Решение № 260090 от 13.11.2020, Окръжен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И Е260090 гр.Пазарджик, 13.11.2020 год.

В

И М

Е Т О Н А Н

А Р О

Д А

Пазарджишки окръжен съд, гражданска колегия, първи въззивен състав в открито заседание на четвърти ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мина

Трънджиева

ЧЛЕНОВЕ:Венцислав Маратилов

Димитър Бозаджиев

С участието на секретаря Лилия Кирякова като разгледа докладваното от съдия Трънджиева В гр.д.№694 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и следващите от

Граждански процесуален кодекс.

С решение №100/10.07.2020г., постановено по гр.д.№746/2019г. по описа на РС – П. е прекратено производството по делото в частта относно предявен иск за сумата в размер на 9,73лв.- обезщетение за забава от 07.01.2019г. до 07.08.2019 г., на основание чл. 232 ГПК. Отхвърлени са предявените от „Агенция за контрол на просрочени вземания” ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.„****, ет.3 срещу

Н.И.Н., ЕГН **********, с адрес: *** за приемане на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 193,78лв., ведно със законната лихва от 07.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща дължима главница по договора за кредит №****. – „Бяла карта“, сключен между „Аксес Файнанс” ООД и Н.Н., както и 14,51лв. договорна лихва за периода от 03.11.2016г. до 06.01.2018г., 52,14лв. - неустойка, 200 лв. – такса разходи за събиране на вземането, дължими по договора за кредит, които вземания са прехвърлени на ищеца въз основа на рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 11.11.2016г. и приложение 1/26.02.2019г. към него, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д.№611/2019г. по описа на РС - П.. Осъдено е „Агенция за контрол на просрочени вземания” ЕООД да заплати на Адвокатско дружество „Б.В. И Н.“, Булстат: ****, с адрес: гр. С., ул.„****, представлявано от адв.В.Б., сума в размер на 100лв. – представляваща адвокатско възнаграждение за осъществена в хипотезата на чл.38 т.2 от Закона за адвокатурата безплатна адвокатска правна помощ и съдействие пред заповедния съд на Н.И.Н., както и сумата в размер на 100лв. – адвокатско възнаграждение за осъществена в хипотезата на чл.38 т.2 от Закона за адвокатурата безплатна адвокатска правна помощ и съдействие пред първоинстанционния съд на Н.И.Н..

В срок така постановеното решение е обжалвано от „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ЕООД чрез юрисконсулт Т..

Счита постановеното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на материалния закон, като се излагат следните оплаквания и доводи:

1.

По отношение на иска за заплащане на договорна лихва – неправилно районният съд приел, че размера на договорната лихва противоречи на добрите нрави, след като нейният размер надвишава трикратния размер на законната лихва, което от своя страна води до нейната нищожност.

Добрите нрави при лихвените равнища на небанковото кредитиране не следвало да се сравняват с размера на законната лихва.

Видно от съдържанието на договора, между страните била договорена възнаградителна лихва в размер на 43,2%, каквато е допустима съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Първоинстанционният съд обосновал своите твърдения досежно недействителността на клаузата, определяща възнаградителната лихва с наличието на съдебната практика, която била морално остаряла и неприложима в конкретния случай, доколкото, с промяната в Закона за потребителския кредит от 2014г. законодателно била въведена максимална граница за размера на годишния процент на разходите /ГПР/ и съответно за размера на възнаградителната лихва, а именно 5 пъти размера на законната лихва, с което отпаднала възможността размерът на същите да бъде преценяван съобразно съдебната практика.

Клаузата за договорената лихва в договора не била нищожна, а волята на страните следвало да бъде зачетена, още повече, че чл.10, ал.2 ЗЗД допускал лихви да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, какъвто праг към момента на сключване на договора не бил регламентиран в законодателството.

Освен това, в случая следвало да се има предвид и факта, че кредиторът не е банка и за задълженията на кредитополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпявал финансовия ресурс.

Дори и да се приемели твърденията за нищожност на клаузата, с която е уговорен размерът на възнаградителната лихва поради това, че надвишава трикратния размер на законната лихва за забава, все пак съдът трябвало да отчете, че клаузата не е уговорена в нарушение на добрите нрави изцяло, т.е. тя не следвало да бъде обявявана за нищожна в целия уговорен размер на лихвения процент, а до допустимия според съда трикратен размер на законната лихва. В този смисъл, не следвало да се обявява за нищожен уговореният лихвен процент в целия му размер, а само тази негова част, надвишаваща допустимия съгласно добрите нрави размер.

Прави се разграничение между договорна

/възнаградителна/ лихва и законна лихва за забава, като се твърди, че тези два вида лихва са различни по своето същество и не следва да бъдат съпоставяни.

В отношенията между правните субекти действал принципът на свободно договаряне - чл.9 ЗЗД, съгласно който всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение и след като кредитополучателят се е съгласил с тази цена на кредита, , то в този смисъл процесния договор бил действителен.

2.

По отношение на иска за заплащане на неустойка за неизпълнение на договорно задължение:

Първоинстанционният съд незаконосъобразно отхвърлил тази претенция с мотивите, че същата заобикаля нормата на чл.16 ЗПК.

