Определение № 19224 от 08.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 19224 гр. София, 08.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Г, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Колев

Членове:

Никола Чомпалов

Гергана Ж. Троянова като разгледа докладваното от Пламен Колев Въззивно частно гражданско дело № 20251100509844 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК .

Образувано е по частна жалба на Е. Д. М. срещу определение № 16585/09.04.2025 г. на СРС, 49 с-в, по гр.д.№2831/2025 г., в частта с която е било оставено без уважение искането на ищеца Е. Д. М. за предоставяне на правна помощ, изразяваща се в безплатна защита по делото от адвокат, както и в частта, с която е върната на осн. чл.130 от ГПК исковата му молба.

В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалвания акт.

Частният жалбоподател сочи, че липсва идентичност между цитираните от СРС дела, което е довело до прекратяване на производството, чрез злоупотреба с право. Излага, че всички цитирани дела са с различен предмет, страни и период на увреждане.

Позовава се на аналогично определение по гр.д.№ 398/2025 г. на същия състав на СРС, което прави атакуваното определение, според частният жалбоподател, невалиден акт, поради което моли да бъде обезсилено. Твърди, че е бил лишен от право на обезщетение за незаконно задържане, за което е бил оправдан и няма друго дело с подобен предмет пред СРС.

Съдът, като обсъди данните по делото и доводите на жалбоподателя, намира следното:

Частната жалба е депозирана в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

1

Производството по делото пред СРС е образувано по искова молба на Е.

Д. М. срещу Апелативен съд- гр. София с искане за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на невъзможност да упражнява правата си, включително правото на отвод по ВНОХ №404/2023 г. В исковата молба е направено искане за предоставяне на правна помощ, както и за освобождаване на ищеца от внасяне на държавна такса по делото.

Първоинстанционният съд е констатирал, че към момента на постановяване на акта ищецът е имал заведени общо 1118 бр. (след служебна справка в ЕИСС – 1,038 бр. към 23.01.2025г.; 80 бр. по АСУД) дела само пред Софийския районен съд със сочени различни ответници (Прокуратурата, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДИН и др.), по повече от 99% от делата са с един и същи предмет - иска се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдения като: непроизнасяне по молба за възобновяване; незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не били повдигнати обвинения; незаконно задържане поради осъждане по непредявено обвинение и др.), претърпени в различни периоди на увреждане. Установил е, че от 01.01.2025г. до 27.01.2025г., ищецът е образувал пред СРС множество дела, които е изброил, с които е предявил претенции за обезщетение за неимуществени вреди, възникнали пряко или косвено вследствие на постановената срещу него присъда.

Намерил е, че ищецът Е. Д. М. не е лишен от достъп до правосъдие по основното му твърдение, изложено в исковите молби по всички дела, че е осъден от ВКС по непредявено обвинение с Решение № 242 от 16.04.2020г., постановено по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, III н.о., НК, ВКС.

Това е така, защото с искова молба от 01.02.2022г., въз основа на която е било образувано гр.д. № 5050/2022г. по описа на СРС, 125-ти състав, ищецът е предявил осъдителен иск срещу ВКС за сумата от 23 000 лева, представляваща неимуществени вреди от съществено нарушение на общностното право, изразяващо се в осъждане на ищеца по непредявено обвинение по КНОХД № 1018/2019г. на ВКС. След обезсилване на първоинстанционното решение от СГС и връщане на делото за ново разглеждане, това дело е образувано под номер 23618/2024г. по описа на СРС, 175-ти състав. Понастоящем делото е изпратено на СГС по въззивна жалба и е висящо под № 12666/2024г. по описа на СГС, II-В въззивен състав. С оглед 2 гореизложеното е намерил, че е налице очевидна злоупотреба с правото на иск на ищеца, доколкото генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение не преследва легитимната цел – търсене на защита срещу противоправно поведение по гражданскоправен ред. Видно от броя и характера на исковите претенции, ищецът цели от една страна да изрази несъгласието си с влязлата в сила присъда срещу него и неудовлетворението си от органите на съдебната власт, които са я постановили. От друга страна преследваната от ищеца цел е да получи своеобразно възмездие, като затрудни съдилищата при упражняване на тяхната дейност чрез предявяване на огромен брой искови претенции, поставени въз основата на едно и също обстоятелство, доколкото нормата на чл. 2 от ГПК задължава съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. На установеното в чл. 2 от ГПК правно задължение на съда, обаче, съответства уреденото в чл. 3 от ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши.

Съдът се е позовал и на практиката на ЕСПЧ. Посочил е, че съгласно член 35, § 3 (а) –Условия за допустимост от ЕКЗПЧ съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, подадена на основание чл. 34, когато счете, че жалбата представлява злоупотреба с правото на жалба. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено. Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията и което спъва правилното функциониране на съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба /в този смисъл Miroļubovs and Others v.Latvia/. Приема се, че жалбоподателят злоупотребява с правото на жалба, когато отново и отново подава досаждащи и явно неоснователни жалби до съда, подобни на жалба, подадена по-рано и вече обявена за недопустима /в т този смисъл M. v. the United Kingdom и Philis v.

