Определение № 3254 от 14.10.2024, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3254 гр. София, 14.10.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XVI ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Николов

Членове:

Силвия Б. Русева

Василена П. Мидова като разгледа докладваното от Василена П. Мидова Въззивно частно наказателно дело № 20241100605708 по описа за 2024 година Производството е по реда чл. 243, ал. 8 НПК.

Образувано е по частна жалба, депозирана на 02.09.2024 г. от П. Х. Д. – пострадало лице, срещу определение № 3017/06.08.2024 г. на Софийски районен съд, с което е потвърдено постановление от 10.05.2024 г. на СРП за прекратяване на наказателно производство по досъдебно производство № 139/2021 г. по описа на 04 РУ на СДВР, пр.пр № 2534/2021 г. по описа на СРП, образувано за престъпление по чл. 131, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 130, ал. 2 НК.

Посоченият съдебен акт се обжалва с доводи за необоснованост, тъй като приетите от съда и прокуратурата фактически и правни изводи се градят върху непълна доказателствена основа и неправилни логични съждения. В жалбата се сочи, че съдът неправилно дава вяра на свидетеля-очевидец Б.У., тъй като същият е във влошени отношения с пострадалата. Пострадалата, чрез своя повереник, е релевирала доводи относно констатирани противоречия, които се извеждат от разпитите на преките и непреки свидетели.

Моли да се отмени определението на СРС, както и постановлението на СРП.

Софийски градски съд, като взе предвид изложените в жалбата доводи и релевираното искане, въз основа на материалите по делото и закона, приема следното:

Предмет на настоящото производство е съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка съгласно чл. 243, ал. 7 НПК. Жалбата срещу определението е подадена в предвидения в закона срок и произхожда от процесуално легитимирано лице – пострадалата чрез своя повереник, поради което така подадената жалба се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество обаче същата се явява неоснователна поради следните съображения.

1

Досъдебно производство № 139/21 г. по опис на 04 РУ СДВР, пр.пр. № 2534/21 г. по опис на СРП, е образувано на 01.02.2021 г. по отделени материали от друго досъдебно производство и е водено за престъпление по чл.

131, ал. 1, т. 1 вр. чл. 130, ал. 2 НК с пострадала П. Д., асистент в Катедра по ботаника към Биологически факултет, Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

Няма лице, привлечено в качеството на обвиняем.

С Постановление на СРП от 10.05.2024 г. наказателното производство по досъдебно производство № 139/2021 г. е прекратено на основание чл. 243, ал.

1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 1 от НПК. В постановлението прокурорът е приел, че от събраните доказателства не се установявало деянието да е извършено, като липсвали и доказателства за друго инкриминирано в НК деяние. Сочи, че от събрания по делото доказателствен материал не е налице удар срещу пострадалата, който да е довел до лека телесна повреда, съставомерна по чл. 131, ал. 1, т. 1, вр. чл. 130, ал. 2 НК.

Недоволна от прокурорския акт е останала пострадалата, която чрез своя повереник е обжалвала същия по реда на чл. 243, ал. 4 НПК пред Софийския районен съд, за което е образувано ЧНД 9389/2024 г. С определение № 3017/06.08.2024 г. е потвърдено постановлението на СРП за прекратяване на наказателното производство, като съдът е приел, че прокурорският акт е постановен при правилно изяснена фактическа обстановка, установена след проведено всестранно, обективно и пълно разследване по делото.

С проверяваното в настоящото производство определение първостепенният съд правилно е дефинирал границите на съдебния контрол по чл. 243 НПК, който се изразява в извършване на проверка дали изводите на прокурора в постановлението за прекратяване почиват на логически правилно конструиран и пълен анализ на събраните доказателства, без да е допуснато изопачаване на смисъла им или превратно тълкуване. На следващо място, съдът трябва да изясни дали проведеното разследване е обективно, всестранно и пълно, което позволява да се отговори и на въпроса дали прокурорът е формирал вътрешното си убеждение въз основа на всички възможни доказателства. Същевременно обаче съдът не бива да изземва функциите на обвинението по събирането и проверката на доказателствата и за вземането на решението на кого и за какво да повдигне обвинение.

Съблюдавайки посочената рамка, първоинстанционният съд правилно е съобразил, че в производството са събрани всички обективно достъпни и относими доказателства, които позволяват прокурорът да даде отговор на въпросите по съществото на делото. Настоящият състав обаче намира различна действителната фактическа обстановка от тази, посочена от прокурора и потвърдена от районния съд.

От така събраната доказателствена съвкупност е изводимо, че проф. С. и пострадалата Д., работеща като асистент към Биологически факултет на СУ, са били в словесен конфликт на 25.06.2019 г. Двете са се намирали в сградата на Биологическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, в кабинет на ет. 3, каб. 351, в който се е намирал и св. Б.У., като лицата са били на отворена врата. Конфликтът бил по повод отказ на пострадалата Д. да подпише представен и от проф. С. приемо-предавателен протокол за извършена работа 2 по проект, в който е била ръководител. В коридора са присъствали студенти, както и св. П.-Т., св. С., св. К.. При така настъпилия словесен конфликт на пострадалата Д. е бил нанесен шамар, след което същата е излязла в коридора при колегите си, както е започнала да влиза и по други кабинети, за да ги попита дали са видели или чули шамара. Пострадалата след това се е отправила към кабинета на декана св. Ш., като при срещата й с него, по лицето й е било видимо зачервяване от лявата страна.

Тази фактическа обстановка се установява от показанията на св. У., св.

С., св. П.-Т., св. С., св. К., св. Ш.а, СМЕ, както и останалите данни по делото.

Описаната фактическа обстановка се различава от установеното от СРП и СРС по отношение на фактическите изводи, които се отнасят до наличието на деяние, като въззивният съд не може да се съгласи, че липсва такова. За да достигне до различен извод от фактическа страна, настоящият състав извърши самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност, вследствие на което установи съществено противоречие между показанията на св. С., св. К. и св.

Ш. с тези на св. У. и св. проф.С.. От една страна, от показанията на пострадалата Д., съпоставени с тези на св. К. и С. се установява, че пострадалата е била ударена след остри реплики, разменени с друго лице.

Това, според показанията им, е било чуто от св. С. и К., които са се намирали в коридора по това време и са доловили острите реплики, след които са възприели и „характерен пляскащ звук“, идващ от мястото, на което се е намирала пострадалата и проф. С.. Правилно прокуратурата е констатирала противоречие на техните думи от една страна с тези на свидетеля-очевидец У., от друга, но СРП е решила, неправилно според настоящия съд, да кредитира думите на св. У.. Както е посочено и в акта на районния съд, има данни по делото, че отношенията на св. У. и на проф. С. с пострадалата са били обтегнати от техни предходни конфликти. За конфликтите й с проф. С. свидетелстват и останалите приложени по делото данни. Същото може да се каже и за добрите отношения между проф. С. и св. У., изводими от показания на различни свидетели и данни за работа на двамата по множество проекти.

Същевременно обаче за св. К. и св. С. няма данни да са в близки отношения с никое от посочените 3 лица. Дори напротив, двете свидетелки и пострадалата заявяват, че след като пострадалата е отишла при тях след нанесения й шамар, същите не са взели отношение, а единствено са я отпратили от кабинетите си.

Въпреки това обаче в разпитите си св. С. и К. посочват, че са минали покрай проф. С. и пострадалата, чули са острите реплики, след което са чули и „характерен пляскащ звук“. В подкрепа на техните думи се явяват и показанията на св. Ш., който е имал възможност да възприеме пострадалата непосредствено след конфликта, когато тя е отишла в неговия кабинет.

Същият посочва, че е видял зачервяване по лявата страна на пострадалата.

