Решение № 853 от 02.11.2025, Районен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 853 гр. Благоевград, 02.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:

РУМЯНА С. МИТЕВА-НАСЕВА при участието на секретаря Величка Н. Оркова като разгледа докладваното от РУМЯНА С. МИТЕВА-НАСЕВА Гражданско дело № 20251210101009 по описа за 2025 година

И за да се произнесе взе предвид следното :

Производството по настоящото дело е образувано въз основа на искова молба, подадена от Г. П. И., ЕГН ***, с постоянен адрес , чрез адвокат Л. К. Б. против „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД, ЕИК 207140327, седалище и адрес на управление: София, ж.к.

Иван Вазов, ***, бл. 9, ет. 2, представител Ц.К.

С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласен Договор за кредит „Бяла карта“, сключен на 13.03.2022 г. между Г. И. и „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК 207140327 (правоприемник на „Аксес Файнанс“ ООД) за нищожен, поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, а в условията на евентуалност да се признае за установено по отношение на „Аксес Файнанс“ АД, че клаузите в чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла карта“, сключен на 13.03.2022 г., които предвиждат заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, заплащане на разходи за събиране на задълженията в размер на 2,50 лева на ден и еднократно заплащане на такса разходи за дейност по извънсъдебно събиране на задълженията, в размер на 120,00 лв., са нищожни. Претендират се и сторените по делото разноски, както и да им се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т.

2 от ЗА.

Твърди се, че на 13.03.2022 г. Г. И. е сключил Договор за кредит „Бяла карта“, по силата на който „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК 207140327 (правоприемник на „Аксес Файнанс“ ООД) му е предоставило в револвиращ кредит сумата от 500,00 лв., под формата на разрешен кредитен лимит, при фиксиран ГЛП от 43,20 % и ГПР от 45,90 %. Твърди се, че Договор за кредит „Бяла карта“ е нищожен, тъй като съдържа неравноправни клаузи : - ГЛП е 43,20 %, като се посочва, че видно от самия договор лихвата е прекомерна и само на това основание договора се иска да бъде обявен за нищожен. Излага се, че в чл. 15 от Договора е уговорено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения : 1.

Банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно физическо лице, които да отговаря на определени от кредитора условия, а в чл. 20, страните се договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 10 % от усвоения и непогасен размер на кредитния лимит към последно число на предходния календарен месец. Съгласно чл. 21, ал. 4 от договора, се посочва, че при забава 1 на заплащане на текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора, ищцата дължи разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното текущо задължение или сумата по чл. 12, ал. 1 от договора.

Твърди се, че ако ищцата не предостави допълнително обезпечение - поръчител, но заплати 15 % от кредитния лимит, дължи заплащането на неустойка по чл. 20 от договора в размер на 10 %, В тази връзка се, в случай на неизпълнение на тези задължения, се сочи, че заемополучателят следва да заплаща ежедневно разходи за действия по събиране на задължението по 2,50 лева на ден и неустойка за непредоставеното допълнително обезпечение, дължимо при всяка забавена вноска. Излага се, че в чл. 21, ал. 5 от Договор за бяла карта от 13.03.2022 г. е уговорено, че след настъпване на предсрочна изискуемост, ищцата дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120,00 лева, включваща разходите по извънсъдебно събиране на задължението. Сочи, се че според чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т.

7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Излага се, че в договора е посочен ГПР от 45.90 % и ГЛП от 43.20 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Навежда се, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, I т. о.). Навежда се, че кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 45.90 % нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора като въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР. Твърди се, че клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от процесния договор за кредит са нищожни и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Според ищеца съдебната практика и закона са категорични, че по един нищожен договор заемателя следва да се върне единствено главницата по договора.са дадени по един нищожен договор и представляват неоснователно обогатяване на ответника.

Изпълнена е процедурата по чл. 131 ГПК. Препис от исковата молба и доказателствата към нея е изпратен на ответника и връчен на 28.05.2025 година. В указания от съда едномесечен срок на 27.06.2025 г. ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който се оспорва предявения иск, като неоснователен и недоказан. Претендират се и сторените по делото разноски.