3

Greece - и двете решения на Комисията/. Не може да бъде ангажимент на съда да разглежда поредица от необосновани и дразнещи оплаквания или други явно неправомерни действия на жалбоподателите или техните упълномощени представители, които създават неоправдана работа на съда, несъвместима с реалните му функции в съответствие с Конвенцията /в този смисъл Bekauri v.

Georgia (предварителни възражения), § 21; Migliore and Others v. Italy; SimitziPapachristou and Others v. Greece/. Подобно разрешение е възприето и в общностното право. На 11.04.2024г. е приета Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП и на Съвета. Същата има за цел да предостави защита на физическите и юридическите лица, ангажирани в публично участие спрямо съдебни производства, с които се злоупотребява - било то чрез съдебни тактики, предприети от ищеца и използвани недобросъвестно като тактики, отнасящи се до избора на юрисдикция, предявяване на един или повече изцяло или частично неоснователни иска или на прекомерни искове, използване на тактики за забавяне на производството или искания за прекратяване на делото на късен етап от производството, започване на множество съдебни дела по сходни въпроси и причиняване на непропорционални разноски за ответника по производството. Директивата се прилага само относно граждански и търговски дела с трансгранично значение и установява минимални правила, като по този начин дава възможност на държавите членки да приемат или запазят разпоредби, които са поблагоприятни за лицата, ангажирани в публично участие, включително национални разпоредби, с които се установяват по-ефективни процесуални гаранции. Принципно предявяването на един иск за цели, различни от разрешаването на гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо, следва да бъде третирано като недобросъвестно упражняване на правото на иск. Макар и с тесен предметен обхват Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП и на Съвета предлага следните индикации за производства, с които се злоупотребява: а) непропорционалният, прекомерен или неразумен характер на иска или на част от него, включително прекомерната стойност на спора; б) наличието на множество производства, започнати от ищеца или от свързани страни във връзка със сходни въпроси; в) сплашване, тормоз или заплахи от страна на ищеца или неговите представители преди или по време на производството, както и сходно поведение на ищеца по сходни или паралелни дела; г) недобросъвестното използване на процесуални тактики, като например забавяне на 4 производството, търсене на юрисдикция чрез злоупотреба или измама или недобросъвестно прекратяване на делата на по-късен етап от производството.

Неизчерпателно посочените индикации не са чужди за националната съдебна практика. Например в Разпореждане № 321 от 04.12.2018г. по ч. гр. д. № 3772 / 2018г. на ВКС е посочено, че многократното сезиране на съда с едни и същи жалби, когато те са процесуално недопустими, не води до упражняване на предоставените от законодателя процесуални права в съответствие със закона, чиято цел е споровете да намират своето разрешение. В практиката си ВКС нееднократно /например в Определения № 761 от 30.11.2012г. по ч.т.д. № 497/2012г. и № 376 от 10.05.2010г. по ч.т.д. № 350/2010г./ е посочвал, че последователно създаваната верига от частни жалби съставлява злоупотреба с право посмисъла на чл. 3 ГПК. Законодателят не е въвел ограничение на броя частни жалби, които могат да бъдат подадени срещу акт на съда за връщане на недопустима жалба. Липсата на подобно ограничение, обаче, не означава, че това може да се прави до безкрай. Нормите се създават при презумпцията, че адресатите им са добросъвестни. Общият разум на закона изключва осигуряване на възможност на страната да подава неограничен във времето брой нередовни или недопустими жалби. Когато превратно се упражняват права, увреденият може да иска и следва да получи преустановяване на увреждащата го злоупотреба. Съгласно приетото в постановено по реда на чл.

290 ГПК Решение № 257 от 14.07.2011г. по гр.д. № 1149/2009г. на ВКС превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защита им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да иска съответно или обезщетение, или преустановяване на увреждащата злоупотреба, или и двете. Съдът, от друга страна, има задължението да поддържа баланса между страните и да гарантира, че всяка от тях ще получи справедливо изслушване, разглеждане и произнасяне. В този смисъл съдът е длъжен да вземе мерки да организира адекватно своевременното разглеждане на делото в разумен срок, вкл. да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право. Настоящият случай е именно такъв, поради което предявеният иск е процесуално недопустим и исковата молба следва да бъде върната на основание чл. 130 ГПК. В хипотезата на предявен недопустим иск, основан на ненадлежни твърдения, от които претендираното право е принципно невъзможно да бъде породено, в полза на 5 ищеца е неоправдано да бъде допусната правна помощ, съгласно чл. 24, т. 2 ЗПП, тъй като претенцията е очевидно недопустима. Ето защо искането на ищеца за предоставяне на правна помощ, изразяваща се в безплатна защита по делото от адвокат, е неоснователна и следва да бъде оставено без уважение.

Изведено е заключението, че от гореизложеното се установява, че противоречащата с изискването за добросъвестност цел на ищеца е да се затрудни правоприлагащата дейност на съда чрез образуването на все поголям брой дела, тази цел не следва да бъде удовлетворявана от съда чрез генериране на още по-голям брой частни производства пред СГС във връзка с всяко гражданско дело. Задължението на съда да предприеме мерки за ограничаване злоупотребата с право обосновава отклонение от общия процесуален ред, поради което в настоящата хипотеза съдът следва да се произнесе едновременно по искането за допускане на правна помощ и по допустимостта на иска.