Решение № 3343 от 02.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3343 гр. Пловдив, 02.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20245330115986 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от И. И. Г., чрез пълномощник – адв. С. П., против „Сити Кеш“ ООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит № ***** г. е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т.

11 ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 630 лева, представляваща платена без основание сума над чистата стойност по кредита, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 16.09.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № ***** г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сума в размер от 1400 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 44,50 % и ГПР 56,69 %. Общата сума възлизала в размер на 1504,18 лева, но била включена и неустойка, при което сумата за погасяване била в размер на 2030 лева. Посочва се, че ищецът заплатил на ответника 1 сумата от 2030 лева, но разликата над главницата в размер на 630 лева била недължимо платена поради недействителност на сключения договор за кредит. Изложени са съображения за неспазване на изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 9 и т. 10 ЗПК, доколко в процесния договор липсвало посочване на компонентите, включени в ГПР. Същият не съответствал на реално приложения по договора, тъй като в него не била включена уговорената неустойка в размер на 525,82 лева. Тази неустойка не се характеризирала с присъщите й функции, а представлявала сигурна печалба за кредитора.

Изтъква се, че по този начин ГПР не е формиран съобразно изискването на чл.

19, ал. 1 ЗПК и неговият размер надхвърля петкратния размер на законната лихва. С оглед изложеното се обосновава недействителност на процесния договор за кредит, като съобразно чл. 23 ЗПК се претендира връщане на сумата в размер на 630 лева, представляваща разликата между главницата и платеното по кредита. По изложените съображения се предявяват исковите претенции и се претендират разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Сити Кеш“ ООД, с който се изразява становище за злоупотреба с процесуални права предвид наличие на висящи идентични производства между същите страни, в която насока се прави искане за съединяване по реда на чл. 213 ГПК в едно производство на настоящото дело, както и гр. д. № 15984/2024 г. и гр. д. № 15985/2024 г. по описа на РС – Пловдив. В случай, че съдът не уважи така направеното искане се претендира да не се присъждат разноски на ищеца за повече от едно производство. По същество са наведени доводи за неоснователност на предявената претенция, тъй като договорът за кредит не е недействителен по смисъла на ЗПК. Поддържа се, че неустойката не следвало да бъде включвана в ГПР, доколкото се дължала след сключване на договора и единствено при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение. Изтъква се, че кредитополучателят бил запознат с параметрите по правоотношение и е разполагал с възможност в 14-дневен срок да се откаже от договора. В подкрепа на твърдението, че длъжникът е бил наясно с финансовите последици от сделката било и обстоятелството, че страните били сключили общо четири идентични договора за кредит.

Последното говорело за липсва на недобросъвестно поведение от страна на кредитора и неравнопоставеност в отношенията между страните. При това положение и предвид действителността на кредитното правоотношение, 2 неоснователно се претендирало от ищеца връщане на платено по договора за кредит суми. Липсвали и доказателства за извършено плащане на такива суми.

Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Сити Кеш” ООД, в качеството на кредитор, и И. И. Г., като кредитополучател, е сключен Договор за паричен заем № ***** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1400 лева. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 44,5 %, а годишният процент на разходите е 56,69 %. Общият размер на дължимата сума възлизал на 1504,18 лева.

Съобразно чл. 5 от Договора страните са постигнали съгласие заемът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: 1) безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължения в размера на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или 2) поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на следните, кумулативно поставени изисквания: при един поръчител - същият да има осигурителен доход в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключени с кредитора; не е/са кредитополучател/и по сключени договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

Съобразно чл. 11, ал. 1 от Договора при неизпълнение на горепосоченото задължение в тридневен срок, считано от сключване на 3 договора, кредитополучателят следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 525,82 лева.

Видно от представената по делото справка за движенията по процесния договор за потребителски кредит, ищецът е заплатил сумата в общ размер на 1797,25 лева, която е разпределена по следния начин: 336,97 лева – неустойка, 60,28 лева – договорна лихва и 1400 лева – главница.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

По делото не се спори и по категоричен начин се установи , че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая в исковата молба са наведени доводи за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, които следва да бъдат разгледани съвместно с твърденията за нищожност на клаузата за неустойка, доколкото са неразривно свързани. Съгласно чл. 11, ал.

1 от договора при непредоставяне в срок от страна на потребителя на 4 обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 525,82 лева. Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за кредитополучателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица - поръчители /които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания/ или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 5 и чл. 11, ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране.

Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури физически лица - поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания или банкова гаранция в двоен размер на всички дължими към кредитора суми и то в толкова кратък срок след усвояване на сумата по договора. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът единствено цели да се обогати за сметка на длъжника и да го натовари със задължението да му заплати допълнително възнаграждение /обозначено като неустойка/ за предоставения финансов ресурс.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, в каквато насока се съдържа изрично признание в отговора на исковата молба. Стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 11, ал. 2 от договора, изначално разсрочва вземането за неустойка при липса на обезпечение. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита 5 изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочена стойността на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Разпечатката съдържа 28 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/598ee2f4-6d12-47d1-b483-00cea2f1a6c0