Определение № 92 от 13.02.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 92 гр. София, 12.02.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно частно търговско дело № 20241001000091 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от 23.01.2024 г., подадена по пощата на 22.01.2024 г., на ищеца И. Г. И. срещу определението от 30.12.2023 г. по т. д. № 2171/2023 г. на Софийския градски съд, VІ-10 състав, с което е върната исковата молба и е прекратено исковото производство.

В жалбата се твърди, че неправилно СГС е приел, че предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК са недопустими поради липса на процесуална легитимация на ищеца да атакува решения на едноличния собственик на капитала, тъй като не бил в членствено правоотношение с ответното дружество и предвид постановките на ТР № 1/6.12.2002 г. на ВКС – ОСТК. Сочи се, че не било отчетено, че за дружеството се прилагал специалният правен режим на Закона за публичните предприятия, който дерогира в приложното си поле Търговския закон, за който се отнася и ТР № 1/6.12.2002 г. В ЗПП се уреждали императивно основанията за освобождаване на членовете на органите на управление на публичните предприятие, като сред тях не фигурирало едностранно предсрочно прекратяване на договора за управление по преценка на общото събрание или ЕСК. Ищецът имал правен интерес да оспорва решението за освобождаването му като управител на дружеството, а отричането на тази възможност представлявало отказ от правосъдие в нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС, тъй като за него не съществувал друг процесуален ред за защита. Неправилно било прието от съда и, че спрямо настоящия казус били приложими основанията за нищожност на решенията на общото събрание, формулирани в ТР № 1/6.12.2002 г., което не било актуално за предприятията по ЗПП. Не било съобразено и, че бил нарушен и чл. 10б, т.

6 от Закона за водите, според който министъра на регионалното развитие и благоустройството изпълнява функциите на принципал на търговските дружества ВиКоператори, които са еднолична държавна собственост, което правомощие не можело да се 1 прехвърля на „Български ВиК холдинг“ ЕАД.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по частната жалба, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от И. Г. И. с искова молба от 22.11.2023 г., с която срещу „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД са били предявени искове за прогласяване нищожността на решенията на решенията на едноличния собственик на капитала, обективирани в протокол № 12/17.11.2023 г. на управителния съвет на „Български ВиК холдинг“ ЕАД.

В исковата молба се твърди, че ответното дружество било лицензиран ВиК оператор по смисъла на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги със статут на публично предприятие по Закона за публичните предприятия, чийто едноличен собственик на капитала е „Български ВиК холдинг“ ЕАД, чийто едноличен собственик на капитала била българската държава, чиито права се упражнявали от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Ищецът бил избран за управител на ответното дружество след проведен конкурс по реда на ЗПП въз основа на решение по протокол № 6/17.01.2023 г. на ЕСК и сключен договор за възлагане на управлението № ЧР-02081/21.02.2023 г. за срок от 3 години. С атакуваните решения по протокол № 12/17.11.2023 г. на ЕСК ищецът бил освободен предсрочно като управител, на негово място бил избран друг управител, като е възложено сключването на договор за управление с новоизбрания управител, а на последния е възложено да предприеме всички правни и фактически действия за изпълнение на взетите решения. Въз основа на тези решения било подадено заявление с вх. № 20231120185850 за вписване на промени в партидата на ответника. Твърди се, че решенията по протокол № 12/17.11.2023 г. били нищожни, като противоречащи на редица разпоредби от Закона за публичните предприятия и правилника за прилагането му – не било налице основание по чл. 24 ЗПП за прекратяване на договора за управление и в решението липсвали мотиви. Твърди се, че клаузата на чл. 8.2, буква „ж“ от сключения с ищеца договор за управление била нищожна, като въвеждаща непредвидено в чл. 24 ЗПП основание за прекратяване, а общата разпоредба на чл. 141, ал. 4 ТЗ била неприложима към публичните предприятие по ЗПП.

С разпореждане от 24.11.2023 г. исковата молба е оставена без движение, като на ищеца е указано: 1) да уточни правния си интерес от предявяването на всеки от установителните искове относно решенията от 17.11.2023 г. на ЕСК, при условие, че не се твърди да е съдружник в ответното дружеството; 2) да уточни основанията, на които се твърди нищожност на посочените решения, като се съобразят и разясненията по ТР № 1/2002 г. на ВКС – ОСГК, посочващо кои решения на органите на търговските дружества са нищожни;

3) да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на СГС в размер на 240 лв.

2

С молба от 13.12.2023 г. ищецът е посочил, че при преценката на правния му интерес от иска следва да се отчита, че ответното дружество е публично предприятие по ЗПП с особен правен статут, различаващ се от общия режим по ТЗ, като се управляват в интерес на гражданите и обществото. Уредените в ЗПП основания за освобождаване били императивни и дерогирали правилата на ТЗ, поради което и постановките на ТР № 1/6.12.2002 г. на ВКС – ОСГК били неактуални. Ищецът трябвало да има ред за защита при незаконно освобождаване, като не съществувал друг процесуален ред. Отричането на интереса му от настоящите искове било нарушение на правото му на съдебна защита по чл. 6 ЕКЗПЧОС, а и обезсмислял съществуването на специалния ЗПП. Твърди се, че ТР № 1/2002 г. на ВКС разглеждало хипотезите на нищожност на решенията на ОС единствено в отношенията между съдружниците, като отношенията между органите на управление на публично предприятие и принципала били двустранни и в рамките на това правоотношение всяка от страните имала право на защита, когато правата й са нарушени. Посочил е, че поради това следвало да намерят приложение правилата на ЗЗД за нищожност на сделките, а не правилата на ТЗ. Като друго основание за нищожност е посочено и това, че е нарушен чл.

10б, т. 6 от Закона за водите, според който министъра на регионалното развитие и благоустройството изпълнява функциите на принципал на търговските дружества ВиКоператори, които са еднолична държавна собственост, което правомощие не можело да се прехвърля на „Български ВиК холдинг“ ЕАД, поради което атакуваните решения не били приети от компетентен орган.

За да постанови обжалваното определение от 30.12.2023 г., с което е прекратил производството, СГС е стигнал до извод за недопустимост на исковете. Приел е, че твърдените нарушения на закона при приемане на атакуваните решения на ЕСК поначало не квалифицират решенията като нищожни съгласно ТР № 1/6.12.2002 г. на ВКС – ОСГК, а като незаконосъобразни по смисъла на чл. 74, ал. 1 ТЗ, но процесуално легитимирани да ги атакуват са само съдружниците или акционерите в дружеството, а не членовете на управителния орган, вкл. бивши такива, а и поначало иск по чл. 74 ТЗ не бил приложим спрямо еднолични дружества. Прието е, че дори и да се приеме, че се поддържа нищожност поради вземане на решения от некомпетентен орган, то за ищеца липсвал правен интерес от подобни искове, тъй като чрез тях нямало да се стигне до заличаване на вписванията в ТР, а това можело да стане само по реда на чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, какъвто иск не е предявен. Прието е, че според утвърдената съдебна практика не съществувало право на едно лице на бъде управител на търговско дружество, като овластяването му можело да бъде оттеглено по всяко време без обвързване с основания за освобождаването му. Правата на управителя произтичали от мандатно правоотношение, а обективната липса на основания за предсрочното му прекратяване можела да обуслови интерес от осъдителен иск за обезщетяване на претърпените вреди и пропуснатите ползи от неоснователното прекратяване, без да се засяга валидността на решението на принципала за оттегляне на овластяването. Тъй като в настоящия процес не се търсела защита на такива материални права, то липсвал правен интерес от настоящите искове за нищожност.

3

При така установените обстоятелства въззивният съд намира от правна страна следното:

Частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на исковата молба са отрицателни установителни искове – за установяване нищожността на посочените решения от 17.11.2023 г. на ЕСК на ответното дружество.

По правило допустимостта на установителен иск /положителен или отрицателен/ е обусловена от наличието на правен интерес за ищеца от предявяването му – чл. 124, ал. 1 ГПК. Такъв интерес е налице, когато: 1) между страните има спор относно съществуването на правото, задължението, правоотношението или факта /в допустимите от закона случаи – чл. 124, ал. 4 ГПК/, чието съществуване или несъществуване ищецът желае да се установи със съдебното решение, 2) този спор да засяга конкретни права на ищеца, и 3) разрешаването на спора със СПН да е в състояние да премахне твърдяното накърняване на правата на ищеца. По тази причина правото на установителен иск принадлежи не само на участниците в спорното правоотношение, но и на лица, които не са негови субекти, стига от съществуването или несъществуването на това правоотношение да зависят техни права[1].

Както и самият ищец е посочил в исковата молба, уточнителната молба, а и в частната си жалба, предявените искове са насочени към една главна цел – да бъде възстановено мандатното правоотношение между него и ответника, по силата на което той е изпълнявал функциите на управител на дружеството. Въззивният съд намира, че така предявените искове не обосновават правен интерес за ищеца от предявяването им. Това е така, защото уважаването на исковете не е в състояние да премахне твърдяното накърняване на правата на ищеца. Ако исковете бъдат уважени със сила на пресъдено нещо ще бъде установено единствено, че процесните волеизявления на ЕСК за едностранно прекратяване на правоотношението с ищеца са нищожни. По никакъв начин обаче няма да бъде установено със СПН, че мандатното правоотношение съществува, а още по-малко – че е било възстановено /както желае ищеца/. Тази цел може да бъде постигната с иск за установяване на съществуването на договорното мандантно правоотношение или осъдителен иск, с който се претендира изпълнението на неизпълнени от ответника задължения спрямо ищеца, произтичащи от това правоотношение, при разглеждането на които искове съдът може инцидентно да се провери и валидността на процесните решения на ЕСК, каквито искове не са предявени. Визираната в чл. 124, ал. 1 ГПК възможна цел „да възстанови правото си, когато то е нарушено“ визира осъдителните искове, тъй като за установителните искове важи останалата част от разпоредбата, обвързваща допустимостта им с правния интерес. По тази причина установяването на нищожността на волеизявленията на ЕСК е самоцелно и няма да премахне твърдяното накърняване на правата на ищеца.

Въобще предявяването на иск за нищожност на волеизявление на страна по договор, насочено към правна промяна на този договор /прекратяване, разваляне и т.н./ е безпредметно и ненужно, поради което и не се практикува. Действително, в трудовото право са познати искове за признаване незаконност на уволнение и за възстановяване на 4 предишната работа /чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ/, но тези искове са конститутивни и са приложими само към трудовите правоотношения, каквото процесното не е. Ето защо ищецът няма правен интерес от предявяването на подобни отрицателни установителни искове, а има интерес от иск за установяване съществуването на мандатното правоотношение или осъдителен иск за претендирани права по това правоотношение.