Решение № 5475 от 11.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5475 гр. София, 09.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка И.а

Членове:

Наталия П. Лаловска

МИХАЕЛА КАСАБОВАХРАНОВА при участието на секретаря Екатерина К. Т.а като разгледа докладваното от Здравка И.а Въззивно гражданско дело № 20231100503966 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 15185/27.12.2022 г. на СРС, 174 с - в, по гр. д. № 1459/2022 г. са отхвърлени изцяло исковете с правна квалификация чл. 439 от ГПК - за признаване за установено, че К. Г. И., ЕГН ********** не дължи на „ЕОС М.“ ЕООД, ЕИК **** сумата от 1 000 лв., предявен като частичен иск от сумата в размер на 10 290, 97 лв., за която сума е издаден изпълнителен лист в производството по ч. гр. д. № 44015/2012 г. на СРС, 70 с - в, по който е образувано изп. дело № 2012400401039 и изп. д. № 20218400401200 по описа на ЧСИ М.Ц., поради изтекла погасителна давност.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца К. Г. И., чрез представителя му. В жалбата излага съображения, че решението е необосновано, не е съобразено с материалния и процесуален закон и събраните доказателства. Сочи, че по делото няма данни да е уведомен за извършената цесия в полза на новия кредитор с оглед прилагане института на погасителната давност. Счита, че липсата на анализ на този факт е съществено процесуално нарушение. Поддържа, че 5 годишната давност за вземанията, започнала да тече на 16.10.2012 г., когато е издадена заповедта за изпълнение. В период от 2 години от последното изпълнително действие на 31.10.2012 г. не са предприети действия от взискателя и е настъпила перемция - изпълнителния процес се е прекратил по право. Счита, че всички предприети след този момент действия са лишени от правно основание и не пораждат правни последици. Позовава се на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с която се обявява за изгубило сила ППВС № 3/1980 г. Поддържа, че независимо, че производството е прекратено по право на 31.10.2014 г., погасителната давност е започнала да тече от влизане в сила на заповедта за изпълнение на 16.10.2012 г. и е 1 изтекла преди подаването на исковата молба на 12.01.2021 г. Оспорва изводите на СРС, че перемцията е без правно значение за давността, както и че независимо от настъпилата перемция, следва да се съобразят извършените от ЧСИ изпълнителни действия. Сочи, че всички действия по принудително изпълнение, извършени след прекратяване на изпълнителното дело по право, следва да се приемат за невалидни.

Моли да се отмени решението и иска да се уважи. Претендира разноски.

Ответникът „ЕОС М.“ ЕООД, чрез представителя си, оспорва жалбата като неоснователна в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Излага доводи, че решението е законосъобразно, обосновано и постановено при съобразяване на доказателствата и материалния закон. Поддържа, че основателно съдът е приел, че вземането срещу ищеца не е погасено по давност. Счита, че изпълнителното дело е образувано преди постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което по смисъла на ППВС № 3/1980 г. давността е спряла да тече до приемане на ТР № 2/2015 г., с което ППВС е обявено за загубило сила - т. е. до 26.05.2015 г. Излага и съображения, че давността е прекъсвана многократно в периода 2012 г. - 2017 г. с подаване на искания за предприемане на изпълнителни действия от ЧСИ, както от него, така и от предходния кредитор , дори да се приеме, че те са извършени след като е настъпила перемцията. Счита, че ЧСИ е длъжен за приложи поискания изпълнителен способ, понеже дължи подчинение за събиране на вземането по намиращия се в него изпълнителен лист. Единствената последица от перемцията е, че съдебният изпълнител следва да образува нова дело по изпълнителния лист, като новото искане на свои ред прекъсва давността. Основателно СРС е счел, че давността е прекъсната на 24.04.2017 г. с искането на взискателя за предприемане на изпълнителни способи и налагане запор на трудовото възнаграждение на длъжника. Правилно е направен извод, че на 06.10.2021 г. давността отново е прекъсната с нов запор върху трудовото възнаграждение. В съответствие с материалния и процесуален закон СРС е приел, че 5 - годишната давност за вземанията не е изтекла. Моли да се потвърди решението.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира следното :

СРС се е произнесъл по иск с правно основание чл. 439 ГПК.

В рамките на проверката по чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По отношение неговата законосъобразност, съдът е обвързан от посоченото в жалбата, като следи и без довод за нарушения на императивните материалноправни норми.

Решението е валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

От фактическа страна в производството не е било спорно, че е издадена влязла в сила Заповед за изпълнение на парично вземане въз основа на документ по чл. 417 ГПК в ползва на „Райфайзен Банк България“ АД срещу ищеца К. Г. Т., ЕГН ********** за сумата в размер на 3 531, 97 лв., представляваща дължима главница по договор, за които суми в полза на „Райфайзен Банк България“ АД е издаден изпълнителен лист в производството по ч. гр. д. № 44015/2012 г. на СРС, 70 с - в.

