Решение № 3613 от 17.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3613 гр. София, 17.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-13 СЪСТАВ, в публично заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росен Димитров при участието на секретаря КРАСИМИРА Б. ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от Росен Димитров Гражданско дело № 20221100110299 по описа за 2022 година

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, предявен от С. Ш. М., ЕГН **********, против ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000 лева, причинени й в лично качество и в качеството й на наследник на Ш. Х. М. – починал на 17.05.2007 г., от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на образуваното сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП – София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, търпени в периода от образуване на делото през януари 1991 г. до датата на подаване на исковата молба – 01.10.2022 г.

Ищецът твърди, че наследодателят й Ш. Х. М. е един от пострадалите от деянията, предмет на разследваното дело, което е известно в публичното пространство като т.нар.“възродителен процес“. Сочи, че без да е извършил каквото и да било престъпление от 21.03.1985г. до 09.04.1986г. беше задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене, от 09.04.1986г. до 31.05.1987г. беше лишен от свобода в затвора в Бобов Дол ,а от 31.05.1987г. до 31.05.1988г. беше лишен от свобода в с. Овчарци, общ. Сапарева баня, обл.

Софийска.

Ищецът излага, че продължителността от 30 години на посоченото наказателно производство сл. дело № 1/1991 г., не е разумна. Същата е прекомерна и накърнява правото, установено с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Отговорност за забавата имал ответника, тъй като прокуратурата ръководи досъдебната фаза на процеса и следи за навременното и бързо провеждане на разследването.

В исковата молба се излагат твърдения за търпени от ищеца неимуществени вреди – 1 лично и като наследник на баща й Ш. Х. М..Това са били притеснения, и безпокойство за изхода на делото, , разочарование, безсилие и безпомощност, загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта, от това, че виновниците за т.нар.

„възродителен процес“ няма да бъдат наказани за деянията си. Излага се също, че Ш. Х. М. е бил фактически лишен от свобода без съд и присъда; че е сменено принудително името му; че е принуждаван да полага тежък физически труд в Белене, както и че е принудително изселен в Турция през лятото на 1989 г.

Моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск и претендира разноски.

В срока за писмен отговор след предоставената съгласно чл. 131 ГПК възможност, ответникът ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ твърди че претенцията е процесуално недопустима. Налице е позоваване на вреди по чл.5, параграф 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи за периода 1985-1988, преди страната ни да е ратифицирала Конвенцията през 1992г.

При условията на евентуалност, навежда доводи, че претенцията с правно основание чл.2б, ал. 3 ЗОДОВ е неоснователна, поради факта, че не са представени доказателства, че ищецът притежава качеството на пострадал от неприключилото в разумен срок производство. Навежда доводи, че не са ангажирани доказателства за действително търпени неимуществени вреди като пряк и непосредствен резултат от нарушение на правото на разглеждане на досъдебното производство в разумен срок.

Оспорва изцяло предявената претенция по основание и размер. Евентуално, твърди, че предявеният иск за 120 000 лева е прекомерен и не отговаря на жизнения стандарт и икономическата обстановка в Република България.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не е спорно между страните по делото, а се установява и от събраните в настоящото исково производство писмени доказателства, че с Постановление от 31.01.1991 г. на прокурор при Прокуратура на въоръжените сили е образувано сл. дело № 1 от 1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 г. на Военно – окръжна прокуратура – гр.София, а по-късно преобразувано като досъдебно производство (ДП) № ІІ048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на извършени през време на т.нар.

„възродителен процес“ престъпления през периода 1984 г. – 1989 г. за подбуждане към национална вражда и омраза.

От приложените по делото преписи от цитираното ДП се установява, че наказателното производство е било образувано през 1991 г., като разследването по него първоначално се е водило срещу петима обвиняеми по повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, затова, че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление всеки от обвиняемите в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за извършено престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК2 затова че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите в съучастие злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.

Видно от Решение на Парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения у стопанския живот ( обн. в ДВ, бр. 44. 01.06.1990 г. ), е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица във връзка с насилствена промяна на имената на тези български граждани, поименно изброени в списък, публикуван в посочения брой на ДВ.

Сред реабилитираните граждани, чиито имена са били насилствено променени е и Ш.

Х. М..

От доказателствата по делото се установяват твърденията в исковата молба за насилствената промяна на имената на последния,извършените срещу него репресии довели до мъки и страдания както за него така и за близките му.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Предявеният иск намира правното си основание в разпоредбата чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, която норма представлява вътрешноправно средство за защита на лица, чието право, установено с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС в частта му относно изискването за решаване на делата разумен срок, е накърнено от действията, респективно бездействията на органите, посочени в чл. 7 ЗОДОВ.