Неустойката имала санкционна функция по отношение на неизправната страна.`

В настоящия случай в процесния договор страните се съгласили, в случай че кредитополучателят не заплати текущото си задължение на падеж, същият се задължава да предостави на кредитодателя в 3-дневен срок от падежа, обезпечение чрез поръчителство при конкретно посочени предпоставки, за което между кредитодателя и поръчителя се подписва договор за поръчителство за срок от 30 дни.

Съгласно сключения договор при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в посочения срок, кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, което в настоящия случай не било сторено, поради което неустойката била дължима за всяко отделно неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.

Потребителят още преди да е обвързан от договор, имал цялата необходима информация, за да вземе решение дали да сключи договор за кредит при тези условия или не.

3.По отношение на иска за заплащане на разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението:

Неправилно първоинстанционният съд отхвърлил претенцията за заплащане на разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението с мотивите, че същите заобикалят ограниченията, наложени от чл.33 ЗПК и противоречат на разпоредбата на забраната, въведена с чл.10а, ал. 2 ЗПК.

Претендираните разходи и такси за извънсъдебно събиране били начислени съгласно чл.10а от ЗПК и нямали характер на неустойка.

Преди промяната в ЗПК, таксите за управление на кредита се дължали от всички клиенти, независимо дали е налице забава в плащането от тяхна страна или не.

Освен това за периода, за който са начислени разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението, не се претендирало обезщетение за забава, следователно не е налице нарушение на разпоредбата на чл.33 ЗПК.

Претендира се отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на нов, с който предявеният установителен иск бъде уважен.

В срок е постъпил писмен отговор от ответника по жалбата Н.И.Н. чрез адв.В., в който се поддържа, че жалбата е неоснователна. Счита, че постановеното от първоинстанционният съд решение е правилно и моли то да бъде потвърдено, както и да бъдат присъдени направените по делото разноски.

Съдът като прецени валидността и допустимостта на постановеното решение и нормата на чл.269 от ГПК , за да се произнесе по съществото на спора ,взе предвид следното:

В исковата си молба против Н.Н. „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ЕООД твърди, че по заявление на ищеца по реда на чл.410 от ГПК била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 611/1019 година на Панагюрски районен съд.

В срок постъпило възражение и ищецът предявява иск за установяване на вземането си.

Претенцията си основава на договор за кредит „бяла карта“ № 484566 от 2.11.2016 година.

Ищецът от своя страна бил цесионер на вземането от „Аксес Файнъс „ ООД. Сключен бил рамков договор , а конкретното вземане било посочено в Приложение № 1,като длъжникът бил уведомен лично за извършената цесия.

С подписването на посочения договор кредиторът се задължил да представи на ответника револвиращ кредит в размер на 200 лева .На ответника Бил предоставен платежен инструмент кредитна карта.

В договора била предвидена възможност за увеличаване или намаляване на лимита ,в конкретния случай с Анекс от 20.04.2018 година кредитния лимит бил намален от 1100 на 200 лева.

Ответникът усвоил сумата ,като непогасената главница към момента била 193,78 лева.

На основание чл.4 ал.1 т.2,чл.8 и чл.22 ал.2 от договора върху усвоената и непогасена главница се дължала възнаградителна лихва в размер

0,12% дневно за периода 3.11.2016 датата на първата трансакция до 6.01.2019 година – датата на предсрочната изискуемост. Предпоставките за настъпването и били предвидени в чл.22 ал.1 от договора. Дължимата договорна лихва възлизала на 14,51 лева.

В чл.16 от договора било предвидено, че в случай ,че ответникът не заплати текущото си задължение – сбор от сумите по чл.3 ал.3 т.1-4 той се задължава да предостави обезпечение чрез поръчителство при определени предпоставки и съответно следва да се сключи договор за това. Задължението за поръчителство възниквало при всеки отделен случай на неизпълнение. Съгласно чл.21 при неизпълнение на задължението се дължала неустойка в размер на 10% от усвоената непогасена главница.

Ответникът дължал неустойка на това основание в размер на 52,14 лева.

Неустойка била уговорена и в чл.12 ал.1 от договора ,в случай ,че не погаси текущото си задължение.

Обоснована е и дължимост на сума от 200 лева- такса и разходи за събиране на просроченото задължение.

Последната претенция, за която са изложени доводи в исковата молба е оттеглена.

Молят да бъде прието за установено по отношение на ответника в качеството им на цесионер съществуването на вземане в размер сумата от 193,78лв., ведно със законната лихва от 07.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща дължима главница по договора за кредит №****. – „Бяла карта“, сключен между „Аксес Файнанс” ООД и Н.Н., както и 14,51лв. договорна лихва за периода от 03.11.2016г. до 06.01.2018г., 52,14лв. - неустойка, 200 лв. – такса разходи за събиране на вземането, дължими по договора за кредит, които вземания са прехвърлени на ищеца въз основа на рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 11.11.2016г. и приложение 1/26.02.2019г. към него, за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д.№611/2019г. по описа на РС - П..

В срок е постъпил писмен отговор.

Разпечатката съдържа 60 от 100 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/595ae21a-845a-43b8-93e4-bf529ce8d88e