Решение № 5163 от 09.07.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№.................... гр. София, 09.07.2019 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

Председател: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.

ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Г. въззивно гражданско дело № 1912 по описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 08.05.2018г., постановено по гр.д. № 9959/2016г. на СРС, ГО, 57 с-в, са разгледани предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд е уважил предявените срещу В.Д.Б. искове за сумата от 1 525, 47 лева, представляваща ½ от стойността /3 050, 94 лева/ на незаплатена доставена и използвана топлинна енергия за топлоснабден обект – апартамент № 16, находящ се в гр. София, ул. *******за периода от 01.09.2012г. до 30.04.2015г., ведно със законната лихва върху главницата от 1 525, 27 лева, считано от 29.10.2015г. до окончателното изплащане и за сумата от 207, 70 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение от 1 525, 47 лева за периода от 01.08.2013г. до 21.10.2015г., като е отхвърлил иска за главница за разликата над 1 525, 47 лева до пълния предявен размер от 1 716, 07 лева, а претенцията за лихва за забава е отхвърлена за периода от 31.10.2012г. до 01.08.2013г. Със същото решение са уважени предявените срещу Е.Г.Б. искове за сумата от 1 525, 47 лева, представляваща ½ от стойността /3 050, 94 лева/ на незаплатена доставена и използвана топлинна енергия за топлоснабден обект – апартамент № 16, находящ се в гр. София, ул. *******за периода от 01.09.2012г. до 30.04.2015г., ведно със законната лихва върху главницата от 1 525, 27 лева, считано от 29.10.2015г. до окончателното изплащане и за сумата от 207, 70 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение от 1 525, 47 лева за периода от 01.08.2013г. до 21.10.2015г., като е отхвърлил иска за главница за разликата над 1 525, 47 лева до пълния предявен размер от 1 716, 07 лева, а претенцията за лихва за забава е отхвърлена за периода от 31.10.2012г. до 01.08.2013г. Първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявените срещу ответниците искове за установяване съществуването на вземане за сумата от 71, 50 лева – главница за извършено дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 01.09.2012г. до 30.04.2015г. и за установяване съществуването на вземане в размер на сумата от 80, 52 лева – обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 71, 50 лева за периода от 31.10.2012г. до 21.10.2015г.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач "Т.С." ЕООД.

Срещу решението, в частта в която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 79, вр. чл. 150 от ЗЕ за установяване съществуване на вземането за главница за доставена топлинна енергия за разликата над сумата от 1 525, 47 лева до пълния предявен размер от 1 716, 07 лева срещу всеки един от ответниците, е подадена въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят е релевирал оплаквания за неправилност на решението в посочените му части поради необоснованост. Конкретно поддържа, че сумите за топлинна енергия за процесния имот са начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дяловото разпределение в сградата на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. За топлоснабдявания имот били издадени изравнителни сметки, от които се установява, че потреблението на топла вода е определено по показанията на водомер за топла вода, независимо какво потребление е заявено от потребителя. Сочи се още, че след края на отоплителния сезон били изготвяни изравнителни сметки на база реален отчет и в съответствие с нормативно установените правила. В случая липсвали данни за извършена рекламация в предвидения в чл. 70, ал. 6 от Наредбата за топлоснабдяването 30-дневен срок за възражение по отчета на уредите и разпределение на енергията, извършено с изготвените от третото лице-помагач изравнителни сметки за процесния период. По тези съображения е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните му части.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от В.Д.Б. и Е.Г.Б., с който същата се оспорва по подробно изложени съображения.

По делото е постъпила въззивна жалба и от ответниците В.Д.Б. и Е.Г.Б. срещу решението на СРС, в частите, в които са уважени предявените искове. Жалбоподателите поддържат твърдение за направилност на първоинстанционното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните изводи, както и нарушение на материалния закон. Твърди се, че първоинстанционното решение е нищожно поради това, че противоречало на правото на Европейския съюз и тъй като хипотезите на нищожност не били „изчерпателно изброени“. Твърди се още, че заповедта за изпълнение била издадена в противоречие с императивни правила на закона, поради което липсвало основанието за издаването ѝ и оттам се стигало и до пороци на първоинстанционното решение. Излагат се доводи, че в заповедното производство вземането не било индивидуализирано в достатъчна степен, поради което не можело да бъде издадена заповед за изпълнение, по която ответникът да се защити, а оттам и не можело да се установи интерес от предявяване от страна на „Т.С.“ ЕАД на установителен иск по тази заповед. Твърди се и нищожност на издадената по заповедното производство заповед, тъй като същата не била предхождана от разпореждане за издаването ѝ. По съображенията за неправилност се сочи, че Общите условия на „Т.С.“ ЕАД били приети по неустановен от закона начин, тъй като липсвало изрично писмено приемане от страна на ответницата. Изтъква се, че първоинстанционното решение противоречало на принципи на правото, както и на забраната за засягане на частната собственост по чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България, поради което същото било нищожно. Излагат се доводи, че при разглеждането на делото от първоинстанционния съд са допуснати процесуални нарушения, тъй като съдът се бил позовал на непредставени по делото документи, не бил се произнесъл по направени в отговора на исковата молба доводи, не бил отчел приложимите се стандарти за терморегулиращи вентили, както и по отношение на други принципи на разпределението на топлинна енергия. Сочи се, че разпоредбите, които придавали на физическите лица, чиито жилища са свързани с абонатна станция за топлоподаване, качеството на потребители, противоречали на правилата на чл. 16 ЗЗД и разпоредби от ЗЗП, които възприемали в българското право правилата на директивите на Европейския съюз относно това, че непоисканата доставка не създавала облигационно задължение. Излагат се доводи, че Общите условия на „Т.С.“ ЕАД не представлявали нормативен акт, а клаузи на договор, поради което същите подлежали на проверка за неравноправност. Твърди се, че Общите условия за продажба на топлинна енергия били неравноправни.