Категоричното становище на настоящия състав на съда е, че никаква фактическа и правна сложност на едно наказателно производство, или каквато и да било друга причина с обективен произход, не биха могли да имат такъв извинителен характер, че да обусловят продължителност на наказателното дело в досъдебната му фаза повече от 30 години. Дори наполовина срокът изглежда фрапиращ.

Очевидно причините за абсурдното забавяне се дължат на фактори извън сферата на официалното право и формалното правораздаване, извън правилата на правовия ред и принципите за справедливост и законност. В този смисъл продължителността на това дело и бездействието на магистратите, на които е било възложено разглеждането му, са в състояние да причинят и причиняват на всеки нормален български гражданин негативни психически емоции като срам, гняв и възмущение. Въпросното дело е публично известно, т.е. вредите от неговата продължителност много отвъд разумния срок, дават отражение върху цялото общество и увреждат морално всички граждани, който вярват, че Република България е правова държава, която се управлява според Конституцията и законите на страната и има независима правосъдна система. Разглеждането на това дело от органите на досъдебното 3 производство от далечната 1991 год. и досега без какъвто и да е резултат вероятно е обслужило интересите на определена група хора, но е накърнила правата на всички останали, или поне на тези, които са знаели за съществуването на това дело и са били възмутени и едновременно обезкуражени от очевадното бездействие /безсилие/ на правосъдието по него. Това далеч не са само хора пострадали от репресиите при т.н.

“възродителен процес“. Неправомерното поведение на служители на досъдебното производство/следствие и прокуратура/ са довели според съда до „генерален“ деликт спрямо всички български граждани, разколебавайки вярата им в органите на правосъдието,правовия ред и справедливостта.

Същественото по настоящето дело е отговора на въпроса дали всеки български гражданин, засегнат от бавното/липсващото правосъдие по това наказателно дело има основание да претендира обезщетение за търпените неимуществени вреди. Отговорът е отрицателен.

Съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, към която разпоредба текстът на чл. 2б ЗОДОВ изрично препраща, всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Следователно решаващ за изхода на спора е въпросът дали процесното наказателно производство се явява определящо за граждански права и задължения на лицето страдащо от бавното правосъдие.

Според ЕСПЧ , за да се прилага член 6, § 1 ЕКЗПЧОС в гражданско – правния му аспект, производството трябва да е „определящо“ за граждански права и задължения ( така Ringeisen с/у Австрия ). По делото Le Compte с/у Белгия ЕСПЧ установява, че производството трябва да е „пряко определящо“, както и че „слаба връзка или далечни последици не са достатъчни“. Според съда производството по сл. дело № 1 от 1991 год. по описа на Прокуратура на въоръжените сили, преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП – гр. София няма пряко определящо значение за гражданските права на ищеца нито лично, нито като наследник на Ш. Х. М..

Съдът следва да подчертае изрично, че безспорно Ш. Х. М. е претърпял вреди като пострадал от инкриминираните деяния, предмет на ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП – гр.

София, които се отличават с висока степен на обществена опасност. Категорично с тези деяния, извършени през периода от задържането му през 1985 г. до изселването му в Република Турция през лятото на 1989 г., са били накърнени негови основни права и свободи - ограничено е правото му на свободно придвижване, на етническа принадлежност, произход, религия, убеждения и др. Тези вреди обаче, не подлежат на репариране по реда на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като по нормативен път тези обществени отношения са уредени в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ). Видно от Решение на Парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и стопанския живот ( обн. в ДВ, бр. 44. 01.06.1990 г. ) ищецът, заедно с 4 повече от 500 други лица, е бил реабилитиран. Ето защо именно по силата на този закон,а не по реда на ЗОДОВ Ш. Х. М. е имал право на обезщетение за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди в следствие посочените по-горе репресии.

На последно място по мнение на съда не може една несправедливост, каквато безспорно е липсата на правосъдие по наказателното дело, да бъде „поправяна“ с друга несправедливост - осъждане на Прокуратурата да изплаща обезщетения на неограничен кръг от лица пострадали от държавните репресии,които обаче по реда на чл.2б ЗОДОВ нямат повече права от другите граждани на страната.

Претенциите на наследник на пострадало от репресиите лице и то на посоченото правно основание според съда са абсолютно неоснователни и преследват цели различни от формално посочените в исковата молба-неоснователно обогатяване.

Предвид горните съображения съдът намира, че предявеният иск срещу Прокуратура на Република България е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли изцяло.