Решение № 2088 от 05.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2088 гр. София, 05.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Виктория В. Грънчарска при участието на секретаря Антоанета Н. Стефанова като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело № 20231100508337 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 3757 от 08.03.2023 г. на СРС, 35 с - в, по гр. д № 62402/2022 г. е признато за установено, на основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК и чл. 240 ЗЗД, че Р. М. Г., ЕГН **********, дължи на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, сумата от 206. 60 лв., представляваща главница по договор за кредит № 30041112966/05.12.2019 г., ведно със законна лихва за период от 29.06.2022 г. подаване на заявлението до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 35027/2022 г. на СРС, 35 с - в.

Със същото решение са отхвърлени исковете за главница за разликата над уважената част от 206. 60 лв. до пълния предявен размер от 4 006. 98 лв., както и исковете за сумата 254, 89 лв., лихва за период от 05.01.2022 г. до 28.06.2022 г., за сумата от 1 578, 80 лв., представляваща неплатено договорно възнаграждение за период от 05.01.2021 г. до 05.01.2022 г., сумата от 1 031,65 лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга фаст, сумата от 2 013, 84 лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупена услуга флекси.

Страните са осъдени съразмерно за разноски в исковото и заповедно производства.

Решението се обжалва от ищеца „Профи Кредит България“ ЕООД, чрез представителя му, в частта, в която искът е отхвърлен по претенцията за главница над размер от 206, 60 лв. до размер от 1 879, 98 лв., както и в частта, в която изцяло е отхвърлена претенцията за договорно възнаграждение (лихва) в размер на 1 578, 80 лв. за периода 05.01.2021 г. - 05.01.2022 г.

В останалата отхвърлителна част, както и в уважителната част, решението 1 не се оспорва от ищеца и ответника и е влязло в сила.

Въззивникът - ищец „Профи кредит България“ ЕООД поддържа, че решението в оспоР.те част е незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Неправилно СРС е приел, че целият договор за кредит е недействителен. Излага подробни съображения, че договорът отговаря на императивните изисквания на ЗПК, в клаузите са подробно описани всички параметри на задълженията, като основание и размер на разбираем и достъпен език. Сочи, че преди сключване на договора на ответника е предоставен стандартен европейски формуляр, в който са описани параметрите на договора и е подписан от кредитополучателя, още преди подписване на договора. На кредитополучателя е връчен и погасителен план съдържащ данни за размера, периодичността и датите на вноските. Сочи още, че в договора е посочена ясно методиката за формиране на ГПР, като не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че цената на т. н. допълнителни услуги не следва да се включва в ГПР, тъй като закупуването на такъв пакет услуги не е условия за получаване на потребителския кредит - арг. от пар.

1, ДР на ЗПК. С подписване на допълнително споразумение за услуги, кредитополучателят получава възможност за поиска във всеки момент извършването на някоя от услугите. Излага доводи, че таксите по тези услуги не следва да участват в размера на ГПР по смисъла на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага множество съображения, че разходите за допълнителни услуги могат да се включат в ГПР само ако ползването на такива е задължително условие за сключване на договора. Сочи, че разходите на потребителя за допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита, поради което не следва да се включва при изчисляването на ГПР и неотразяването им не съставлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не е основание за нищожност на договора. Оспорва изводите на СРС по този въпрос. Излага и доводи, че ответната страна е разполагала с достатъчно информация за съществените елементи на договора, за да прецени ефекта от договора. Счита, че договорът е действителен и по смисъла на чл. 26 ЗЗД и не противоречи на добрите нрави. Поддържа, че нищожността на отделни клаузи не влече такава на целия договор, ако те могат да се заместят от повелителните разпоредби на закона или сделката би била сключена и без тях. Счита, че поради дължимостта на договорната лихва сумата платена по нея не следва да се прихваща с дължимата сума по главницата, като от първоначално претендираната главница от 4 006, 98 лв. следва да се приспаднат само заплатените услуги, лихви и такси. Моли да се отмени решението в оспоР.те части и да се уважат исковете. Претендира разноски.

Въззиваемата страна - ответницата Р. М. Г., чрез представителя си, оспорва жалбата като неоснователна, в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Сочи, че в оспорената част решението е законосъобразно, правилно и обосновано. При постановяване на решението съдът е съобразил събраните пред него доказателства и материалния закон. СРС основателно е приел, че ГПР от 49, 16 % само формално отговаря на изискванията за максимален размер по ЗПК. В този процент не са включени редица допълнителни такси, регламентирани в нищожното споразумение за пакет допълнителни услуги, които допълнително оскъпяват кредита. Поддържа, че това са такси по усвояване и управление на кредита, каквито кредиторът не може да събира от потребителя. Ответницата счита, че допълнителните услуги, за които са договоР. такси, са лишени от основание, понеже срещу тях не се получава никакво реално право. Излага множество съображения, че клаузите факс и флекси са нищожни като противоречащи на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, както и създават неравновесия между 2 правата и задължеинята на страните по смисъла на чл. 143 ЗПК. Правилно СРС е приел, че възнаграждението за допълнителни услуги следва да се включат в ГПР, а в случая не са включени. Ако бяха включени, ГПР значително щеше да превиши максималния размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК, като само на това основание целият договор за потребителски кредит е недействителен. Изключването на допълнителните пакети услуги от ГПР и уреждането им в допълнителни договори също представлява заобикаляне на закона. Неоснователно ищецът твърди, че допълнителните услуги се закупуват по избор на потребителя, тъй като те са инкорпорирани в самия договор за кредит и в месечните погасителни вноски по него.

