Решение № 297 от 10.03.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 297 гр. София, 10.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Капка Павлова

Георги Иванов при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Георги Иванов Въззивно гражданско дело № 20251000500849 по описа за 2025 година

Разгледа в съдебно заседание на 02.02.26г. /с участието на секретаря Дянкова/ въззивно гражданско дело № 849/25г. и констатира следното:

С решение на ОС-Благоевград от 15.11.24г. по г.д. № 189/22г. са уважени /изцяло – съобразно съдържанието на диспозитивите на съдебния акт/ искове с правно основание чл.

212 от ГПК във връзка с чл. 26 от ЗЗД и чл. 464 от ГПК на М. К. против „Пиконструкт“ ЕООД, „Ейре Ски Кънстръкшън“ ЕООД и „Ейре Ски Къмършъл 1“ ЕООД.

Решението на ОС- Благоевград се обжалва /изцяло/ от „Пиконструкт“ ЕООД.

Съображенията на страните са изложени по делото /в рамките на производствата пред двете съдебни инстанции/.

Жалбата е основателна /първоинстанционното решение следва да бъде ревизирано/:

Досежно допустимостта на исковете:

От една страна /и принципно/: неспазена местна подсъдност – не може да обоснове обезсилване на съдебен акт /правната последица по чл. 270, ал. 3 от ГПК може да бъде приложена само когато е нарушена родовата подсъдност на спора; аргумент в тази насока е и правилото на чл. 270, ал. 4 от ГПК/.

От друга страна: процесната местна подсъдност е била и „стабилизирана“ с влязъл в сила съдебен акт /определение на първоинстанционния съд, което не е било обжалвано от ответника при условията на чл. 121 от ГПК – въпреки изрично предоставената на дружеството възможност в тази насока от страна на съда/.

В рамките на срока по чл. 212 от ГПК ищецът е предявил инцидентен установителен иск /по чл. 26 от ЗЗД/ и този иск е бил приет за разглеждане с изрично определение на окръжния съдия /ответникът е депозирал и писмен отговор в тази връзка/.

1

Възраженията на жалбоподателя в горните насоки са неоснователни: изложените съображения обосновават извод, че атакуваното решение е валидно /допустимо – по смисъла на чл. 270, ал. 3 от ГПК/.

По съществото на процесния правен спор:

Основният въпрос /правен спор/ в процеса се съсредоточава относно действителността на началния /първичен/ договор за цесия /от 24.03.16г./. Именно поради това /предвид преюдициалния характер на този правен спор/ по делото е предявен /при условията на чл. 212 от ГПК във връзка с чл. 26 от ЗЗД/ инцидентен установителен иск.

Относно възражението за наличие на порок на сделката по смисъла на чл. 26, ал.

2, предл. 2-ро от ЗЗД:

Към момента – на този етап от процеса /такъв извод налага съдържанието на разменените пред САС книжа/ обстоятелството, че процесният договор /от посочената дата/ е бил подписан лично от ищеца – не се явява спорно. Същото обстоятелство на практика е било и надлежно доказано по делото в рамките на процеса пред първата инстанция: първоначалната защитна теза на М. К. в тази насока /че сделката не съдържа истински автентичен негов подпис/ е била „оттеглена“ /“изоставена“/ в хода на процеса /предвид съдържанието на събраният в тази насока доказателствен материал/. В този смисъл /с оглед това/: недействителността на атакуваната сделка – не може да бъде обоснована с „липса на съгласие“ за сключването й /по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД/.

Относно възражението за наличие на порок на сделката по смисъла на чл. 26, ал.

1, предл. 3-то от ЗЗД:

Посоченият /процесният/ договор съдържа /освен клаузите, които касаят предметния обхват на сторената със същия цесия/ изрична препратка /и конкретна регламентация/ на предстоящи /бъдещи/ отношения между страните по сделката, а именно – намерението на съконтрахентите /което впоследствие е било приведено в реално изпълнение/ да бъдат водени нови дела /както съдебни – по чл. 135 от ЗЗД, така и изпълнителни/ срещу „Ейре Ски Кънстръкшън“ ЕООД и „Ейре Ски Къмършъл 1“ ЕООД /с цел да бъде осигурен имуществен актив, който да бъде осребрен за удовлетворяване на вземането на ищеца, което вземане е било установено и вече присъдено с влязъл в сила съдебен акт; което вземане е било предмет на едната част от основния договор за цесия/.

