Решение № 4287 от 06.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4287 гр. Пловдив, 06.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20255330103668 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от Е. Т. А., ЕГН ********** против КРЕДИРЕКТ ЕООД, ЕИК 207024290, с която е предявен иск с правно основание чл. 124 ГПК за прогласяване на недействителността на Договор за потребителски кредит № ******* г. на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Ищецът сочи, че е сключил с ответника на ***** г. договор за потр. кредит в размер на 2200 лв. за срок от 18 месеца. Договорът е сключен при фиксиран годишен процент 50,00 % и ГПР 62,99 % . Общата сума за погасяване по договора се сочи, че е в размер на 7523,08 лв., като е предвидена неустойка в размер на 4208,42 лв., като общата сума за погасяване е в размер на повече от три пъти дадената в заем сума. Твърди се, че договорът за кредит е недействителен поради неспазване на ЗПК и по – конкретно на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, като се излагат подробни съображения в тази насока.

Твърди се, че в договора за кредит не е посочен действителният ГПР, като не е включено задължението за неустойка, предвидено в чл. 18.1 от договора за кредит. На основание изложените доводи, моли иска да се уважи. Претендират се разноски.

Ответникът оспорва предявения иск като неоснователен. Счита, че не са налице соченото от ищцата основание за недействителност на договора за паричен заем. Не оспорва сключването на процесния договор за кредит, като твърди, че всички условия, включително и задължението за заплащане на неустойка са индивидуално договорени с потребителя, като му е дадена пълна и максимално ясна информация. Счита, че по отношение на ГПР са спазени законовите изисквания, като сочи, че неустойката не следва да се включва при 1 формирането му предвид законовите изисквания за неговите компоненти.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С договор за потребителски кредит № ****** г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 2200 лева, при следните условия: вноски- 18 месечни, с краен падеж- ****** г., при фиксиран годишен лихвен процент- 50 % и годишен процент на разходите- 62,99 %, с общ размер на всички плащания от 3314,66 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 4227,34 лева, платима разсрочено по погасителния план.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 62,99 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, 2 нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 4227,34 лева (при отпусната заемна сума от 2200 лева), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (два дни), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.

На основание гореизложените доводи предявеният иск за прогласяване на недействителен на договора за кредит на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК се явява основателен и доказан и следва да се уважи.

По разноските:

Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена от адв. Р. Н. Р. безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв.

Р., съдът съобрази, че съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела****** установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело**** с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен 3 характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Предвид така изложеното съдът счита, че в полза на адв. Р. следва на основание чл.

38, ал. 2 от ЗА да се определи възнаграждение в размер от 480 лв. с ДДС.

Също така ответникът ще бъде осъден да заплати държавната такса по делото в размер на 300,92 лева, доколкото ищцата е освободена от внасянето на държавна такса.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Е. Т. А., ЕГН ********** и КРЕДИРЕКТ ЕООД, ЕИК 207024290, че Договор за потребителски кредит №****** г. е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

ОСЪЖДА КРЕДИРЕКТ ЕООД, ЕИК 207024290 ДА ЗАПЛАТИ на ПРС държавна такса от 300,92 лева.

ОСЪЖДА КРЕДИРЕКТ ЕООД, ЕИК 207024290 ДА ЗАПЛАТИ на адв. Р. Н. Р. адв. възнаграждение по член 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в размер на 480 лева с ДДС за проц. представителство на Е. Т. А., ЕГН ********** по гр.д. № 3668/2025г. по описа на РС Пловдив.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4