Определение № 96 от 12.02.2024, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 96 гр. София, 09.02.2024 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

И. П. Георгиев

Л. М. Руневска като разгледа докладваното от И. П. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20241800500022 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 от ГПК, вр. чл. 130 от ГПК.

Образувано е по жалба с вх. № 7604/06.11.2023г. на Й. Н. В., чрез адв. Д.

Г., срещу Определение № 839/28.09.2023г. по гр.д. 1078/2023г. по описа на Районен съд – гр. Ботевград, с което исковата молба на жалбоподателката е върната на основание чл. 130 от ГПК поради недопустимост на иска, и производството по делото е прекратено.

Жалбоподателката се позовава на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013г., постановено по т.д. 8/2012г., ОСГТК на ВКС, в частта, в която е прието, че правен интерес от предявяване на установителен иск има и владеещият собственик, когато страните спорят за пространствените предели на правото на собственост. Възразява срещу извода на районния съд, че тя няма правен интерес от предявяване на иска за установяване на правото на собственост, който извод е обоснован с мотива, че единственото оспорване, което се твърди по делото, е посредством отправени устни изявления от ответницата Л. Г. във връзка с границата на имота. Посочва също, че към исковата молба е представено и придружително писмо от кмета на община П. за извършен оглед, в което е обективирано заключение, че се касае за материалноправен спор. Заявява, че е предявила исковата си претенция, защото ответниците претендират премахване на оградата между нейния имоти и притежавания от тях имот, както и освобождаване на място, което ответниците считат за своя собственост. Моли за отмяна на обжалваното определение.

Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и в законоустановения преклузивен срок, поради което е процесуално допустима. Внесена е и дължимата държавна такса.

Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Производството пред Ботевградския районен съд е образувано по искова молба на Й. Н. В. срещу Л. П.а Г. и И. Б. Н.. Ищцата твърди, че е 1 собственичка на УПИ X-1056,6421 с площ от 825 кв. м. Заявява, че част от имота, представляващ неурегулиран поземлен имот с площ 684 кв.м., е закупила с Нотариален акт № 162, т. 1, рег. № 1361, н.д. № 142/ 2002г., а останалата част от 141 кв.м. е придадена по регулация от имот с пл. № 8б, като, със съгласието на другите собственици на имота, през 2003г. са уредени сметките по регулация. Освен това твърди, че със съпруга си Д. В. владее парцел Х от лятото на 1987г., когато с договор № 186/13.07.1987г. за право на строеж върху държавна земя на съпруга й е отстъпено право на строеж в този парцел. От тогава и до днешна дата владее непрекъснато процесния УПИ, който е оградила през 1987г. Твърди също, че през 2003г. е узаконила изградените в имота постройки. Посочва, че през целия период от 1987г. до настоящия момент тя е владяла ограденото дворно място и постройките в него като собствени. През 2022г. ответниците в настоящото производство закупили съседния имот УПИ XI-1055. При среща с ищцата, ответницата Л.

Г. заявила, че оградата трябва да бъде преместена, защото нарушавала границата между двата имота и трябвало да бъде освободена онази част от него, която не принадлежала на ищцата. В началото на 2023г. ищцата била уведомена с писмо от кмета на общината, че в общинската администрация със заявление с вх. № 9400-3509(2) са постъпили твърдения за строеж, извършен в отклонение от регулационния план. След извършена проверка, на ищцата бил връчен констативен протокол, в който се изразява становище, че се касае за спор от материалноправно естество. На последно място, ищцата посочва, че двамата ответници насипали земни маси върху оградата между имотите с цел да я деформират. Счита, че с действията си двамата ответници оспорват правото ѝ на собственост върху УПИ Х-1056, 6421, в реално установените му граници, което е свързано с намаляване на неговата площ и поражда нейния интерес от предявяване на иск за защита на собствеността ѝ.

С разпореждане № 676/ 13.07.2023г. съдът е оставил без движение исковата молба със следните указания към ищцата:

- да обоснове правния си интерес от иска за собственост за целия недвижим имот, предвид липсата на твърдение, ответниците да оспорват собствеността на същия в неговата цялост;

- доколкото се твърди, че ответниците оспорват собствеността на част от недвижимия имот, то да индивидуализира спорната част с посочване на площ и местонахождение на същата;

- да уточни и поясни искането си за признаването й за собственик на процесния недвижим имот “във вида и реално установените му граници, установени с предходни кадастрални и регулационни планове на гр. П., в които съществува без промени от 1987 г. до настоящия момент”;

- да уточни искането си, заявено в петитума на исковата молба: “а в случай, че бъде установено части от други имоти да попадат в границите на имота, че тя е придобила тези части по давност…”, като посочи от кои други имоти, кои части, къде попадат тези части, и индивидуализира съответните други имоти и части, както и да посочи, налице ли е спор за тези части, с кого, и в какво се изразява спорът;

- в случай, че е налице спор за части от други имоти с трети лица, да насочи иска за собственост на съответните части от имоти и по отношение на тези лица.

