Определение № 533 от 22.08.2024, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 533 гр. Варна, 22.08.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ванухи Б. Аракелян

Членове:

Диана Д. Митева

Даниела Ил. Писарова като разгледа докладваното от Ванухи Б. Аракелян Въззивно частно търговско дело № 20243001000395 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, чрез юрк. Й.

К. - ответник в производството по т. д. № 577/2023 г. на ОС-Варна, против Определение № 694 от 23.05.2024 г., постановено по същото дело, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение в частта за разноските на решение № 163 от 10.04.2024 г., постановено по т. д.

№ 577/2023 г. по описа на ВОС.

Жалбоподателят излага подробни съображения относно неправилността на обжалвания съдебен акт. Твърди, че са налице предпоставките по чл. 78, ал.2 ГПК, тъй като с отговор на исковата молба е признал основателеността на иска и с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. В тази връзка излага доводи за липса на висящо правоотношение по налагане на процесуална принуда срещу длъжника и предприемане на активни действия за събиране на вземането. Поддържа, че отговорността за съдебни разноски би възникнала за кредитора само ако той предприеме действия за принудително събиране на погасеното по давност вземане или оспори иска. Допълва с довод, че предоставянето на информация на ЦКР за наличието на непогасено задължение на ищеца е негово законово задължение, а не неправомерно действие. Сочи, че присъдените в полза на ищеца разноски не са съобразени с фактическата и правна сложност на делото, проведените заседания и предприетите процесуални действия, като съдът се е съобразил единствено с Наредба № 1/2004 г. Моли за отмяна на обжалваното определение.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна Д. М. Н., чрез адв. П. Н., в който се излага становище за неоснователност на жалбата. Сочи се, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, доколкото наличието на изпълнителен титул в полза на кредитора, 1 въз основа на който може да се инициира изпълнително производство, обуславя правния интереса на ищеца от предявяване на иска. Излага, че чрез свои служители ответникът нееднократно е отправял покани към длъжника за плащане на задължението. Оспорва искането за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение и моли съдът да потвърди обжалваното определение.

Частната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 248, ал. 3 от ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Настоящият съдебен състав приема от фактическа и правна страна следното:

По образуваното пред Окръжен съд Варна производство по т. д. № 577/2023 г. ищецът Д. М. Н. е предявила против „ЕОС Матрикс“ ЕООД иск с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът, в качеството на единствен наследник на Н.Н., поч. на 13.12.2020г., не дължи поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение сумата от 31 801,51 лева, представляваща главница по Заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК № 7242/18.08.2011 г. по ч.гр.д. № 12278/2011 г. на ВРС, издадена в полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, вземането по които е цедирано в полза на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, която е предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 661/2011 г. по описа на ЧСИ И.С..

В отговора на исковата молба ответникът признава настъпилата погасителна давност за вземането, като твърди недопустимост на производството, поради липса на правен интерес и липсата на правен спор.

Отправя покана ищцата да получи оригиналния изпълнителния лист или да посочи адрес, на който същият да и бъде изпратен. В евентуалност признава иска и моли за уважаването му с последиците на чл.78, ал.2 от ГПК, по съображения, че не е станал причина за завеждане на иска. В евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна и моли същото да бъде присъдено в минимален размер.

С решение № 163 от 10.04.2024 г., постановено по т. д. № 577/2023 г. на Окръжен съд Варна, така предявеният иск е уважен, като съобразно изхода от спора съдът, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, е осъдил ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД да заплати на ищцата Д. Н., сумата от 4462.06 лева, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски в първоинстанционното производство, от които 3190 лева адвокатско възнаграждение и 1272.06 лева държавна такса.

В законоустановения срок за обжалване на така постановеното решение ответникът е подал молба с искане за изменение на решението в частта за разноските, чрез оставянето им в тежест на всяка страна, така както са направени.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е постъпил отговор от ищцовата страна, в който молбата се оспорва като неоснователна.

С обжалваното определение № 694 от 23.05.2024 г. по т. д. № 577/2023 2 г. на ВОС молбата на ответника е оставена без уважение. В мотивите на съда е посочено, че признанието на иска от ответника и предложението му за предаване на изпълнителния лист не обосновават приложението на чл.78, ал. 2 от ГПК, тъй като са направени с отговора на исковата молба след предявяване на иска. Основание за освобождаване на ответника от отговорност за разноски би било налице единствено при връщането на изпълнителния лист или предприемането на надлежни действия по такова връщане преди получаване на препис от исковата молба. Отделно от това се сочи, че гласни доказателства по делото установяват отправяни от ответника извънсъдебни претенции към ищцата.

