Решение № 3969 от 02.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3969 гр. София, 02.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100511733 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 11714 от 05.07.2023 г. по гр.д. № 7444/2023 г. Софийски районен съд, 179 състав осъдил „З.К.Л.И.“ АД, ЕИК *******, да заплати на „ЗЕАД Б.В.И.Г.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 411 КЗ сумата от 2 199 лв., представляваща регресно вземане във връзка с изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Каско Стандарт“ по щета 470422222258501, ведно със законната лихва, считано от дата на предявяване на исковата молба до окончателно изплащане, като отхвърлил иска за горницата над 2 199 лева до пълния предявен размер от 2 784.40 лева (сбор от 2 162.40 лева – първоначално изплатено застрахователно обезщетение, 25.00 лева ликвидационни разноски, и 597 лева - допълнително изплатено застрахователно обезщетение). На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 937.84 лева – разноски съразмерно с уважената част от иска; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 63.07 лева – разноски съразмерно с отхвърлената част.

С определение № 30339 от 30.08.2023 г., постановено по същото дело по 1 реда на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение молба с вх. № 217888/01.08.2023 г. на „ЗЕАД Б.В.И.Г.“ ЕАД за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „З.Е.А. Б.В.И.Г.“ ЕАД, който го обжалва в отхвърлителната му част с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Съдът правилно възприел фактическата обстановка по спора, както и че са налице законовите предпоставки за ангажиране отговорността на ответното дружество, но неправилно определил цената за ремонт на автомобила. По делото се установило, че ищецът е заплатил по процесната щета обезщетение в размер на 2 759.40 лв., а съгласно приетото заключение на САТЕ тази сума била по-малка от средната пазарна цена за ремонт, определена в размер на 3 928.80 лв. Действително, вещото лице посочило, че автобусът може да се ремонтира и на по-ниска цена с авточасти от „алтернативни“ доставчици, но това не била средната пазарна цена за възстановяване на увреденото имущество, тъй като при нея се изключвали резервните части, предлагани от официалния представител на марката, и се използвали единствено тези с най-ниска цена. Независимо от това, и дори да се приеме дадената от вещото лице цена на ремонта с авточасти от алтернативни доставчици, определеният от СРС размер отново бил погрешен.

Видно от заключението било, че посочената в т. 4.5 цена била в размер на 2 608.80 лв. Възприетата от съда сума в размер на 2 174 лв. била такава без включен ДДС. Липсвало основание ДДС да се изключи от дължимото обезщетение, тъй като съгласно чл. 67, ал. 1 ЗДДС окончателната цена на сделката (доставката) се формирала, като към нея се прибави и дължимият ДДС. Към посочената сума от 2 608.80 лв. следвало да се прибави и сумата в размер на 25 лв. за ликвидационни разноски, с което общата сума, за която искът е основателен била 2 633.80 лв. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл.

80 ГПК.

Въззиваемата страна „З.К.Л.И.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната 2 част. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл.

78, ал. 5 ГПК.

От ищеца е подадена и частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК. Поддържа, че съдът неправилно определил едно общо адвокатско възнаграждение по двете съединени дела. Второто дело касаело допълнително платено застрахователно обезщетение по процесната щета, а регресното право на застрахователя по „Каско“ възниквало от датата на плащането. Предявени били два иска, за всеки от които се дължало отделно адвокатско възнаграждение. Иска се отмяна на атакуваното определение и присъждане на разноски за адвокатски възнаграждения в размер на 622.48 лв. с вкл. ДДС и 480 лв. с вкл. ДДС.

Ответникът по частната жалба не е депозирал отговор по реда на чл.

248, ал. 2 ГПК. В открито съдебно заседание на 19.06.2024 г. чрез процесуален представител оспорва частната жалба и моли съда да я остави без уважение.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част, но въззивният съд го намира за неправилно в същата част по следните съображения:

След съединяване за съвместно разглеждане по реда на чл. 213 ГПК към производството по гр.д. № 7444/2023 г. на СРС на гр.д. № 8903/2023 г. на СРС, съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 411 КЗ за сумата от общо 2 784.40 лв., от които 2 162.40 лв. – регресно вземане за платено от ищеца обезщетение по застраховка „Каско“ по щета № 470422222258501 за имуществени вреди, причинени по застрахования при ищеца автобус с рег. № В *******, причинени при ПТП, настъпило на 3

26.10.2022 г. в гр. Варна, на ул. „Тролейна“ по вина на водача на автобус с рег. № *******, чиято гражданска отговорност била застрахована при ответника; 25 лв. – ликвидационни разноски по щетата, и 597 лв. – допълнително заплатено от ищеца обезщетение по същата щета № 470422222258501. Претендирана е и законната лихва от завеждане на исковата молба в съда до окончателното плащане.

