Определение № 4042 от 14.12.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4042 гр. София, 14.12.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веселка Марева

Членове:

Розинела Янчева

Емилия Донкова като разгледа докладваното от Розинела Янчева Касационно гражданско дело № 20238002101419 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 23792/09.11.2022 г., подадена от П. С. П., чрез адвокат Е. П., срещу решение № 1167 от 24.08.2022 г. по гр. д. № 3419/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 265256 от 06.08.2021 г. по гр. д. № 12873/2017 г. на Софийски градски съд. С потвърденото първоинстанционно решение е осъдено Държавно предприятие „Национална компания „Железопътна инфраструктура“ да заплати на ищците, на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на С. Е. С., настъпила на 09.10.2014 г. по вина на П. С. П., служител на НКЖИ, в размер на: за П. Н. С., лично и като законен представител на малолетната й дъщеря А.-Е. С. Е. и на непълнолетния й син Н. С. Е., суми в размер на по 30 000 лв. за всеки (или общо в размер на 90 000 лв.), и на Е. С. И. и С. А. И. суми в размер на по 15 000 лв. за всеки (или общо 30 000 лв.), ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на извършване на деянието - 09.10.2014 г., до окончателното заплащане на сумата.

Решението е постановено с участието на трето лице помагач на ответника П. С. П..

Въззивният съд, сезиран с жалба от ответника по исковете, е съобразил, че за да бъде ангажирана отговорността на възложителя на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД, е необходимо наличието на следните предпоставки: правоотношение по възлагане на работа; осъществен фактически състав от изпълнителя на работата по чл. 45 ЗЗД, който включва елементите: деяние (действие или бездействие); противоправност на поведението (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение); вина; вреди (неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения); причинна връзка между вредите и противоправното поведение на непосредствения изпълнител; виновното лице да е причинило вредите при или по повод изпълнение на възложената работа.

1

Обективните елементи от състава следва да се докажат от ищеца, по аргумент от чл. 154, ал.

1 ГПК. Субективният елемент от състава - вината, се презюмира, съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като ответникът носи доказателствената тежест за нейното оборване. Без значение е кой конкретно е причинил вредите. Достатъчно е доказването, че вредите са по причина на възложена от дружеството работа.

Софийски апелативен съд е приел, че не се спори по делото, а и това се установява от приложените и приети трудов договор и допълнително споразумение към същия, че ответникът по исковата молба е работодател на П. С. П., който е изпълнявал длъжността „ръководител движение „първо лице“ на жп гара „Волуяк“. Ето защо е счел за доказано правоотношение по възлагане на работа от страна на Държавно предприятие „Национална компания „Железопътна инфраструктура“. С присъда № 121/15.05.2018 г., постановена от СГС по НОХД № 3501/2016 г., влязла в сила на 01.08.2019 г., П. С. П. е признат за виновен в това, че на 09.10.2014 г., около 14.00 ч., в качеството му на работник по транспорта ръководител движение първо лице на жп гара „Волуяк“, с правоспособност, професионална квалификация и свидетелство за заеманата длъжност съгласно допълнително споразумение към трудов договор № 2499/14.07.2014 г., според който „Управление на движение на влаковете и гаровата дейност“ към „Национална компания „Железопътна инфраструктура“ като работодател му възложило да изпълнява длъжността „ръководител движение I А в жп гара „Волуяк“ I А към РЦ Волуяк при УДВГ - София към Дирекция превоз към НКЖИ, с място на работа жп гара „Волуяк“, като допълнителното споразумение му е връчено на 16.07.2014 г., със задължение и основно предназначение съгласно длъжностната характеристика да осигурява безопасно движение на влаковете и извършване на маневра при стриктно спазване на нормативните документи, регламентиращи работата в жп транспорта, като в тази връзка следвало да разпорежда на прелезопазачи и да контролира изпълнението на дадените от него разпореждания във връзка с преминаването на подвижните железопътни състави през жп прелезите, нарушил правилата за експлоатация на съоръженията, а именно електрически, ръчно управляеми бариери, находящи се на жп прелез „Обеля“, визирани във вътрешните правила, издадени на основание чл. 115д, ал. 2 от Закона за железопътния транспорт и движение на влаковете и маневрената работа, както следва: чл. 99, ал. 1 от Правилата за движение на влаковете и маневрената работа в железопътния транспорт (ПДВМРЖТ); чл. 101 ПДВМРЖТ; чл. 347, ал.1 ПДВМРЖТ, като му е наложено наказание „лишаване от свобода“ от 3 г. и 6 мес. за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, във вр. с чл. 342, ал. 2, във вр. с ал. 1 НК. Софийски апелативен съд се е позовал на разпоредбата на чл. 300 ГПК, съгласно която присъдата е задължителна за гражданския съд относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, и е приел, че е извършено противоправно и виновно деяние от служител на ответника по исковата молба при изпълнение на възложена му от ответното дружество работа. В причинна връзка с виновното поведение на лицето П. С. П. е настъпилата смърт на С. Е. С..

