Определение № 2409 от 11.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2409 гр. София, 11.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Розинела Янчева Касационно гражданско дело № 20258002103147 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 3024/08.04.2025 г., подадена от Б. Г. Ч., чрез адвокат А. Б., и касационна жалба вх. № 3889/09.05.2025 г., подадена от „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“, чрез адвокат П. С., срещу решение № 36 от 26.02.2025 г. по гр. д. № 20245000500580/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 1086 от 15.08.2024 г. по гр. д. № 174/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив за уважаване на предявения от „Мюсюлманско изповедание“ - религиозна институция, peг. по ф. д. № 1659/2003 г. на СГС, срещу „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ и Б. Г. Ч. иск с правна квалификация чл. 124 ГПК по отношение на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-1848/03.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], район „Ц.“, [улица], ет. *, ап. *, който самостоятелен обект се намира на етаж втори в сграда с идентификатор ****, с предназначение на сградата: жилищна сграда-многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: едно, с площ от 110 кв.м, ведно с прилежащите части: изба № 2 с площ от 12 кв.м и таван № 1 с площ от 10 кв.м, както и 3.46 % ид.ч. от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти в сградата, на основание правоприемство от Турска мюсюлманска вероизповедна община - Пловдив, която е придобила имота по силата на нотариален акт за собственост на жилище, построено върху държавна земя от ЖСК „Перущица.“ - гр. Пловдив, с № 110/05.12.1972 г., том 18, дело № 1

7664/1972 г. на нотариус при Районен съд- Пловдив, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот № 73/17.06.2022 г., т. 3, peг. № 4998, д. № 455/2022 г. по описа на нотариус Т. К., поправен с нотариален акт за поправка на нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот № 111, т. 3, peг. № 5353, д. № 491 от 27.06.2022 г.

Въззивният съд, сезиран с жалби на Б. Г. Ч. и „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“, е съобразил, че производството по делото е образувано по предявени от „Мюсюлманско изповедание“ против „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ и Б. Г. Ч. обективно и субективно съединени искове по чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на описания по-горе недвижим имот, собствеността върху който се претендира на две основания - въз основа на правоприемство от Турска мюсюлманска вероизповедна община - Пловдив, а при условията на евентуалност и по давност. От своя страна, ответникът „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ - Пловдив се легитимира като собственик на имота въз основа на констативен нотариален акт за собственост въз основа на писмени документи (нот. акт № 73, т. 3, peг. № 4998, д. № 455/2022 г. на нотариус Т. К.), който имот с нот. акт № 174, т. 4, peг. № 7678, № 746/2022 г. е продал на втория ответник Б. Г. Ч..

Съдът е приел, че при така заявеното фактическо основание уважаването на предявения иск е обусловено от установяване на следните обстоятелства: наличието на правоприемство между „Мюсюлманско изповедание“ и Турска мюсюлманска вероизповедна община Пловдив и притежанието от последната на процесния недвижим имот. Спорът между страните е концентриран относно първата предпоставка за уважаване на иска - наличието на универсално правоприемство, доколкото няма спор, че с нот. акт № 110, т. 18, д. № 7664/1972 г. Турската мюсюлманска вероизповедна община - Пловдив е призната за собственик на процесния имот.

Съдът е визирал, че универсалното правоприемство се характеризира с преминаване на правата и задълженията на един правен субект върху друг поради прекратяването му вследствие на смърт, вливане или сливане. В случая предявеният иск се основава на настъпилото универсално правоприемство между „Мюсюлманско изповедание“ и неговото правосубектно местно поделение Турската мюсюлманска вероизповедна община - Пловдив, с прекратяването на което в патримониума на изповеданието е преминало и правото на собственост върху процесния имот. Мюсюлманското изповедание е традиционната и найстара религиозна институция на мюсюлманите в България, чийто правен статут първоначално е уреден от Временните правила за духовно управление на мюсюлманите, утвърден с Указ № 63/15.09.1895 г., а впоследствие от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, обн. ДВ, бр. 65/26.06.1919 г., и Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен на 23.11.1945 г. от министъра на външните работи и на изповеданията, които предвиждат съществуването на местни поделения на изповеданието със статут на юридическо лице (чл. 14 и чл. 22, ал. 3 от 2

