Решение № 3593 от 04.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3593 гр. София, 03.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка И.а

Членове:

П. Люб. Сантиров

Теодора М. Петрова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от П. Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20211100506307 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 162459 от 28.07.2020 г., постановено по гр. д. № 81376/2019 г. по описа на СРС, 85-ти състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение от 28.01.2021г., постановени по гр. д. № 81376/2019 г. по описа на СРС, 85-ти състав, е признато за установено по отношение на Н. А. К., на основание чл. 108 ЗС, че Т. М. С. е собственик на ¾ ид.ч. от движима вещ лек автомобил „Мерцедес“ модел С-180, с рег. № *******, рама № WD2030461A423007, двигател № 27194630035151, като Н. А. К. и е осъдена да предаде владението на лекия автомобил, а на основание чл. 59 ЗЗД е осъдена да заплати на Т. М. С. на основание чл. 59 ЗЗД сума в размер на 2 982, 00 лв., представляваща припадащо се според идеалната й част от автомобила парично обезщетение за ползване за периода от 27.08.2017г. до 27.12.2018г., ведно със законната лихва от 27.12.2018г. до окончателното изплащане на вземането, като искът с правно основание чл. 59 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от 2982,00 лв. до пълния предявен размер от 7 680, 00 лв., като Н. А. К. е осъдена да заплати на Б. Х. С., на основание чл. 59 ЗЗД сума в размер на 754, 00 лв., представляваща припадаща се според собствената му идеална част от описания автомобил парично обезщетение за ползване за периода от 28.12.2017г. до 27.12.2018г., ведно със законната лихва от 27.12.2018г. до окончателното изплащане на вземането, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 754,00 лв. до пълния предявен размер от 1920, 00 лв.; отхвърлен е предявеният от Н. А. К. срещу Т. М. С. и Б. Х. С. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за присъждане на сумата от 1520, 00 лв., представляваща обезщетение 1 за ползването на собствения й гараж за съхранението на описания автомобил за периода от 28.08.2017г. до 16.04.2019г. като неоснователен.

Със същото решение Н. А. К. е осъдена да заплати на Т. М. С. и Б. Х. С. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 230, 28 лв., представляваща разноски по делото.

Пак със същото решение Т. М. С. и Б. Х. С. са осъдени за заплатят на Н. А. К. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 258, 51 лв., представляваща разноски по делото.

Срещу решението в частта, с която предявените субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 59 ЗЗД са отхвърлени за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 7 680, 00 лв. по отношение на иска на Т. М. С. и за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 1920, 00 лв. по отношение на Б. Х. С., е подадена въззивна жалба от ищците, чрез процесуалния им представител – адв. П.Т., с надлежно учредена по делото представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите. Поддържат, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като не е допуснал повторна експертиза по отношение на цената на пазарния наем на автомобила за процесния период и не е изследвал данните за наемна цена на сходни автомобили в интернет, поради което и неправилно е определил размера на дължимото се обезщетение.

Молят решението да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове изцяло уважени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от Н. А. К..

Решението е изцяло обжалвано и от Н. А. К., като в постъпилата от нея въззивна жалба са наведени оплаквания за недопустимост на решението по отношение на иска с правно основание чл. 59 ЗЗД, а при условията на евентуалност и с оплаквания за неговата неправилност.

С влязло в сила Определение № 6263 постановено по гр.д. № 6307/2021г. по описа на СРС, II – e състав производството по гр.д. № 6307/2021г., по описа на СГС, II – е състав в частта по жалба с вх. № 25132476/23.09.2020г. на Н. А. К. срещу първоинстанционното решение е прекратено на основание чл. 264, ал. 1 ГПК., поради което Решение № 162459 от 28.07.2020 г., постановено по гр. д. № 81376/2019 г. по описа на СРС, 85-ти състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение от 28.01.2021г., постановено по гр. д. № 81376/2019 г. по описа на СРС, 85-ти състав, в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е уважен, и в частта, с която исковете по чл. 59 ЗЗД са уважени за сумата 2 982, 00 лв. по отношение на Т. М. С. и за сумата от 754, 00 лв. по отношение на Б. Х. С., както и в частта, с която предявеният от Н. А. К. срещу Т. М. С. и Б. Х. С. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за присъждане на сумата от 1520, 00 лв. е бил отхвърлен, е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на 2 решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Настоящият състав намира въззивната жалба на ищците за частично основателна, като по конкретно наведени доводи във въззивната жалба, съдът приема следното:

С оглед на обстоятелството, че Решение № 162459 от 28.07.2020 г., постановено по гр. д. № 81376/2019 г. по описа на СРС, 85-ти състав, в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е уважен и е признато за установено по отношение на Н. А. К., че Т. М. С. на основание чл.

108 ЗС е собственик на ¾ ид.ч., както и при съобразяване, че с Решение от 12.04.2019г., постановено по гр.д. № 1110/2018г. по описа на СРС, ГО, 29 състав в последствие потвърдено с въззивно решение на СГС по гр.д. № 14409/2019г. е признато за установено по отношение на Н. А. К., че Б. Х. С. е собственик на ¼ ид.ч. от процесния лек автомобил и доколкото ответницата не е ангажирала доказателства, че ползва процесния автомобил на правно основание, то настоящият състав намира за установено по делото при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че през процесния период ответницата е ползвала собствения на ищците лек автомобил без да има правно основание за това.