Съдът е отделил също така като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че процесните вземания са цедирани по договор за цесия на ответника по делото - „ЕОС М.“ ЕООД, както и че въз основа на изпълнителния лист е образувано изпълнително дело № 2012400401039 (прекратено впоследствие) и изпълнително дело № 20218400401200 по описа на ЧСИ М.Ц., с рег. № 840 на КЧСИ.

2

По съществото на спора по реда на въззивната проверка, като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, в допълнение към изложеното от СРС, въззивният състав намира следното:

Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. От тези факти ищецът - длъжник черпи права, изключващи изпълняемото право (погасяване правото на принудително изпълнение поради изтекла давност, плащане, прихващане и др.).

В случая по делото е безспорно, че изпълнителният лист, по който е образувано процесното ИД е издаден въз основа на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, в хипотезата на чл. 416 ГПК, във връзка с чл. 404, т. 1 ГПК - без да е провеждано исково производство.

Въззивният състав споделя изцяло изводите на СРС, че влязлата в сила заповед, която не е оспорена от длъжника в срока по чл. 414, ал. 1 ГПК, се стабилизира и прави вземането безспорно, поради което разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК намира приложение и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, независимо че исково производство не е провеждано.

Съдът споделя и изводите на СРС, че с влизане в сила на заповедта за изпълнение (чл. 416 ГПК) се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо - установеното в нея вземане става ликвидно - безспорно установено по основание и размер. Влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва със стабилитет, като спор между същите страни н а същото основание и за същото вземане вече е недопустим.

Понеже ефектът на влязлата в сила заповед е като на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането с влязло в сила решение, независимо че не е проведено исково производство, въззивният съд споделя становището на СРС, че по отношение срока на погасителната давност приложение ще намери нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и срокът на новата давност за всички вземания по заповедта ще е пет години.

По спорните въпроси - дали поради непредприемане на действия по прекъсване течението на давността, правата на ответника – цесионер за изпълнение на вземането по изпълнителния лист са се погасили по давност, въззивният съд приема следното:

В случая страните не спорят и се установява от писмените доказателства, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на 16.10.2012 г., от когато е започнала да тече петгодишната погасителна давност, както приема и СРС. Не е спорно също, че изпълнително производство е образувано по молба на първоначалния кредитор, цедент на вземането, подадена на 31.10.2012 г.

След произнасяне на СРС с атакуваното решение, в хода на производството пред СГС, е постановено ТР № 3/2020 г. от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС, което настоящият състав намира, че следва да съобрази при решаване на спорните между страните въпроси за прекъсването на давността, доколкото с него е преодоляно противоречието в досегашната практика на съдилищата и е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземанията по изпълнителни дела, образувани до приемане на ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че в тези случаи давността започва да тече отново от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/18.11.1980 г.

3

Като се съобрази даденото от ВКС тълкуване по прилагане на материалния закон следва, че след прекъсване течението на давността с образуване на изпълнителното дело на 31.10.2012 г., новият петгодишен давностен срок за процесните вземания ще започне да тече отново от 26.06.2015 г. – датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г.

Предвид възприетото тълкуване, съдът намира, че доколкото давността е прекъсната с образуване на делото на 31.10.2012 г. и е спряла да тече до 26.06.2015 г., без правно значение за спора е да се обсъжда какви изпълнителни действия са били предприети от взискателя по изпълнителното дело през този период.

По въпроса за действията, с които давността се приема за прекъсната СРС е съобразил разясненията дадени в мотивите към т. 10 н а ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., според които давността се прекъсва с предприемане на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.

Според т. 10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г., ако в молбата за проучване на имуществото на длъжника е включено искане за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това проучване, т. е. молбата е редовна - чл. 426, ал. 4 във вр. с чл. 426, ал. 2, изр. 2 и ал. 1 ГПК, тя прекъсва давността. Следователно, според възприетото от ВКС задължително тълкуване, в изпълнителният процес давността не спира да тече, но се прекъсва многократно с предприемане на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ по инициатива на ЧСИ или по възлагане от взискателя.

Във връзка въпроса поставен от ищеца и във въззивното производство - за настъпване на перемция - прекратяване по право по изпълнителното дело поради непредприемане на действия от взискателя, следва да се посочи, че съдебната практика последователно приема, и преди постановяване на ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не поиска извършване на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява по право, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. „перемпция“ и по силата на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие. Според даденото от ВКС тълкуване, новата давност започва да тече от момента на последното по време валидно предприето изпълнително действие или от признание на вземането от длъжника. Това разрешение, възприето в практиката, е споделено от първоинстанционния съд.