Решение № 5670 от 01.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5670 гр. София, 01.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Цветелина Ал. Костова

ВИКТОРИЯ Н. НЕДЕВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20241100514448 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е по реда на чл. 258–273 ГПК, при повторно разглеждане на делото след отменително Решение № 199/02.12.2024 г. по т.д. № 1700/2023 г. на ВКС, Първо търговско отделение.

С посоченото решение Върховният касационен съд е отменил Решение № 1475/23.03.2023 г. по в.гр.д. № 11746/2021 г. на СГС, поправено с Решение № 4143/21.07.2023 г., и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

ВКС е приел, че предходният въззивен състав е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е обсъдил волеизявлението на банката, ясно обективирано в исковата молба и уточнено с молба от 04.02.2021 г., с което кредиторът е упражнил потестативното си право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Дадено е задължително указание този настъпил в хода на производството факт да бъде съобразен по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, да бъде проверена дължимостта на предсрочно изискуемата сума и да бъдат обсъдени възраженията на ответника. При евентуална основателност на претенцията въззивният съд следва да определи и началния момент, от който се дължи законна лихва върху предсрочно изискуемите суми.

С Решение № 20117413/17.05.2021 г. по гр. д. № 233/2020 г. на Софийски районен съд, ГО, 77 състав е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че И. П.

К. с ЕГН ********** от гр. София, ж.к. ********, дължи на „Райфайзенбанк България“ ЕАД с ЕИК 831558413 (чийто универсален правоприемник е „Обединена 1 българска банка“ АД, ЕИК 000694959) на основание чл. 79 и чл. 86 ЗЗД сумата от 1648,49 лв., представляваща редовно падежирала изискуема главница за периода 15.05.2018 г.-15.07.2019г. и сумата от 2142,66 лв., представляваща главниците по вноските с настъпил падеж след осчетоводяване от банката на предсрочна изискуемост до приключване на съдебното дирене – 15.08.2019 г.-13.04.2021г. по Договор за потребителски кредит № 1612232001491120/04.01.2017 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението – 09.08.2019г. до плащането; както и сумата от 867,97 лв., представляваща редовна възнаградителна лихва за периода 15.04.2018 г. - 21.07.2019 г., и сумата от 257,80 лв., представляваща наказателна лихва (мораторна неустойка) за периода 15.05.2018 г. - 08.08.2019 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 22.08.2019 г. по ч. гр. д. № 46782/2019 г. на СРС, 77 с-в, като е отхвърлен иска за предсрочно изискуема главница над уважения размер до предявения от 12463,73 лв.

Със същото решение съдът е върнал исковата молба и е прекратил поради недопустимост производството по предявения в условията на евентуалност осъдителен иск.

Поради подадена от „Райфайзенбанк България“ ЕАД с ЕИК 831558413 (чийто универсален правоприемник е „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959) въззивна жалба срещу така постановеното решение в отхвърлителната му част, с Решение № 1475/23.03.2023 г., постановено по в.гр.д. № 11746/2021 г. на СГС, IV-Д въззивен състав, предходният състав на СГС е отменил решение № 20117413 от 17.05.2021 г. на СРС, 77 с - в, по гр. д. № 233/2020 г., в частите, в които са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 и сл. ЗПК - за признаване за установено, че И. П. К., с ЕГН **********, дължи на „Райфайзенбанк България" ЕАД, с ЕИК 831558413 сумата над 2 142, 66 лв. до 4 817, 45 лв. (за още 2 674, 79 лв.), представляваща главници с настъпил падеж, за периода след последното съдебно заседание пред СРС - 13.04.2021 г. до 24.11.2022 г., към датата на приключване на устните състезания във въззивното производство, по Договор за потребителски кредит № 1612232001491120/04.01.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на заявлението - 09.08.2019 г. до плащането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 22.08.2019 г. по ч. гр. д. № 46782/2019 г. на СРС, 77 състав и е признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 и сл. ЗПК, че И. П. К., с ЕГН **********, дължи на „Райфайзенбанк България" ЕАД, с ЕИК 831558413, сумата над 2 142, 66 лв. до 4 817, 45 лв. (за още 2 674, 79 лв.), представляваща главници с настъпил падеж, за периода след последното съдебно заседание пред СРС 13.04.2021 г. до 24.11.2022 г. - датата на приключване на устните състезания във въззивното производство, по Договор за потребителски кредит № 1612232001491120/04.01.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на заявлението - 09.08.2019 г. до изплащането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 22.08.2019 г. по ч. гр. д. № 46782/2019 г. на СРС, 77 състав.

Със същото решение съдът е потвърдил решение № 20117413 от 17.05.2021 г. на СРС, 77 с - в, по гр. д. № 233/2020 г., в частите, в които исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1ЗЗД, за задължения за главницата са отхвърлени над размер от 4 817, 45 лв. до размер от 12 463, 73 лв., както и в частта, в която е върната исковата молба и е прекратено производството по предявения в условията на евентуалност осъдителен иск за същите суми поради недопустимост.

Срещу уважителната част от въззивното решение ответникът не е подал 2 касационна жалба, поради което тя е влязла в сила. ВКС изрично е констатирал, че предмет на касационната проверка е отхвърлянето на иска за разликата над 4 817,45 лв. до 12 463,73 лв.