Посочената регламентация учредява /от една страна/ право на ответника да получи не само процент /30%/ от наличните /съдебно установени и присъдени до този момент/ вземания на ищеца /това е първата част на процесния договор/, но /от друга страна/ въвежда и задължение за дружеството /това е втората част от същия договор/ да покрие съответна част от разходите по бъдещите спорове /съдебни и изпълнителни – съобразно изложеното погоре/. Същата регламентация обосновава извод, че ответното дружество е било ангажирано със задължението да предприеме съответни правни /и фактически/ действия в защита на правния /имуществен/ интерес на цедента. В замяна на това задължение – в полза на цесионера е било учредено изрично право да претендира и да получи /ако исковите и изпълнителни процеси бъдат финализирани успешно - с позитивен за ищеца краен резултат/ не само посоченият процент от съдебно признатото вземане на М. К., но и съответна част от разходите /които е предстояло да бъдат сторени в бъдещите процеси/. Във връзка с описаните права и задължения на ответника /съобразно изложеното по-горе/, с оглед надлежното им изпълнение - в полза на фирмата е било учредено /с изрична клауза/ пълномощно /освен, че такова пълномощно е било дадено и на адвокат В. Д./ да предприеме всички необходими действия с оглед осъществяване на крайната цел на договора /както е конкретизирана и по-горе, а именно: осигуряване на имуществен актив, който да бъде осребрен с оглед удовлетворяване на съдебно установеното вземане на ищеца/. В контекста на тази конкретна регламентация: еквивалентността в насрещните престации на страните по сделката /по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД и оформилата се по приложението 2 на този законов текст съдебна практика/ не може да бъде преценявана само в светлината на уговорената конкретна цена на цесията /която действително е несъответна на размера на придобитото вземане/. Напротив – към тази цена следва да бъде калкулиран /добавен – отчетен/ и поетият от цесионера риск, а именно – да направи съществени разноски по бъдещите съдебни и изпълнителни дела /в съответствие с изрично поетият такъв ангажимент – съобразно изложеното по-горе/ без да е налице предварителна яснота дали процесите по чл. 135 от ГПК ще бъдат реално спечелени /като следствие от това - позитивно финализирани и следващите от тези процеси изпълнителни дела/, т.е. ответникът е поел риска да загуби тези разноски /при негативен изход на двата вида производства/. Преценена в този контекст – цената на процесната цесия /съответно еквивалентността в насрещните престации/ не се явяват уговорени в противоречие с постановката по чл. 26, ал. 1, предл. 3то от ЗЗД /и това именно обстоятелство съставлява пречка – искът с тази правна квалификация да бъде уважен/.

В горната връзка следва да се отбележи също и следното:

Обстоятелствата – кой и какви суми е плащал във връзка с процесните искови и изпълнителни производства са ирелевантни за предмета на настоящия правен спор /който се концентрира само в изследване на предпоставките по чл. 464 от ГПК във връзка с чл. 26, ал.

2, предл. 2-ро от ЗЗД, чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД, във връзка и с чл. 40 от ЗЗД и чл. 42 от ЗЗД /с обсъждането именно и само на тези законови текстове първоинстанционният съдия е обосновал диспозитивите на атакуваното решение/. Спорът относно посочените плащания се явява само облигационен /не е предмет на настоящото дело; подлежи на разглеждане в евентуално друго производство, където биха се явили релевантни клаузите от процесните два договора за цесия и анекс към тях, които клаузи разпределят отговорността на страните за разноски/. Независимо от изложеното /за пълнота на изложението в тази част/:

