Решение № 951 от 13.11.2024, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 951 гр. Бургас, 13.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА

ВЪЛКОВА

Мила Г. Димова при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова като разгледа докладваното от ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА ВЪЛКОВА Въззивно гражданско дело № 20242100501392 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по повод по въззивна жалба на Община Созопол против Решение № 1420/12.07.2024 г. по гр.д. № 1489/2024 г. по описа на PC-Бургас в частта, с която е уважен предявения от П. Г. К. против въззивника осъдителен иск за сумата над 9 460,41 лв. до 11 713 лв., представляваща обезщетение за недопускането му до работа след възстановяването му със съдебно решение от 01.08.1995 г., постановено по гр.д.

№ 3915/1994 г. на БРС, дължимо за периода 01.11.2022 г. – 31.01.2024 г. Твърди се, че решението на БРС е неправилно и незаконосъобразно в обжалваната му част, тъй като от обезщетението е следвало да бъде приспаднат доходът, който ищецът е получил като съдружник в „Лекарствена Лига – Търговия и Инвестиции“ ООД за 2023 г. в размер на 2 252,59 лв. Изложени са подробни доводи. Моли се атакуваното решение да бъде отменено в обжалваната му част и на въззивника да бъдат присъдени направените разноски по делото. В съдебно заседание не се явява представител на въззивника, редовно призован, не са ангажирани нови доказателства.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от лице, имащо право на жалба и отговаря на изискванията на чл. 259 и сл. от ГПК, поради което същата е допустима.

В законоустановения срок по делото е постъпил отговор от въззиваемия П. Г. К., 1 в който се твърди, че въззивната жалба е неоснователна. Заявено е, че независимо дали ищецът е получавал доходи като самоосигуряващо се лице, работодателят му дължи фиксираният размер обезщетение по чл. 225, ал. 3 от КТ за претендирания период.

Посочена е съдебна практика. Моли се решението на БРС да бъде потвърдено като правилно и обосновано, както и на въззиваемия да бъдат присъдени направените разноски по делото. В съдебно заседание се явява упълномощен процесуален представител на въззиваемия, който поддържа отговора и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Не са ангажирани нови доказателства.

След преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази релевантните разпоредби на закона, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред РС–Бургас е образувано по предявена от П. Г. К. против Община Созопол искова молба, с която се моли да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 11 713 лв., представляваща обезщетение за периода 01.11.2022 г. – 31.01.2024 г., дължимо поради недопускането му до работа от ответника след отмяната на незаконното му уволнение и възстановяването му на работа със съдебно решение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска до окончателното й изплащане, както и направените разноски по делото. В исковата молба се твърди, че с решение от 01.08.1995 г., постановено по гр.д. № 3915/1994 г. на БРС, е била отменена като незаконосъобразна заповед № 610/26.10.1994 г. на и.д. Кмет на Община Созопол, с която ищецът е бил уволнен от длъжността *** в Община Созопол, както и същият е бил възстановен на заеманата от него преди уволнението длъжност. След влизане в сила на горепосоченото решение и в срока по чл. 345, ал. 1 от КТ ищецът се увил, за да заеме длъжността, на която е бил възстановен, но не е бил допуснат на работа, като това положение продължава до настоящия момент, поради което му се дължи претендираното обезщетение.

Представени са доказателства.

Така предявеният иск е с правно основание чл. 225, ал. 3 от КТ, като същият е допустим.

Община Созопол е подала отговор на исковата молба, като е оспорила иска като неоснователен. Твърди, че ищецът е съдружник в „Лекарствена лига – Търговия и инвестиции“ ООД и не би могъл да изпълнява длъжността, която е заемал, ако бъде възстановен. Твърди също така, че ищецът е получавал доходи от търговската си дейност, които компенсират липсата на доходи от трудово правоотношение, съответно той не е претърпял вреди, които да са в причинна връзка с недопускането му до работа. Счита също така, че тези доходи следва да бъдат приспаднати от претендираното обезщетение. Ангажирани са доказателства.