Противоречието тук с думите на св. С. и К., които не твърдят да са видели зачервяване, както посочва и защитата, правилно може да бъде обосновано с това, че двете свидетелки са възприели за много кратко и от разстояние пострадалата и то секунди след нанесения шамар, докато св. Ш. е имал възможност да види пострадалата от по-близо и то за по-продължителен период от време, в който да наблюдава лицето й. Прокуратурата е приела, че подобно зачервяване лесно може да се обясни с реакция на тялото от конфликта между двете, но при тази интерпретация остава въпросът защо 3 зачервяването е било само от едната страна и то твърдяната от пострадалата страна, на която и е бил нанесен удар.

На следващо място, правилно прокуратурата посочва, че приложеното по делото СМУ и изготвената СМЕ сочат, че при преглед не са установени травматични увреждания. Правилно СРП посочва обаче и, че само това обстоятелство не може да бъде основание да се приеме, че сведенията на пострадалата не отговарят на действителността. То следва да бъде съпоставено и с останалата доказателствена съвкупност, която е в по-голямата си степен в противоречие с експертизата. Още повече, че при такова увреждане с не до там висок интензитет /от шамар/, каквото се твърди да е настъпило, и с оглед факта, че СМУ е с дата един ден след процесното събитие, то не може да се приеме, че липсата на видими следи при прегледа на следващия ден изключва възможността да е нанесено такова увреждане.

Неустановено остава за съда и защо показанията на св. С. и К. са разгледани с особена критичност от прокуратурата предвид колегиалните отношения с пострадалата, а не е подходена със същата критичност към показанията на св. У., който се намира в добри отношения с проф. С. и не такива с пострадалата Д..

На последно място, съгласно показанията на проф. С. и св. Ш., възможна би се явила версията, че проф. С. е носила папка, която е изпуснала от което е бил произведен този „характерен пляскащ звук“, но при разпита на св. К., същата категорично заявява, че проф. С. не е носила в себе си папка. Приетото от районния съд, че в хода на конфликта е бил поставян въпросът за подписване на протокол, не може отнапред да установи, че този протокол е бил придружен с папка – факт, който се твърди единствено от св. У. и проф.

С., за думите на които, както се посочи, следва да се подходи с критичност.

Прокуратурата надлежно и правилно, с цел изясняване на обективната истина, е приобщила по досъдебното производство предоставени от пострадалата звукозаписи на разговорите й с колеги, предхождащи и последващи процесното деяние. В изпълнение на задължението си да проведе пълно и всестранно разследване, прокуратурата е назначила и аудиотехническа експертиза на същите, както обаче се коментира и в постановлението, данните от нея са ирелевантни за предмета на доказване.

С оглед всичко гореизложено, настоящата инстанция намира, че е допусната логическа грешка при оценка на доказателствения материал, което е довело и до грешка във фактическите положения, приети за установени. Така смятания от настоящия съд порок води до необоснованост на акта, с който неправилно се дава вяра на едни доказателства, а се приемат за недостоверни други.

Независимо от гореизложеното обаче въззивният съд констатира настъпване на абсолютната давност, така както е уредена в чл. 81, ал. 3 от НПК. За така образуваното досъдебно производство за престъпление по чл.

131, ал. 1, т. 1, вр. чл. 130, ал. 2 НК се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до една година или пробация. При спазване на императивните разпоредби на чл. 81, ал. 3 от НПК и предвид, че датата на твърдяното деяние е 25.06.2019 г., то независимо от спирането или прекъсването на давността наказателното преследване е следвало да бъде изключено към дата 25.12.2023 4 г. Следователно към датата на прекратяване на производството с постановлението на прокурора, а именно 10.05.2024 г., се установява, че абсолютната давност е била настъпила, което е самостоятелно основание за прекратяване – чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК, на което е и следвало да се прекрати производството. Вярно е, че, когато възникне конкуренция между две основания за прекратяване, от които едно реабилитиращо /каквото се явява прекратяването поради липса на деяние/ и друго - нереабилитиращо /каквото е прекратяване по давност/, в който смисъл и Р-842-2005-I н.о. ВКС/, то тази конкуренция трябва да бъде разрешена в полза на реабилитиращото основание, но в случая такова не е налице, както приема настоящия съд. Единственото налично основание за прекратяване е това поради настъпила давност.