Счита, че заплащането на такива услуги съставлява скрит разход по кредита. по същество. Несъстоятелни са твърденията, че страните можели свободно да договарят отношенията по между си. Правилно съдът е приел, че в договора не е посочена ясно методиката за формиране на ГПР, като приемането от ищеца на начин на изчисляване, различен от посочения в закона, е недопустимо. Позовава се и на неравноправност по смисъла на чл. 146 ЗЗП, като поддържа, че в договора са налице неравноправни клаузи в нейна вреда, който не са индивидуално уговоР. и тя не е имала възможност да влияе на съдържанието им. Сочи, че ищецът е отнесъл част от направените от нея плащания за погасяване на такси по тези пакети услуги, което също показва, че ги счита за съществен елемент от договорното отношение. Правилно СРС е приел, че при получена главница от 5 000 лв. и заплатена сума от 4 793, 40 лв. тя е погасила почни изцяло главницата по кредита. Тъй като в случая е приложима разпоредбата на чл. 23 ЗПК, се дължи връщане само на чистата стойност на кредита - т. е. на още 206, 60 лв., без лихви и други разходи по него, както е приел и СРС. Поддържа и доводи, че клаузата за възнаградителна лихва в размер от 41 % е нищожна като противоречаща на добрите нрави – няма еквивалентност на насрещните престации, тъй като надвишава три пъти размера на законната лихва и е недължима и целият договор е нищожен и поради нищожност на клаузите за възнаградителна лихва. По тези и допълнителни съображения моли да се потвърди решението в оспорената част. Претендира разноски, съгласно списък, включително адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв.

Ответницата Р. М. Г., чрез представителя си, е подала и частна жалба срещу определение № 21650/20.06.2023 г. постановено по реда на чл. 248 ГПК по същото дело, с което е намалено адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв за заповедното производство в полза на адв. Б., и е оставена без уважение молбата на ответницата за изменение на решението в частта по разноските за исковото производство, с искане за присъждане на пълния размер на адвокатското възнаграждение. Счита, че определението е неправилно и необосновано в противоречие с установената практика. Поддържа, че разноските в заповедното следва да се определят на база чл. 7, ал. 2 НМРАВ, като не е налице основание да се прилага чл. 6, т. 5 от НМРАВ. Сочи, че последната норма не намира приложение при определяне на адвокатското възнаграждение на длъжника за заповедното производство по реда на чл. 38, ал. 1 и 2 ЗАдв. Излага подробни доводи, че длъжникът има право на разноски за адвокат в заповедното производство, които не може да бъдат по - малък от минималния размер по НМРАВ. Неправилно съдът е приел, че възражението срещу заповедта е свързано с бланкетно попълвате на бланка. Позовава се на практика на съдилищата в този смисъл. По отношение на адвокатското възнаграждение в исковото производство сочи, че то следва да се определи като съотношение между отхвърлените и уважени искове, а в случая исковете са почти изцяло отхвърлени.

Счита, че възнаграждението следва да се определи върху всеки от петте предявени иска а на върху сбора от исковете. Моли да се отмени определението и ищецът да бъде 3 осъден да заплати на адв. К. Б. адвокатски хонорар в размер на 411, 17 лв. за заповедното производство, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., както и в полза на адв. С. адвокатско хонорар от още 1 302, 14 лв. за исковото производство.

Ищецът „Профи кредит България“ ЕООД, оспорва частната жалба като неоснователна в писмен отговор. Поддържа, че представителят на длъжника не е извършил реална защита, нито конкретни процесуални действия в заповедното производство, а единствено е подал бланкетно възражение по чл. 414 ГПК, което е стандартна процедура. СРС правилно е определил, че на длъжника не се следва по висок размер на адвокатско възнаграждение от този за изготвяне на книжа и молби.

Счита, че съдът е длъжен да съобрази конкретната правна и фактическа сложност на делото при определяне на адвокатското възнаграждение. Позовава са на практика в посочения смисъл. Счита, че претендираните от ответника разноски за исковото производство са в необосновано завишен размер предвид фактическата и правна сложност на правния спор. Поддържа, че разноските не са санкция за загубилата делото страна и трябва да съответстват на извършените процесуални действия по делото. Основателно съдът не е уважил молбата на ответника за присъждане на по – големи разноски и в исковото производство. Моли да се потвърди определението по чл. 248 ГПК.

СГС, като взе предвид доводите на страните и прецени доказателствата по реда на въззивната проверка, приема следното:

СРС се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл.

79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 и сл. ЗПК.

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

Решението се оспорва само в частите, в които са отхвърлени претенциите за установяване на задължения за главница – над размер от 206, 60 лв. до размер от 1 879, 98 лв., както и в частта, в която изцяло е отхвърлена претенцията за установяване на договорно възнаграждение (лихва) в размер на 1 578, 80 лв. за периода 05.01.2021 г. - 05.01.2022 г.

В останалата уважителна и отхвърлителна част решението не е оспорено от страните и е влязло в сила, поради което не е предмет проверка за законосъобразност.