В изпълнение на указанията, ищцата е депозирала молба с вх. № 2

5698/25.08.2023г., в която посочва, че претенцията е предявена за целия имот, защото ответниците претендират премахване на оградата и освобождаване на тяхното място, без да посочват, каква точно част претендират. Изтъква също, че не е възможно да бъде индивидуализирана спорната част от имота, защото, освен претенцията за преместване на оградата, няма други индикации, докъде се простират вещните претенции на ответниците. Излага съображения, че претенцията им била за извършване на промени в границите на собствения имот, който е получен и ограден още през 1987г. Прави извод, че щом в имота е извършен строеж, който е узаконен през 2003г., това показва, че трайно установените граници на парцела съответстват на тези по регулационните планове към онзи момент. Счита, че претенцията на ответниците за промяна на реално установените граници ще доведе до промяна (намаляване) на площта на нейния имот, което поражда правния й интерес от водене на настоящото производство. В уточнение на формулирания от нея петитум посочва, че „моли евентуално, в случай че в хода на производството по делото бъде установено части от имота, придобит от ответниците през м. октомври 2022г. или части от други имоти, записани на техните праводатели, и за които също се твърди да са придобити от ответниците и попадат в границите на имота, който Й. В. владее, да признаете за установено, че тя е придобила тези части по давност.“

С Определение № 839/28.09.2023г. районният съд е приел, че искът по чл. 124, ал. 1 от ГПК е предоставен на собственика на вещта, който иска да установи със сила на пресъдено нещо правото си срещу лице, което оспорва правото му или го смущава. Посочил е, че целта на защитата е разрешаване на спора за материално право, като бъде установено действителното правно положение в отношенията между страните във връзка с конкретната вещ.

Приел е, че предпоставки за предоставяне на защитата са, на първо място, ищецът да е собственик на вещта и, на второ място, друго лице да оспорва или смущава правото му, което лице се явява надлежен ответник по иска. Въз основа на тези съображения съдът е заключил, че за ищцата не е налице правен интерес от предявяване на иска за установяване правото й на собственост на процесния недвижим имот по отношение на ответниците, защото единственото оспорване на правото й на собственост, видно от нейните собствени твърдения, е посредством отправени й устни изявления от ответника Л. П.а Г. във връзка с границата на имота. Намерил е, че последното не е достатъчно да обоснове правен интерес от предявяване на иск за собственост, доколкото липсва конкретно оспорване, изразено във фактически или правни действия от страна на ответниците.

В допълнение, съдът е отчел, че именно по тази причина ищцата не е в състояние да индивидуализира конкретна спорна част от имота, което е необходимо, защото, видно от изложените в исковата молба и уточняваща молба твърдения, ответниците не оспорват правото на собственост върху имота в цялост, а спорът е за правото на собственост върху реална част от него. Така районният съд е мотивирал и наличието на още едно съпътстващо основание за недопустимост на производството, а именно, че, доколкото не се твърди ответниците да оспорват правото на собственост на целия процесен недвижим имот, то за ищцата не е налице правен интерес от иска за установяване на това право в неговата цялост.

Съдът е констатирал също, че петитумът на ищцата в частта „а в случай, че бъде установено части от други имоти да попадат в границите на имота, че тя е придобила тези части по давност“, и уточнен като 3

„евентуално, в случай че в хода на производството по делото бъде установено части от имота придобит от ответниците през м. октомври 2022 г. или части от други имоти записани на техните праводатели, и за които също се твърди да са придобити от ответниците и попадат в границите на имота, който Й. В. владее, да признаете за установено, че тя е придобила тези части по давност...“, е останал нередовен, но по същество е и принципно недопустим, поради липса на индивидуализиран предмет.

С тези мотиви, БРС е прекратил производството по делото и е върнал исковата молба.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 8/27.11.2013г. по т.д.

8/2012г. ОСГТК на ВКС, степента на засягане на вещното право е определяща за допустимостта на съответния вид търсена защита. Правен интерес от предявяване на установителен иск има и владеещият собственик, когато страните спорят за пространствените предели на правото на собственост (каквито твърдения са изложени от ищцата и в настоящия случай). При това се приема, че правото е засегнато дори само в хипотеза на неговото застрашаване, в който случай адекватната защита се реализира именно с иска по чл. 124 от ГПК с цел правото да бъде предпазено чрез съдебното му потвърждаване.

Това разрешение има пряко отношение към настоящия казус, доколкото в конкретния случай ищцата твърди, че ответниците са заявили пред нея, че оградата, маркираща границата между двата съседни имота, навлиза в техния собствен имот. По този начин те са оспорили правото на собственост върху части от процесния имот, заявявайки конкуриращи собствени права върху тях. Настоящият съдебен състав намира, че тези твърдения са достатъчни, за да се приеме, че претендираното от ищцата право е било застрашено, а те напълно изчерпват утвърдените от практиката и цитирани по- горе изисквания за допустимост на иска, а именно - че правен интерес от иска има лице, считащо себе си за титуляр на вещно право, дори само в хипотеза на неговото застрашаване. Поради това изводът на районния съд в обратен смисъл се явява неправилен.

На следващо място, съдебната практика действително приема, че при спор за реална част от имот ищецът няма правен интерес да търси защита на правото си върху целия имот (арг. от Решение № 110 от 20.06.2019 г. по гр. д.

№ 3890/2018 г., ГК, І г.о. на ВКС, и т. 1 от Тълкувателно решение № 8/23.02.2016г. по т.д. 8/2014г. ОСГК на ВКС). Съществена предпоставка за прилагането на този принцип, обаче, е в отношенията между считащия се за титуляр на вещното право и оспорващия го да съществува яснота относно обема на правата, предмет на правния спор. И обратно: в случаи като настоящия, когато ответниците оспорват част от правото на собственост на ищцата, без това оспорване да има конкретно очертани пространствени измерения, за нея става невъзможно да дефинира спорното право в реалните му граници като част от целия имот, защото самата тя не знае пределите, в които ответниците й оспорват това право. В такава хипотеза за нея остава единствено възможността да потърси защита на пълния обем на правото, което твърди, че притежава, като по този начин се противопостави на претенциите на ответниците, независимо от техния обем.