С решението си първоинстанционният съд е уважил иска в пълен размер, като е приел за доказано, че след отмяната на незаконното му уволнение ищецът се е явил за заемане на длъжността, на която е възстановен, но работодателят е отказал да го допусне на работа, поради което му дължи обезщетение по чл. 225, ал. 3 от КТ. По отношение размера на иска районният съд е приел, че съгласно Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГК на ВКС същият следва да бъде изчислен на база минималната работна заплата за страната за процесния период, тъй като последното получено от ищеца месечно трудово възнаграждение е по-малко от МРЗ. Съдът също така е приел, че полученият от ищеца доход от дейността му като съдружник в ООД не следва да бъде приспадан от дължимото обезщетение, тъй като тази дейност би могла да бъде съвместявана с дейността по трудово правоотношение.

2

При извършване на служебна проверка на осн. чл. 269 от ГПК Бургаският окръжен съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

След преценка на събраните по делото доказателства и като обсъди доводите на страните Бургаският окръжен съд намира, че постановеното от РС-Бургас решение е правилно и законосъобразно в обжалваната му част. Въззивният съд счита, че първоинстанционният съд е изяснил всестранно и обективно спора от фактическа страна, като споделя и изложените от районния съд мотиви и правните му изводи, поради което на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.

По наведеното във въззивната жалба възражение, въззивният съд намира същото за неоснователно по следните съображения:

Видно от приложените по делото съдебни решения, между страните по делото са били водени множество аналогични спорове за предходни периоди от време.

Решението по едно от тези дела, а именно Решение № II-125/15.12.2016 г. по в.гр.д.

1578/2016 г. по описа на БОС, е било обжалвано пред ВКС и е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, т.е. по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно по въпроса за приложението на чл. 225, ал. 3 от КТ в случай на получаван от ищеца през периода на недопускането на работа доход не по друго трудово правоотношение. Даденият от ВКС отговор на този въпрос в Решение № 73/17.07.2018 г. по гр.д. № 1357/2017 г. на Четвърто гражданско отделение е, че посочената разпоредба не предвижда намаляване на отговорността, изразяващо се в приспадане на разликата между обезщетението в така предвидения размер и получен доход от друга осъществена от работника/служителя през периода на недопускането дейност - дейност по трудово правоотношение с друг работодател, както и дейност като самоосигуряващо се лице, включително като съдружник в търговско дружество, тъй като тази дейност би могла да бъде съвместявана с дейността по трудово правоотношение.

При така дадения от ВКС отговор на поставения му въпрос, който следва да бъде зачетен и от настоящия съдебен състав с оглед точното прилагане на закона, следва да се приеме, че от дължимото на ищеца обезщетение по чл. 225, ал. 3 от КТ не следва да бъде приспадан полученият от него доход като съдружник в „Лекарствена лига – Търговия и инвестиции“ ООД, съответно оплакването на въззивника в тази насока е неоснователно.

За пълнота следва да се посочи, че по делото не е установен размерът на евентуално получения от ищеца доход от дейността му като съдружник в „Лекарствена лига – Търговия и инвестиции“ ООД през процесния период, което е отделно основание да се приеме, че въззивната жалба на Община Созопол е неоснователна.

Предвид горното, въззивният съд намира, че решението на БРС е правилно и законосъобразно в обжалваната му част, поради което следва да бъде потвърдено.

С оглед неоснователността на въззивната жалба, Община Созопол следва да заплати на въззиваемия П. К. сумата от 1 400 лв., представляваща направените от него разноски във въззивната инстанция – платено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд

РЕШИ:

3

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1420/12.07.2024 г. по гр.д. № 1489/2024 г. по описа на PC-Бургас в обжалваната му част, с която Община Созопол е осъдена да заплати на П. Г. К. обезщетение за периода 01.11.2022 г. – 31.01.2024 г. за недопускането му до работа след възстановяването му със съдебно решение от 01.08.1995 г., постановено по гр.д. № 3915/1994 г. на БРС, за размера над 9 460,41 лв. до уважения от БРС размер от 11 713 лв.

В останалата му част Решение № 1420/12.07.2024 г. по гр.д. № 1489/2024 г. по описа на PC-Бургас не е обжалвано и е влязло в сила.

ОСЪЖДА Община Созопол, ЕИК 000057236, със седалище и адрес на управление гр. Созопол, ул. „Хан Крум“ № 2, да заплати на П. Г. К., ЕГН **********, от ***, сумата от 1 400,00 лв. (хиляда и четиристотин лв.), представляваща направените от него разноски във въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4