Възразява се срещу искането на ищеца целият Договор да бъде обявен за недействителен, както и срещу исканията отделни негови клаузи да се обявяват за нищожни.

Счита се, че претенциите на ищеца са напълно неоснователни и като такива се иска да бъдат отхвърлени. По отношение на твърдението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, с която е уговорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 43,2 %, поради противоречие с добрите нрави, нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9 и т.10 ЗПК и внасяне на неравноправие между правата и задълженията на страните се твърди, че това твърдение е неоснователно. Сочи се, че възнаградителната лихва представлява цената на предоставяната от кредитора услуга - ползването на парични средства - и поради това той е свободен да определи какъв да е нейният размер. Счита се, че твърдението на ищеца, че уговореният лихвен процент създавал неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга е неоснователно. Оспорва се твърдението, че уговорената с чл. 20 от Договора неустойка представлявала скрита лихва и следвало да се включи при калкулацията на ГПР. Излага се, че ясно е посочено в чл. 20 от процесния договор, задължението за заплащане на неустойка, което е условно и възникването му зависи изцяло от действията на потребителя, следователно се сочи, че не е в нарушение на чл. 11, 2 ал. 1, т.9 ЗПК и не следва неустойката да се включва при договорната лихва. По отношение на твърдението на ищеца, че договореният размер на фиксирания годишен лихвен процент и клаузата за неустойка и нейният размер противоречали на добрите нрави в исковата молба се сочи, че не е наведена никаква конкретна обосновка. В този смисъл се излага, че това твърдение се явява голословно и неподкрепено от аргументи или доказателствен материал.

Сочи се, че добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. На следващо място се сочи, че договорената лихва представлява цената, която потребителят заплаща на кредитора за това, че ползва неговите парични средства, именно това прави лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължи така, както е уговорена. Твърди се, че процесният случай не може да обоснове противоречие с добрите нрави, като договорената възнаградителна лихва не може да се счете за прекомерна, водеща до противоправно облагодетелстване и противоречаща на добрите нрави. Клаузата в договора не е нищожна, а волята на страните следва да бъде зачетена. Твърди се, че кредиторът не е банка, за задълженията на кредитополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпява финансовия ресурс. Според ответника не трябва да се пренебрегва и фактът, че договорът е сключен през Март 2020 г., а ищецът повдига въпроса за нищожност на негови клаузи повече от 5 години след като е сключил договора за паричен заем. Дори да се приемат твърденията на ищеца за нищожност на клаузата, с която е уговорен размерът на възнаградителната лихва поради това, че надвишава трикратния размер на законната лихва за забава, то се иска от съда да има предвид, че това надвишаване е минимално и в пренебрежим размер. Ако все пак съдът счете за клаузата уговорена в нарушение на добрите нрави, се сочи, че тя не следва да бъде обявявана за нищожна в целия уговорен размер на лихвения процент, а до допустимия според ищцовата страна трикратен размер на законната лихва.

Оспорва се като невярно твърдението на ищеца, че в нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП Кредитодателят не е оповестил по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са икономическите последици от поетите от него задължения и какъв е действителния размер на възнаградителната лихва. Излага се, че в СЕФ-а, който лицето получава преди сключване на договор за кредит и в самия Договор по напълно разбираем и прозрачен начин са подробно описани възнаградителна лихва, ГПР, изискванията към обезпечението, размерът на неустойката за неизпълнение на договорно задължение (в случай че такава се начисли) и при какви условия се начислява, както и всички други параметри и условия по Договора, необходими за правилна преценка на икономическите последици от сключването на Договора. По отношение на искането за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 15, ал. 1 и ал. 4 и чл. 20 от Договора поради противоречие с добрите нрави, на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, като заобикаляща изискванията на чл. 33 ЗПК, се сочи, че твърденията за нищожност са неоснователни. Сочи се, че съгласно чл. 15, ал. 1 от Договора, ищецът се е съгласил в случай, че не заплати текущото си задължение на падежа, в срок от три дни след падежа, да предостави обезпечение поръчител. Сочи се още, че за кредитора не съществува забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. Твърди се, че финансовият продукт „Бяла Карта“ е револвиращ кредит, който се предоставя под формата на разрешен кредитен лимит, който лимит от своя страна се усвоява чрез платежен инструмент - платежна карта.