Въз основа на това е заключил, че е осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане, като вредоносният резултат е причинен от виновното и противоправно поведение на служител на ответника.

2

Въззивният съд е изложил, че право на ищеца е да избере своя ответник - прекия извършител или възложителя му, като в случая исковете са насочени срещу възложителя на прекия причинител на вредата.

Предвид наличието на влязла в сила присъда, обвързваща гражданския съд съгласно чл. 300 ГПК, въззивният съд е счел за безпредметно да обсъжда допуснатата пред първата инстанция комплексна съдебно-техническа и железопътна експертиза; намерил е за ирелевантно за иска по чл. 49 ЗЗД обстоятелството дали водачът, управлявал МПС, в което е пътувал наследодателят на ищците, е нарушил правилата за движение по пътищата. За неоснователно е приел възражението на жалбоподателя, че СГС е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като е отхвърлил искането за конституиране в качеството на трето лице - помагач в процеса на ЗД „Алианц България“ АД. Визирал е, че на първо място, определението за недопускане на трето лице – помагач не е било обжалвано по делото; на второ място, недопустимо е искането да бъде привлечено като трето лице ЗД „Алианц България“ АД пред въззивната инстанция; на трето място, искането е неоснователно, тъй като дори и да бъде осъдено Държавно предприятие „Национална компания „Железопътна инфраструктура“, то същото няма регресни права срещу застрахователя по „Гражданска отговорност“ на водача на МПС, в което е пътувал наследодателят на ищците. В тази връзка съдът е приел, че искът по чл. 432, ал. 1 КЗ и искът по чл. 49 ЗЗД, макар че касаят един и същ смъртен случай, се основават на различни основания - първият на деликтно, а вторият на застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния водач; двата иска произтичат от различни факти и вина на различни лица.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника за прекомерност на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. За да определи размера на обезщетението по справедливост (чл. 52 ЗЗД), съдът е взел предвид обстоятелствата, установени по делото от разпита на тримата свидетели - А. М., Й. М. и А. А., чиито показания е кредитирал изцяло, като дадени в резултат на преки и непосредствени впечатления, взаимно непротиворечиви и допълващи се. Въз основа показанията на свидетелите съдът е приел, че починалият е създал с много любов своето семейство, състоящо се от съпруга и две деца - момче и момиче, създал е общ дом, осигурявал е изцяло издръжката им, подсигурявал им е всичко, от което имали нужда, помагал е във възпитанието и отглеждането на децата, имал е подход към тях и е внасял спокойствие в общия им дом. Починалият е бил много добър и грижовен по отношение и на своите родители, винаги им е помагал, отношенията между родители и син са били прекрасни, разбирали се много добре, между тях са били създадени отношения на привързаност, грижи, любов, взаимопомощ и доверие един в друг. В резултат на произшествието, отнело живота на С. С., съпругата чувства самота и празнота, съсипана е от грижи, не може да се справи с тежката житейска ситуация, осиротели са подрастващите му деца, затворили са се в себе си, а родителите му мъчително преживяват всеки ден със сериозни здравословни проблеми от загубата му и от мисълта, че са го надживели. Според въззивното решение безспорно са установени силната и продължаваща с години скръб на всеки член на семейството, промените, които са настъпили в поведението на децата в училище и в дома, проблемите с 3 дъщерята, които надхвърлят обичайните последици. Установено е, че животът на всеки един член от семейството е изцяло и драстично променен в негативна посока. При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид и обстоятелството, че загиналият е бил в трудоспособна възраст, както и че със смъртта на своя съпруг, баща и син ищците губят както физическата помощ, така и моралната подкрепа; за родителите на починалия тази смърт, така неочаквана и нелепа, представлява най-тежката трагедия за един родител - да надживее своето дете. По тези съображения е заключил, че исковете следва да бъдат уважени така, както са предявени (след допуснатото, на основание чл. 214 ГПК, намаляване), а именно: по 30 000 лв. за съпругата и двете деца и по 15 000 лв. за всеки от родителите, ведно със законната лихва от 09.10.2014 г. до изплащането.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, на първо място, без да формулира въпрос по чл.

280, ал. 1 ГПК, се позовава на противоречие на въззивното решение с решение № 53/07.06.2019 г. по т. д. № 1525/2018 г. на ВКС, І т. о.

На второ място, П. П. твърди, че при определяне размера на имуществените вреди Софийски апелативен съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., като не е взел предвид и посочил конкретните релевантни обстоятелства, и по-конкретно – тези, налагащи намаляване на присъденото обезщетение.

На трето място, жалбоподателят формулира въпроса: Налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила при необсъждане възраженията и доводите на една от страните.

Твърди, че съдът не е коментирал доводите му за изначална несъставомерност на деянието, както и за наличието на съпричиняване от страна на лицето Й. Р..

По този въпрос твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.

280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

От Държавно предприятие „Национална компания „Железопътна инфраструктура“ е постъпил отговор, в който са изложени съображения за допустимост и основателност на касационната жалба.

Останалите страни считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване; намират жалбата и за неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, 4 както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.