За да се произнисе, настоящият съдебен състав съобрази следното :

Съобразно нормата на чл. 78, ал.2 от ГПК ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Касационната инстанция приема последователно в практика си, че посочените в чл. 78, ал. 2 ГПК предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът е уважен, са кумулативно изискуеми. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца.

Трайно установено в практиката на ВКС /така определение № 3252 от 30.10.2023 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 3618/2023 г., определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на IV г. о., определение № 534/06.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4484/2019 г. на III г. о., определение № 320/20.07.2022 г. по ч. т. д. № 1122/2022 г. на II т. о. и определение № 474/07.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3063/2019 г. на IV г. о./ е разбирането, че при действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска.

В практиката се извежда и разрешението, че хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция /определение № 3252 от 30.10.2023 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 3618/2023 г./.

По настоящото дело е безспорно установено, че ответното дружество разполага с изпълнителен титул срещу наследодателя на ищеца, въз основа на който е образувано изпълнително производство, прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Безспорно установен е и фактът на изтеклата след издаването на изпълнителния титул погасителна давност по отношение на вземането. При наличие обаче на изпълнителен титул и изпълнителен процес, образуван въз основа заповед за изпълнение, предявяването на иска по чл. 439 ГПК и позоваването на изтеклия давностен срок, е единствената възможност за защита на длъжника, доколкото подобно възражение последният не може да 3 направи пред съдебния изпълнител, а само пред съд в исков процес /така определение № 71 от 21.01.2014г. по ч.т.д. № 17/2014г. по описа на ВКС, ГК, III ГО и определение № 242 от 31.05.2018г. по ч.гр.д. 2062/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО/. В тази връзка се приема от върховните съдии, че наличието на изпълнителен титул в полза на ответника винаги поражда право за длъжника да поиска със сила на пресъдено нещо да се отрече вземането след изтичане на срока на погасителната давност, на което причина се явява поведението на кредитора.

В същото време, при достигане на своя краен правен извод съдът съобразява и следните конкретни обстоятелства в разглеждания казус :

По делото няма твърдения за каквато и да е активност на ищеца да изчерпи възможностите си за извънсъдебно предявяване на своето възражение за изтекла погасителна давност, преди сезирането на съда. При липса на подобно активно поведение на длъжника, най – ранния момент за кредитора, в който той може да признае основателността на възражението за изтекла погасителна давност, е с отговора на исковата молба, каквото е и направил. По делото няма никакви твърдения, още по- малко доказателства, че това възражение да е било манифестирано от длъжника и да е достигнало до ответника преди предявяването на иска, респ. той извънпроцесуално да е отричал настъпилата погасителна давност, предприемайки правнорелевантни действия по събиране на вземането.

Независимо от горните съображения, съдът цени факта, че кредиторът, въпреки своевременното си процесуално поведение с недвусмисленото признаване на погасяване на правото на принудително изпълнение, което не се отразява в ЦКР, не е поставил в забава своя кредитор. Настоящият съдебен състав би достигнал до различен правен извод ако ответникът не само е предложил, видно от отговора на исковата молба, но и фактически приложил изпълнителния титул, създаващ потенциална опасност от накърняване интересите на длъжника - ищец.

С оглед на изложеното настоящият съдебен състав с оглед на релевантните факти, основният от които е наличие на изпълнителен титул у ответното дружество, независимо от липсата на съдебно оспорване или на образувано изпълнително производство, както и независимо от пасивното извънсъдебно поведение на ищеца, приема, че се поражда право за длъжника да поиска със СПН да се отрече вземането след изтичане на срока на погасителната давност, за съдебното предявяване на което причина е поведението на кредитора / в т.см. определение № 1220 / 5.12.2023г. по к.ч.т.д. № 1809 / 23г., ВКС, ТК, II т.о./.

В частната жалба е инкорпорирано възражение относно прекомерния размер на претендирания пред първоинстанционния съд от ищцовата страна адвокатски хонорар. Съдът приема същото за своевременно релевирано и съобразява следното:

Ищецът е претендирал разноски за заплатен адвокатски хонорар и е доказал такива, направени в размер на 3190 лв. Заплащането на сумата е удостоверено с

Договор за правна помощ, представен по първоинстанционното дело, в който е упоменато, че е за процесуалното представителство по делото сумата е платена в брой, като в тази му част има 4 характер на разписка по смисъла на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, включително когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване на преценката по чл. 78, ал. 5 от ГПК, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС /определение № 350 от 15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д.