Ангажирането на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” на причинителя на вредата при иск с правно основание чл. 411 КЗ е свързано с установяване на следните кумулативно дадени предпоставки:

1.

Валидно застрахователно правоотношение между увреденото лице и застрахователното дружествоищец; 2. Настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на договора и заплащане на застрахователно обезщетение от дружеството-ищец;

3. Предпоставките по чл. 45 ЗЗД по отношение на причинителя на вредата – противоправно деяние, вина, вреди и причинно-следствена връзка между деянието и причинените вреди; 4. Наличие на валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност” към датата на ПТП с дружеството-ответник относно МПС, с което са причинени вредите. В тежест на ищеца е да докаже тези предпоставки (с изключение на субективната предпоставка по чл. 45 ЗЗД – вината, по отношение на която чл.

45, ал. 2 ЗЗД установява законова презумпция), както и действителната стойност на вредите, определена по средни пазарни цени към датата на настъпване на застрахователното събитие – чл. 386, ал. 2 КЗ.

В случая с влизане в сила на първоинстанционното решение в осъдителната част наличието на тези предпоставки е установено между страните със сила на пресъдено нещо. Спорен пред настоящата инстанция е само въпросът относно размера на регресното вземане.

Обемът и съдържанието на суброгационното вземане на застрахователя по имуществената застраховка спрямо прекия причинител на вредите, респ. срещу неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“, са изрично определени в чл. 411 КЗ, според който застрахователят по имуществена застраховка встъпва в правата на увреденото застраховано лице до размера на платеното застрахователно обезщетение и обичайните разходи за определянето му. Размерът на застрахователното обезщетение по 4 имуществената застраховка се определя в съответствие с клаузите на договора и то трябва да бъде равно на размера на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието (чл. 386, ал. 2 от КЗ ), и се дължи от застрахователя в границите на уговорената в договора застрахователна сума. Обезщетението не може да надвишава действителната (при пълна увреда) или възстановителната (при частична увреда) стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество - чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка - чл. 400, ал. 2 КЗ.

Ето защо ответното дружество дължи на ищцовото действителната стойност на увреденото имущество, която е в размер на средната пазарна цена за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, монтаж и други, без прилагане на обезценка, но не повече от платеното обезщетение.

В случая съгласно т. 4.3 от приетото в първата инстанция заключение на САТЕ, към датата на ПТП пазарната стойност за възстановяване на причинените вследствие на процесното ПТП щети по автобус с рег. № В ******* е в размер на 3 274 лв. без ДДС, 3 928.80 лв. с вкл. ДДС; Според т.

4.5 от заключението, стойността за ремонта на автобуса към датата на ПТП, ако бъдат използвани алтернативни части, е в размер на 2 174 лв. без ДДС, или 2 608.80 лв. с вкл. ДДС; Същевременно в т. 4.6 от заключението вещото лице е посочило, че размерът на вредите към датата на ПТП по средни пазарни цени е в размер на 2 174 лв. без ДДС.

Съдът не кредитира заключението на САТЕ в частта му по т. 4.6 като необосновано. В т. 4.5 вещото лице е посочило, че стойността на ремонта с алтернативни части, определена към датата на ПТП, е 2 174 лв. без ДДС, и същевременно в т. 4.6 е посочило същата сума като средна пазарна цена за ремонта към същия момент – датата на ПТП. Средната пазарна цена обаче се формира на база цените за нови части от всички сегменти на пазара, т.е. на база цени на официални вносители и на алтернативни доставчици. Поради това няма как посочената от вещото лице стойност от 2 174 лв. без ДДС, определена само по цени на ограничен сегмент от пазара – на алтернативни доставчици, да онагледява средната пазарна цена по смисъла на закона.

5

Ето защо съдът приема, че действителната стойност на вредите, определена по средни пазарни цени към датата на ПТП, възлиза на посочената в т. 4.3 от заключението сума от 3 928.80 лв. Ищецът е заплатил обезщетение (първоначално и допълнително) под този размер – 2 784.40 лв., към които следва да се прибавят и обичайните разноски по щетата в размер на 25 лв. Или общо дължимата от ответника сума е в размер на 2 784.40 лв., а предявеният иск с правно основание чл. 411 КЗ е основателен за целия му предявен размер.

Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 2 199 лв. до 2 784.40 лв. (равняваща се на 585.40 лв.) и вместо това предявеният иск се уважи изцяло. Следва да се присъди и претендираната законна лихва върху главницата от 585.40 лв. от завеждане на исковата молба в съда на 10.02.2023 г. до окончателното плащане. Това налага отмяна на решението и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за първоинстанционното производство в размер на 63.07 лв.

По частната жалба на ищеца срещу определението по чл. 248 ГПК:

Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.