Влязла в сила е и частта, с която е потвърдено връщането на исковата молба и прекратяването на производството по предявения при условията на евентуалност осъдителен иск, след постановяване на Определение № 1190/09.05.2024 г. на ВКС.

Поради това евентуалният осъдителен иск не е предмет на настоящото повторно въззивно разглеждане.

Следователно спорният предмет се ограничава до установителния иск по чл.

422, ал. 1 ГПК за главницата над вече признатия с влязъл в сила съдебен акт размер от 4 817,45 лв. до пълния предявен размер от 12 463,73 лв., или за разликата от 7 646,28 лв., както и до началния момент на законната лихва върху тази разлика.

Въззивникът-ищец „Обединена българска банка“ АД поддържа, че кредитът е бил надлежно обявен за предсрочно изискуем. Твърди, че изявление в този смисъл е направено още с изпратените до кредитополучателя уведомления, а при условията на евентуалност — изрично с исковата молба и приложенията към нея. Сочи, че исковата молба е връчена на ответника на 03.09.2020 г., поради което най-късно на тази дата непогасеният остатък от кредита е станал предсрочно изискуем. Иска отмяна на първоинстанционното решение в останалата отхвърлителна част и уважаване на иска за главница до пълния предявен размер. Претендира разноски.

Въззиваемият-ответник И. П. К. оспорва жалбата. Поддържа, че преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е бил надлежно уведомен за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Оспорва действието на изпратените от банката уведомления и счита, че установителният иск не може да бъде уважен за непадежиралия към момента на заповедното производство остатък от кредита.

Претендира разноски.

Следователно спорният предмет се ограничава до установителния иск по чл.

422, ал. 1 ГПК за главницата над вече признатия с влязъл в сила съдебен акт размер от 4 817,45 лв. до пълния предявен размер от 12 463,73 лв., или за разликата от 7 646,28 лв., както и до началния момент на законната лихва върху тази разлика.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и като съобрази събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 12 от ГПК и на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението, на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Районният съд се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422, вр. с чл.

3

415 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

Не е спорно между страните, а се установява и от представените писмени доказателства, че на 04.01.2017 г. между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и И. П. К. е сключен Договор за потребителски кредит № 1612232001491120. По силата на договора банката е предоставила на кредитополучателя сумата 15 675 лв., която е усвоена изцяло.

Съгласно погасителния план кредитът е следвало да бъде погасен на 120 месечни анюитетни вноски, с падеж на 15-о число на съответния месец и краен срок 15.01.2027 г.

Установено е, че кредитополучателят е преустановил плащанията, считано от падежа на вноската на 15.05.2018 г. До подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 09.08.2019 г. са били неплатени множество последователни месечни погасителни вноски.

Съгласно чл. 9.2 от подписания между страните договор при наличие на договорно предвиден случай на неизпълнение банката има право едностранно, с писмено уведомление до кредитополучателя, да обяви всички усвоени и непогасени суми по кредита за предсрочно изискуеми.

Следователно, дори и да се приеме, че към датата на подаване на заявление по чл. 417 ГПК в съда банката не е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, то в исковата молба банката изрично е заявила, при условията на евентуалност, че упражнява правото си да обяви непогасения остатък по кредита за предсрочно изискуем. Това изявление е допълнително уточнено с молба от 04.02.2021 г, като препис от исковата молба е връчен на редовно упълномощения от ответника адвокат Н. на 03.09.2020 г.

Въззивната жалба е частично основателна по следните съображения:

Съгласно чл. 294, ал. 1, изр. второ ГПК указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на който делото е върнато за ново разглеждане.

С Решение № 199/02.12.2024 г. ВКС е дал разрешение по правния въпрос дали настъпва предсрочна изискуемост в хода на исковия процес, когато волеизявлението на банката е инкорпорирано в исковата молба или е приложено към нея. Прието е, че правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение и в производството по чл. 422 ГПК, поради което съдът е длъжен да вземе предвид всички факти от значение за спорното право, настъпили от подаването на заявлението до приключване на съдебното дирене. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем с исковата молба представлява именно такъв правнорелевантен факт.

ВКС е констатирал не само принципната допустимост на подобно изявление, но и че по конкретното дело волеизявлението на банката е ясно обективирано в исковата молба, като е уточнено и с молбата от 04.02.2021 г. Този въпрос е разрешен със задължителни за настоящия състав указания и не подлежи на повторна преценка в противоположен смисъл.

Изявлението за предсрочна изискуемост е едностранно, адресирано и преобразуващо волеизявление. За да породи действие, то следва да достигне до длъжника и към този момент да са налице уговорените в договора обективни предпоставки за упражняване на правото.

В случая писменото волеизявление, съдържащо се в исковата молба, е 4 достигнало до ответника с връчването на препис от нея на 03.09.2020 г. Исковата молба отговаря на уговореното в чл. 9.2 от договора изискване за писмено уведомление, доколкото съдържа недвусмислено изявление, че банката счита всички усвоени и непогасени суми за предсрочно изискуеми.