За уреждането така възникналите между страните отношения по повод ползването на лекия автомобил следва да се приложат правилата за неоснователното обогатяване, уредени в чл. 59 ЗЗД. Визираната разпоредба предвижда възможност за ангажиране гражданската отговорност на онзи правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като бъде осъден да върне онова с което се е обогатил, до размера на обедняването. Ползването на чужда вещ без правно основание за това и фактическото препятстването на собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които собственикът притежава, пречи на възможността собственикът лично да го ползва или да реализира от него имуществена облага по друг начин. Обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са спестени средства за сметка на имуществото на друго лице, какъвто е и настоящият случай. Като безспорно в съдебната практика е прието, че размерът на дължимото обезщетение за ползване на движимата вещ без правно основание се определя съобразно средния пазарен наем на вещ от същия вид при съобразяване на процесния период.

С оглед на наведените оплаквания във въззивната жалба спорен се явява въпросът за размера на дължимото се обезщетение, като същият определя и предмета на въззивната проверка.

В хода на първоинстанционното производство е изслушана съдебно-оценителна експертиза, като от заключението на вещото лице се установява, че средният пазарен наем за процесното МПС за периода от 28.08.2017г. – 27.12.2018г. е в общ размер на 3 976, 00 лв. или по 8 лева на ден. Въпреки направеното оспорване на представеното заключение на 3 вещото лице, СРС в нарушение на процесуалните правила не е допуснал исканата от страна на ищците – въззивници в настоящото производство повторна експертиза, като с оглед на своевременното релевираното доказателственото искане във въззивното производство на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, вр. чл. 200, ал. 3 ГПК въззивният съд е допуснал изслушване на повторна съдебно-оценителна експертиза.

Съгласно изслушаното заключение на вещото лице във въззивното производство, което настоящият състав намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че наемът за процесния автомобил за претендирания период от 27.08.2017г. до 27.12.2018г. /487 дни/ е в размер на 15,00 лв. на ден. При изчисляването на средния пазарен наем вещото лице е приело, че в него са включени разходите за обслужване на автомобила, амортизацията, застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, застраховка „Каско на МПС“, винетка, карта пътна помощ и годишен технически преглед, които представляват приблизително около 1/3 от наемната дневна цена на процесния автомобил.

Общата посочена сума за наем на процесния автомобил за периода от 28.08.2017г. до 27.12.2018г. е в размер на 7 305, 00 лв.

С оглед на обстоятелството, че в хода на въззивното производство като безспорно между страните е било отделено обстоятелството, че процесният автомобил не е преминал годишен технически преглед, както и при съобразяване на представеното в производството пред СРС удостоверение за дерегистрацията му, извършена на 07.03.2018г. въз основа на уведомление от Гаранционния фонд по чл. 143, ал. 10 ЗДвП/л. 38 по делото на СРС/ настоящият състав намира, че при определяне на размера на дължимото се обезщетение следва да бъде взето предвид, че при изготвяне на заключението по повторната експертиза вещото лице е определило наемната цена, която се дължи за автомобил, който е регистриран и за който са извършвани разходи във връзка със сключването на Задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Същите разходи не са относими към процесния случай, доколкото се установява, че лекият автомобил е бил дерегистриран през по-голяма част от процесния период, съответно по отношение на него не е съществувала обективна възможност да бъде сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, застраховка „Каско на МПС“, винетка и да премине годишен технически преглед. Поради което и на основание чл. 262 ГПК съдът следва да определи размера на дължимото се обезщетение като съобрази изложеното в заключителната част на представената експертиза, а именно, че размерът на наемната цена от 15 лв. на ден за процесния автомобил е формиран като приблизително 1/3 от него включва посочените административни разходи за автомобила.

Не следва да бъдат споделени наведените във въззивната жалба твърдения, че размерът на дължимото се обезщетение е необходимо да бъде определен в съответствие с размера на дължимото обезщетение за процесния автомобил, съгласно приетото в Решение по гр.д.

№1110/2018г., постановено по описа на СРС, 29-ти състав. Макар решението да е постановено по спор между ищеца и ответницата, следва да бъде съобразено, че в хода на производството е било претендирано заплащане на обезщетение за различен период от 4 периода, за който ищецът претендира заплащане на обезщетение в настоящото производство. Обективните предели на силата на пресъдено нещо на постановеното Решение № 92862/12.04.2019г. по гр.д. №1110/2018г. по описа на СРС, 29-ти състав не се разпростират по отношение на размера на дължимото се обезщетение, като настоящият състав не е обвързан от установения в хода на друго производство размер на дължимото обезщетение, а в негова суверенна преценка, при съобразяване на конкретните фактически обстоятелства по делото е да установи размера му като изхожда от събраните доказателства и принципа за разкриване на обективната истина.