Събраният в настоящото производство доказателствен материал не може да установи надлежно /категорично и еднозначно/ от кого и как точно са били поети разноските по съответните дела: представените в тази насока писмени доказателства сочат, че вносител на всички суми е била адвокат В. Д., но остава ненадлежно доказано с чии средства /на дружеството или на ищеца/ са били правени плащанията. Пълномощията на посоченият процесуален представител обаче са били учредени единствено с оглед /от една страна/ надлежното /успешно – в смисъла на изложеното по-горе/ изпълнение на първичния договор за цесия и /от друга страна/, за да бъдат защитени /поради взаимната им свързаност – съобразно клаузите на същия договор/ правата и на двамата съконтрахенти. Тази правна /съответно и фактическа/ обвързаност на действията на адвоката с клаузите на основната цесия дава основание да се направи извод /макар и косвен/, че пълномощникът на страните е организирал защитата им /и е правил плащанията по делата/ именно в съответствие с клаузите по договора /посочени по-горе/, които регламентират точно тези отношения /т.е. адвокатът е правил плащания със средства на фирмата/. Аргумент в тази насока е фактът, че по делото липсват доказателства /съответно и твърдения/ между страните да е бил налице спор в посочената „финансова“ насока /към момента на водене на исковите и изпълнителни процеси – когато са били правени съответните разходи/. Аргумент в същата насока е и фактът /в тази връзка са изложени съображения и по-долу/, че дружеството няма претенции към лично сторените от ищеца /с негови средства/ разходи /които са били „оставени“ в патримониума на цедента с втората цесия/. В този смисъл: тезата на дружеството /относно процесните плащания/ се явява косвено защитена – доказана /в това число и с направено признание в полза на М. К., а именно, че същият действително е поел съответна част от плащания, които не се претендират от фирмата – съобразно горната констатация/; тезата на ищеца /в същата насока/ не се явява защитена с никакви доказателства /при наличие на изричен спор в тази насока/; същата се обосновава единствено с правилата за разпределение на доказателствената тежест. На последно място в същата насока:

3

Фактът /каквито доводи са изложени в атакуваното решение/, че в процесите по чл. 135 от ЗЗД адвокат В. Д. е правила изявления по чл. 78, ал. 1 от ГПК от името на ищеца – не може да се тълкува в негативен за дружеството смисъл /страна в процесите – ищец е бил М. К.; с оглед това – процесуалният представител е можел да прави изявления само от негово име, да иска присъждане на разноски само в негова полза/. Както е изложено по-горе обаче: всички тези отношения са ирелевантни за настоящия правен спор /същите могат да бъдат предмет на друг облигационен процес по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД - във връзка с договорите за цесия или в крайна сметка по чл. 55 от ЗЗД или по чл. 59 от ЗЗД/.

Липсата на основание /предвид горните съображения/ за „анулиране“ на цесията от 24.03.16г. препятства възможността /по същите съображения/ да бъде прогласена недействителността /в хипотезата на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД/ и на втората цесия /от 17.02.21г./.Съществуването /съответно – действителността/ на втория договор обаче /съответно и на анекса към двете цесии от 12.07.21г./ на практика се явяват ирелевантни обстоятелства за правата на ответника /по смисъла на чл. 464 от ГПК/ доколкото: тези права произтичат пряко от основния /първичен/ договор /който съобразно изложеното по-горе е действителен/; този договор на самостоятелно /собствено/ основание регламентира право на цесионера да получи съответната част от сторените по всички процеси /искови и изпълнителни/ разноски /част от които разноски именно са предмет на втория договор за цесия/. В този смисъл /с други думи/: косвеното /преюдициално/ „анулиране“ на цесията от 17.02.21г. /доколкото отделен – самостоятелен иск в тази насока не е предмет на делото/ на някое от заявените от ищеца основания – не може да обоснове /само по себе си/ отхвърляне на иска по чл. 464 от ГПК.

Независимо от изложеното /в допълнение/:

Досежно хипотезата по чл. 42 от ЗЗД: