Разпореждане № 276 от 21.01.2026, Районен съд - Горна Оряховица

Личните данни в текста са заличени.

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 276 гр. Горна Оряховица, 21.01.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира Ив. Николова-П.ова като разгледа докладваното от Красимира Ив. Николова-П.ова Частно гражданско дело № 20254120103259 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по заявление от „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ”ЕООД с ЕИК 203374133, със седалище и адрес на управление гр. София, п.к. 1404, ***В, ап.3, тел. ***, представлявано от управителите Х. М. М. и П. В. - заедно, с пълномощник - юрисконсулт Б. Д. Т., за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Д. А. К. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.П...жк...№ ..., за заплащане на парични задължения по договор за потребителски кредит с № 615646, сключен на 03.06.2020г. между „Стик Кредит“ АД с ЕИК 202557159, от една страна като заемодател, и Д. А. К. с ЕГН ********** – като потребител, вземанията по който са прехвърлени от кредитора „Стик Кредит” АД на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ” ЕООД с ЕИК 203374133 по силата на сключения между тях договор за продажба и прехвърляне на парични задължения (цесия) от 22.03.2024г. С подаденото заявление се претендира издаване на заповед за изпълнение за сумите, както следва: неплатена главница – 200 лв., заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 08.12.2025г. до окончателното изплащане на сумата; договорна лихва за периода от 03.06.2020 г. до 03.12.2020 г. – 25,41 лв.; законна лихва за забава за периода от 04.12.2020г. до 30.10.2025г. – 204,62 лв.; неустойка за непредставяне на обезпечения по договора за потребителски кредит – 761,91 лв.; разноски в заповедното производство за държавна такса – 21,25 лв. и разноски за юрисконсултско възнаграждение – 100 лв.

Заявителят твърди, че длъжникът не е изпълнил в срок задълженията си по договора за потребителски кредит. Сочи, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.03.2024г., „Стик Кредит" АД, като цедент, е прехвърлило своите вземания към длъжника по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС БЕТА България" ЕООД, ЕИК 203374133, като длъжникът е уведомен за цесията на посочения от него настоящ адрес, 1 но не е изпълнил в срок задълженията си по договора за паричен заем до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита, поради което подава настоящото заявление.

Съдът, като съобрази изложените в заявлението твърдения и извърши проверката по чл.410 и чл.411 ГПК, достигна до следните правни изводи:

Предвид твърденията на заявителя за съществените елементи на правоотношението, от което черпи основание за претендиране на вземанията, сключеният между длъжника Д. А. К.

– като кредитополучател и „Стик Кредит“ АД с ЕИК 202557159 – като кредитор, договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 615646/03.06.2020г. по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9,ал.1 ЗПК.

Поради това, спрямо правоотношението намират приложение нормите на специалния закон, а по аргумент от чл.24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори (чл.143 – 148 от ЗЗП).

Видно от данните, съдържащи се в заявлението по чл.410 от ГПК и приложенията към него, в случая неустойката в размер от 761,91 лв. се претендира да е дължима за неизпълнение на договорното задължение на кредитополучателя в срок от три дни от сключването на договора да предостави обезпечение – да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други, или - да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения, като срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната вноска; третото лице – поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията посочени в ОУ и се одобряваг от кредитора; одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора, при условията на раздел V, чл.6,ал.1 от договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 615646/03.06.2020г. във вр. чл.17 - чл.22 от Общите условия на договора за потребителски кредит предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между „Стик[1]Кредит” АД и потребителите.

Кредиторът има интерес от длъжник, който да осигури точното изпълнение на основното задължение за връщане на заетата сума, поради това проверката за платежоспособността му предхожда сключването на договора. Като икономически по-силна страна в правоотношението, кредиторът, който по занятие извършва дейност по кредитиране, разполага с редица правомощия за събиране на информация за финансовото състояние на длъжника и възможностите му за бъдещо изпълнение (арг. от чл.16 от ЗПК), като след анализ на данните има възможност да прецени дали да сключи договора, или да откаже предоставянето на кредита (чл.18 от ЗПК). В процесния случай, осигуряването на 2 обезпечение не е предварително условие за сключване на договора, т.е. кредиторът изначално е преценил длъжника като платежоспособен и му е предоставил кредита.

Поставяйки изискване за последващо осигуряване на поръчител/и или банкова гаранция, без дори да е налице неизпълнение от страна на кредитополучателя, кредиторът неоправдано и без основание прехвърля риска от лошата си преценка в тежест на длъжника, като го натоварва с неприсъщо за договора за кредит задължение.

При анализа на клаузата за неустойка, съдът намира, че по начина на уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение, което е основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави. Главното задължение на заемателя по договора за заем (кредит) е да върне заетата сума и да плати уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение. Изцяло липсва обезпечителния елемент на неустойката, тъй като такава би се дължала и при точно и пълно изпълнение на основното задължение на длъжника. Не е налице обезщетителната функция на неустойката, защото тя не гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника, нито го мотивира да изпълни точно. Формално тази неустойка е уговорена като санкционна, но същата не зависи от вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на обезпечение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Това е така, защото към момента на изтичане на 3-дневния срок, кредиторът не би могъл да търпи вреди от липсата на обезпечение, тъй заемната сума не е била дължима. Действително, съгласно чл.92,ал.1 ЗЗД вредите от неизпълнението, за което е предвидена неустойка, не се доказват, но това не означава, че не трябва да са претърпени.

Неустойката е предвидена за заплащане, без да се намира в никакво отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума.

Включена по този начин като падежно вземане, претендираната сума по правната си същност не съставлява неустойка, а добавък към възнаградителната лихва, и на практика съставлява част от печалбата на заемодателя, което е единствената цел на начисляването й.

Освен изложеното, размерът на договорената неустойка – 761,91 лв., е необосновано висок предвид размера на заетата сума – 200 лв. Дори неустойката да изпълняваше някоя от присъщите й функции, договорната клауза, която я предвижда е нищожна на основание чл.146,ал.1 от ЗЗП, като неравноправна в хипотезата на чл.143,т.5 ЗЗП – уговорка във вреда на потребителя, която не е уговорена индивидуално, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка – в случая около 380 % от заетата сума. Освен посоченото, начисляването на тази неустойка заобикаля предвиденото в чл.19,ал.4 от ЗПК ограничение на максималния размер на годишния процент на разходите, поради което е нищожна и на основание чл.21,ал.1 от ЗПК.

Същото основание за нищожност на клаузата е изводимо и от размера на неустойката – 761,91 лв., несъобразени и прекомерни спрямо размера на заетата сума – 200 лв. Посоченото 3 несъответствие създава явна неравнопоставеност в икономическите отношения на страните, доколкото предвижда потребителят да заплати допълнително сумата, представляваща още около 380 % от главницата, извън главното му задължение – да върне заетата сума.

Съгласно чл.9 от ЗЗД страните могат свободно за определят съдържанието на договора, но автономията на волята е ограничена от същата разпоредба в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Последицата от пристъпване на това ограничение е пълна или частична нищожност (арг. от чл.26,ал.1 от ЗЗД). В случая предвидените неустойка и такси за допълнителни услуги са в пряко отклонение от императивни правни норми, заобикалят такива и противоречат на добрите нрави, поради което са нищожни. Посоченото, съгласно чл.411,ал.2,т.2 от ГПК, разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО, практиката по прилагането й в заповедното производство (например решения по дела С-473/00, С-618/10, C-472/11, C49/14 г., C-176/17 г. и определение от 28.11.2018 г. по дело C-632/17 г. на СЕС) и практиката на националните съдилища (например определение № 974/07.12.2011 г. по ч.т.д. № 797/2010 г., на ІІ Т.О. на ВКС; определение № 26332/19.12.2014 г. по в.ч.гр.д. № 17562/2014 г. на Софийски градски съд; определение от 23.06.2017 г. по в.ч.гр.д. № 187/2017 г. на Окръжен съд – Габрово; определение № 1721/18.05.2018 г. по в.ч.т.д. № 572/2018 г.на Окръжен съд – Варна; определение № 53/24.01.2019 г. по в.ч.гр.д. № 53/2019 г. на Окръжен съд – Ловеч; определение № 44/09.01.2019 г. по в.ч.гр.д. № 1407/2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора и много други), е в рамките на проверката, дължима от заповедния съд и съставлява основание за отказ от издаване на заповед за изпълнение.

По тези съображения заявлението следва да се отхвърли в частта относно вземането за договорна (компенсаторна) неустойка за неизпълнение на договорно задължение.

Воден от горното и на основание чл.411,ал.2,т.2 от ГПК, съдът РАЗПОРЕДИ:

ОТХВЪРЛЯ частично заявлението, подадено от „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ”ЕООД с ЕИК 203374133, със седалище и адрес на управление гр. София, п.к. 1404, ***В, ап.3, тел. ***, представлявано от управителите Х. М. М. и П. В. - заедно, с пълномощник юрисконсулт юрисконсулт Б. Д. Т., за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Д. А. К. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр.П...жк...№ ..., за заплащане на парични задължения по договор за потребителски кредит с № 615646, сключен на 03.06.2020г. между „Стик Кредит“ АД с ЕИК 202557159 - кредитор и Д. А. К. с ЕГН ********** - потребител, вземанията по който са прехвърлени от кредитора „Стик Кредит“ АД с ЕИК 202557159 на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ” ЕООД с ЕИК 203374133 по силата на сключения между тях договор за продажба и прехвърляне на парични задължения (цесия) от 22.03.2024г., по отношение претендираното вземане за СУМАТА от 761,91 лв.

/седемстотин шестдесет и един лева и деветдесет и една стотинки/, с равностойност от 389,56 EUR /триста осемдесет и девет евро и 56 евроцента/, представляваща неустойка по 4 чл.16 - чл.17 във вр. чл.6,ал.1 от договор за потребителски кредит с № 615646/03.06.2020г. във вр. чл.17 - чл.22 от Общите условия на договора за потребителски кредит предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между „Стик[1]Кредит” АД и потребителите, като НЕОСНОВАТЕЛНО в тази негова част.