Веднъж сключили договор за кредит „Бяла Карта“ се сочи, че кредитополучателите сами взимат решение как и кога да усвояват суми по предоставения заем. В случай че кредитополучателят усвои сума чрез платежния инструмент, се твърди, че той следва да заплати всичко усвоено, ведно с начислената договорна лихва в срок до 2-ро число на месеца, следващ месеца през който има усвоена сума от кредитния лимит. Навежда се, че уговорената в Договор за кредит „Бяла Карта“ неустойка нито е прекомерна, нито противоречи на принципа на справедливостта. Оспорват се като неоснователни твърденията на ищеца, че неустойката излиза извън определените й функции. Твърди се, че предвидената 3 неустойка не е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл.92 ЗЗД, следователно не противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД. Сочи се, че неустойката се начислява единствено при неизпълнение на задълженията на клиента, т.е. задължението за заплащане на неустойка е условно и възникването му зависи изцяло и само от действията на потребителя. На следващо място се сочи, че твърдението на ищеца, че неустойката заобикаля ограничението на чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК е незаконосъобразно, като се сочи, че предвидената в договорите за кредит „Бяла Карта“ неустойка не представлява такава, санкционираща неплащане от страна на потребителя, а е такава, свързана с неизпълнение на друго договорно задължение на кредитополучателя, за което чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК не се прилага (нито пък която и да е друга норма от ЗПК) - задължението за осигуряване на допълнително обезпечение (това задължение е уредено в чл.71 ЗЗД). По отношение на искането за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 1, т. 4 от Договора поради неравнопоставеността на уговорката на ГПР и поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, се излагат подробни съображения. По отношение твърденията на ищеца, че неустойката по чл. 20, ал.1 от Договора следвало да се включи при калкулацията на ГПР и че поради невключването й посоченият в Договора ГПР не бил действителен, се сочи, че при изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично изключва плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Счита се, че уговорената неустойка не влиза в противоречие с целта на въведеното ограничение на ГПР, а дори напротив, цели минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява добросъвестно поведение от страна на длъжника, като го стимулира да спазва стриктно договора, без да поставя в риск. По отношение твърденията на ищеца, че в договора не е ясно посочено при какви условия е изчислен ГПР, се считат същите за неоснователни. Посочва се, че от договора, в чл.4, ал.1, т.4, ясно и категорично са написани допусканията за изчисление на ГПР, както ЗПК изисква. По отношение на искането за прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал.5 от Договора поради противоречие на чл. 10а, ал.2 и ал.4 ЗПК, чл. 33 ЗПК и като противоречащи на добрите нрави, с последица чл. 21 ЗПК отново се излагат подробни съображения. Твърди се, че разходите за събиране обаче не попадат в понятието действия по управление на кредита, поради следните причини: сочи се, че действия по управление на всеки един кредит се извършват, независимо дали по тях има забава или не. Разходите се начисляват само на клиенти, допуснали да изпаднат в забава, поради което те включат допълнителни действия, излизащи извън понятието „управление на кредита“. Според ответника чл. 11, ал.1, т.15 от ЗПК изрично посочва, че в договора трябва да са ясно описани „всички разходи, дължими от потребителя при неизпълнение на договора“, а чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК изрично посочва, че „При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит“. Сочи се, че ако този вид разходи попадаха в смисъла на понятието „действия по управление на кредита“, то цитираните по-горе текстове е следвало да бъдат отменени или изменени. С оглед изложеното се сочи, че може да се направи обосновано заключение, че разходите за събиране, начислявани съгласно договор за кредит „Бяла Карта“, не противоречат на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Като неоснователни се оспорват твърденията на ищеца, че клаузите противоречат на добрите нрави.