния за съдилищата характер на решенията на Конституционния съд (чл. 14, ал. 5 ЗКС), от горното следва, че за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г .
В обобщение, след обявяване за противоконституционен текста на пар. 1 ЗДЗС и на пар. 2 от ЗИД ЗС / ДВ бр. 7/2018 г. /ДВ, бр. 7/2018 г. /, придобивна давност за имоти частна държавна собственост тече за периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. и не тече в периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г.
– 7.03.2022 г. (вж. в този смисъл Определение № 510 от 6.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1748/2023 г., I г. о., ГК, Решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2021 г., II г. о. и Решение № 50141 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3194/2021 г., I г. о.).
В настоящият случай ищецът е владял процесните имоти непрекъснато от 01.06.1996 г. Десетгодишната давност е изтекла на 31.12.2022 г., като е текла в периода от 01.06.1996 до 31.05.2006 г. и 31.12.2022 г. Ето защо и доколкото владението е непрекъснато следва извод, че към момента на предявяване на исковете - 10.02.2023 г., имотите са придобити по давност от ищеца на основание чл. 79, ал. 1 ЗС.
По изложените съображения настоящият състав намира, че предявените установителни искове по чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗС са основателни.
Тъй като изводите на настоящата инстанция не съвпадат с тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него съдът следва да постанови друго, с което да уважи предявените искове.
4
По разноските:
Предвид изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати сумата от 1 597,79 евро (3125 лева), представляваща направените по делото разноски.
Доколкото, считано от 01.01.2026 г. на основание чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, официалната парична единица в България е евро, всички парични вземания в лева следва да бъдат превалутирани и присъдени по официалния валутен курс в евро съответствие с чл. 5 от ЗВЕРП.