Излагат се доводи, че първоинстанционният съд не бил изследвал съществени елементи на правоотношението между страните по делото, а именно – мястото на продажба на топлинна енергия. Поддържа се още, че системата, при която топлинната енергия се продавала на изхода на абонатната станция била действала преди десетилетия като социална услуга, но сега била несправедлива към потребителите. Излагат се доводи, че жалбоподателят – ищец – „Т.С.“ ЕАД не продавало топлинна енергия, а само доставяло такава. Излагат се твърдения, че общото събрание на етажната собственост не можело да има качество на потребител. Не било извършено измерване на топлинната енергия на границата на правото на собственост, както това изисквал чл. 156 ЗЕ и правото на ЕС. Навеждат се съображения, че била измервана топлинна енергия на входа на системата в абонатната станция /преди топлообменника/, а не след това. Излагат се доводите, че определянето на нормативна методика за изчисляване на топлинна енергия противоречало на правилата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО. Жалбоподателите поддържат, че действащата уредба в областта на продажбата на топлинна енергия била държавна помощ, тъй като облагодетелствала топлоенергийните предприятия във вреда на потребителите чрез подпомагане на нискоефективна система за производство на енергия. Твърди се, че измерванията на място, различно от границата на собственост, били в нарушение на посочени стандарти. Сочи се, че първоинстанционният съд неправилно бил възложил разходите за отчитане на топлоенергия в тежест на потребителя, а приложимата се нормативна уредба – чл.

149б ЗЕ и чл. 186 ЗЗД поставяли тези разходи в тежест на продавача. Излагат се доводи, че противоречи на закона определянето на разходи за топлинна енергия за подгряване на сградната инсталация. Излагат се и съображения, че Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването предвижда тези разходи да се определят не на база реален отчет, а на база реално потребление. Освен това се излагат доводи, че методиката за изчисляване на енергията за отопление на сградната инсталация не вземала предвид реално инсталираната мощност на абонатната станция в сграда, а само проектната такава. Излагат се подробни съображения, че нормативно установените формули не вземали предвид топлинните загуби в инсталацията, като натоварвали потребителите със заплащането им. Твърди се още, че липсата на реален отчет изкривявала сметките на потребителите, като била нарушена Конституцията, която уреждала собствеността като право, а ЗЕ натоварвал собствениците и със задължения за заплащане на топлинна енергия. По отношение на искането на „Т.С.“ ЕАД за присъждане на лихви е направено възражение, че по силата на Общите условия на дружеството са били начислявани лихви за забава за стойността на още недоставена топлоенергия. Твърди се, че едва от изготвянето на изравнителна сметка на потребителя, която установявала дали прогнозните количества енергия са били точно изчислени, можело да се натоварват потребителите със задължение да заплащат лихви за забава. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете на „Т.С.“ ЕАД, както и тяхното отхвърляне в цялост. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – „Т.С.“ ЕАД не взема становище по въззивната жалба.

Третото лице-помагач "Т.С." ЕООД не изразява становище по въззивните жалби.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че ответниците са пасивно материално легитимирани да отговарят по предявения иск, тъй като е установено качеството им на потребители на топлинна енергия. Изложени са съображения, че в процесния имот е доставяна топлинна енергия за исковия период, поради което клиентите дължат заплащане на стойността на консумираната от тях топлинна енергия. Всички релевирани в отговора на исковата молба възражения /идентични с наведените във въззивната жалба на ответниците/ са били обсъдени, като е направен извод за тяхната неоснователност. По отношение на размера на вземането за доставената до имота топлинна енергия, първоинстанционният съд е кредитирал заключението на съдебно-техническата експертиза и е уважил исковете за главница за сума в общ размер на 3 054, 94 лева, представляваща стойността на реално потребената топлинна енергия. Изложени са мотиви относно изискуемостта на вземането за главница, като съдът е приел, че обезщетението за забава се дължи в пълния претендиран размер. Претенцията за присъждане на сумата за извършено дялово разпределение и съответно – лихвата за забава върху същата, са отхвърлени по съображения, че ищецът не е доказал основанието и размера на тези вземания, доколкото услугата е била извършвана от третото лице-помагач, е не от ищцовото дружество.

Разпечатката съдържа 22 от 76 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/595a3574-5f87-4d0f-a0a6-43e829583e0a