Решение № 4035 от 19.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4035 гр. София, 19.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора И. при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20211100511900 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20140678 от 16.06.2021 год., постановено по гр.дело № 34424/ 2020 год., на СРС, ІІІ Г.О., 150 състав са отхвърлени предявените от Л. И. И., ЕГН **********, с адрес в гр.Враца, ул.“****, срещу П. Н. М., ЕГН **********, с адрес в гр.София, ж.к.“****, искове с правна квалификация чл.45, ал.1 от ЗЗД за осъждането на П. Н. М., ЕГН **********, да заплати на Л. И. И., ЕГН **********, сумата от 1000 лева, предявен като частичен от сума от 2500 лева, представляваща обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди от противоправното поведение на ответницата, изразяващо се в разпространяване на обидни думи и клеветнически твърдения в Годишна оценка, Формуляр, Приложение № 2, т.3, Мотиви на оценяващия ръководител от 27.01.2020 г.- „опитва се да лъже и заблуждава колегите си“, „внася интриги и недоволство в колектива“, „често напуска работното си място без да дава обяснения къде ходи“, „ обикновено се фокусира върху изпълнението на собствените си цели“, „ не използва и подценява опита на колегите си“, „рядко ги подкрепя и подпомага“, „субективно интерпретира изказванията на другите и съдържанието на документите, с които работи“, „поднася на всички различна по вид, често непълна 1 информация“, ведно със законната лихва върху сумата от 27.01.2020 г. до окончателното й плащане, и сумата от 1000 лв., предявен, като частичен от сума от 2500 лв., представляваща обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди от противоправното поведение на ответницата, изразяващо се в разпространяване на обидни думи и клеветнически твърдения в Писмо до главния секретар на Министерството на земеделието, храните и горите с изх.№ 93-865/11.02.2020 г.- „ опитва се да лъже…. тъй като на част от колегите си беше казала, че ще си подновява разрешителното за оръжие“, ведно със законната лихва върху сумата от 11.02.2020 г. до окончателното й плащане. С решението на съда е осъдена Л. И. И., ЕГН **********, с адрес в гр.Враца, ул.“****, да заплати на П. Н. М., ЕГН **********, с адрес в гр.София, ж.к.“****, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата в размер на 400 лева, представляваща разноски в производството пред Софийски районен съд.

Срещу решението на СРС, 150 с-в е постъпила въззивна жалба от Л. И. И., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.45 от ЗЗД, бъдат уважени изцяло, като основателни и доказани. В жалбата се излагат подробни доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на процесуалноправни и на материалноправните разпоредби на закона.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник П. Н. М., чрез пълномощника си адв.М. Х. оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са 2 обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищцата Л. И. И. срещу ответницата П. Н. М. обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника-ищец във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявените искови претенции с правно основание чл.45 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни, подробни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

Ищцата е предявила обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.45 от ЗЗД за заплащане от страна на ответницата на обезщетение за причинени 3 неимуществени вреди от противоправното поведение на ответницата, изразяващо се в разпространяване на обидни думи и клеветнически твърдения в Годишна оценка, Формуляр, Приложение № 2, т.3, Мотиви на оценяващия ръководител от 27.01.2020 г.„ опитва се да лъже и заблуждава колегите си“, „ внася интриги и недоволство в колектива“, „ често напуска работното си място без да дава обяснения къде ходи“, „ обикновено се фокусира върху изпълнението на собствените си цели“, „ не използва и подценява опита на колегите си“, „ рядко ги подкрепя и подпомага“, „ субективно интерпретира изказванията на другите и съдържанието на документите, с които работи“, „ поднася на всички различна по вид, често непълна информация“, както и от противоправното поведение на ответницата, изразяващо се в разпространяване на обидни думи и клеветнически твърдения в писмо до главния секретар на Министерството на земеделието, храните и горите с изх.№ 93-865/11.02.2020 г.- „ опитва се да лъже…. тъй като на част от колегите си беше казала, че ще си подновява разрешителното за оръжие“.

Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, чиито елементи са деяние извършено виновно, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между настъпилата вреда и деянието. Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. С оглед на така очертания фактически състав по делото, следва да бъде доказан по несъмнен начин от страна на ищеца, че е налице действие на ответника, от което като пряка и непосредствена последица да са му били причинени твърдяните в исковата молба неимуществени вреди.

Отговорност за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД носят физически лица, които са причинили вреда, чрез свои виновни действия или бездействия. Тази отговорност се поражда с оглед основното задължение на всеки да не вреди другиму.

То произтича непосредствено от закона / чл.45 от ЗЗД/. В този смисъл следва да се приеме, че противоправно се явява всяко поведение, което нарушава изискванията на посочената императивна правна норма, като при деликтите то се изразява в накърняване на предписанията на тази норма да не се вреди другиму. При неговото неизпълнение за увреждащия възниква задължението да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. В този смисъл следва да се приеме, че деликтът дефинитивно предполага противоправно и виновно причиняване на вреди от конкретен извършител, в случая посочения ответник – П. Н. М.. Следователно, за да са налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на ответника, следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното, но всички останали елементи от фактическия състав на деликтната отговорност подлежат на доказване на общо основание. При доказаност при условията на кумулативност на изброените по-горе предпоставки са 4 налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на ответницата, което обуславя основателността на заявената искова претенция. Установяването на обективните елементи от горепосочения фактически състав на отговорността по чл.45 от ЗЗД е било в тежест на ищцата - аргумент от чл.154, ал.1 от ГПК. По делото, обаче, са останали напълно недоказани твърденията й за наличието на противоправно поведение на ответницата.

За да възникне отговорност за вреди от непозволено увреждане следва да е установено наличието на елементите от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, които са: поведение/деяние/ - действие или бездействие/непредприемане на определено правно изискуемо действие/, противоправност на поведението, претърпяна вреда, причинна връзка между противоправното поведение и претърпяната вреда, вина. Съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. Противоправността е обективен елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, а вината е субективен елемент. В правната теория относно института на непозволеното увреждане противоправността се определя като противоречие на деянието с императивна правна норма, формулирана като забрана или определяща задължения на лицата. Когато поведението на едно лице е в отклонение от предписаното с посочените правни норми е налице противоправно деяние.

Противоправността в тези случаи се изразява в нарушаване на изрично формулирана в правната норма забрана, в неизпълнение на задължения, които според императивната норма е следвало да се изпълнят. В теорията се приема, че най-важната забранителна норма в областта на непозволеното увреждане е чл.45 от ЗЗД. Според цитирания текст всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Разпоредбата въвежда забрана да се причиняват вреди другиму. Ако едно лице наруши тази забрана и причини вреди деянието осъществява състава на чл.45 от ЗЗД - т.е. деянието е противоправно. Поради това в правната теория противоправността на непозволеното увреждане е определена и като нарушение на общата императивна забрана да не се вреди другиму. Противоправно е причиняването на вреди другиму, само ако вредите са настъпили в правно защитената сфера на друго лице. При преценка дали е противоправно поведението на едно лице от значение е и признаването на абсолютните права, каквито са правата по глава втора от Конституцията на Р.България, например правото на живот, правото на лична свобода, неприкосновеност на личния живот и др.