Временните правила, § 8 от Устава от 1919 г. и § 8 от Устава от 1945 г.). С влизане в сила на Закона за изповеданията (обн. ДВ, бр. 48/01.03.1949 г., отм. ДВ, бр. 120/29.12.2002 г.) съществуващите изповедания и техните поделения са загубили автоматично правосубектност, като в чл. 6, ал. 1 ЗИ е посочено, че от момента на утвърждаване устава на изповеданието от Министерския съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет, същото се счита за признато и добива качество на юридическа личност, като от този момент качество на юридическа личност добиват и местните поделения на изповеданието. Наред с това, в чл. 16 от закона е предвидено задължение за регистрация на централните ръководни органи на изповеданията при Дирекция на изповеданията при Министерския съвет, а ръководните органи на местните поделения – при местните народни съвети. Според представения по делото Устав за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Народна Република България от 1951 г. (§ 4) във всяко населено място, където живеят поне 40 турски мюсюлмански семейства, може да се образува турска мюсюлманска изповедна община, която има качеството на юридическа личност (§ 5).

Според § 7 турските мюсюлмански изповедни общини се управляват от настоятелства, състоящи се от 5 члена. В тази връзка от представеното по делото съдебно удостоверение изх. № 7116/30.05.2022 г. на ОС - Пловдив (т. 2, л. 555) се установява, че в регистъра на местните поделения на вероизповеданията по чл. 16 от Закона за изповеданията (отм.) на [община] е налице вписване от 18.11.1999 г. на Мюсюлманско настоятелство с адрес [населено място],

[улица]. Въззивният съд е отбелязал, че е налице разлика в наименованията на местното поделение, което е признато за собственик на процесния имот (Турска мюсюлманска вероизповедна община) и вписаното в общинския регистър на вероизповеданията местно поделение (Мюсюлманско настоятелство), но същото следва да се обясни с промяната на наименованието на местните поделения на „Мюсюлманското изповедание“ в приетите след 1945 г. устави - според § 7 от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България от 1945 г. образуваните местни поделения са именувани мюсюлманска вероизповедна община, докато в последващите устави (чл. 27 от Устава на мюсюлманското изповедание в Народна Република България от 1975 г., чл. 27 от Устава от 1986 г., чл. 5 от Устава от 1992 г. и следващите) посоченото наименование е заменено с „мюсюлманско настоятелство“. Ето защо е заключил, че независимо от различното наименование, става дума за едно и също правосубектно местно поделение на Мюсюлманското изповедание.

Апелативен съд – Пловдив е визирал, че към настоящия момент в сила е Законът за вероизповеданията (ДВ, бр. 120/2002 г.), който регламентира две категории религиозни институции - заварени и нововъзникнали, респективно две категории местни поделения на религиозните институции. Нормата на чл. 19, ал. 1 от закона постановява, че вероизповеданията могат да имат местни поделения съгласно уставите си, които подлежат на вписване в регистър от кметовете на общините според населеното място, където е седалището им, а според чл. 20 по решение на централното ръководство и според устава на съответното вероизповедание местните поделения могат да се регистрират като юридически лица в окръжния съд по седалището им. Според текста на § 2, ал. 4 от ПЗР на закона 3 заварените местни поделения на вероизповеданията, които са юридически лица, се вписват служебно от съответния окръжен съд по седалището им по заявление на централното ръководство на вероизповеданието. По делото не е спорно, че с решение № 414/22.12.2009 г. по ф. д. № 168/2009 г. на ОС - Пловдив в регистъра на местните поделения към съда е вписано местно поделение на „Мюсюлманското изповедание“, а именно „Мюсюлманско настоятелство-Мюсюлманско изповедание-гр. Пловдив“ (т. 2, л. 633), което впоследствие с решение № 389/21.07.2010 г. по фирменото дело е заличено. Към 2010 г. организацията и дейността на Мюсюлманското изповедание се урежда от приетия на 07.08.1996 г. и одобрен със заповед № Р-42/10.09.1996 г. на заместник министър-председателя устав на вероизповеданието, доколкото по отношение на следващите устави - от 23.10.1997 г., 28.10.2000 г., 20.03.2005 г. и 19.04.2008 г. е прието от съдилищата (гр. д. № 1263/2003 г. на СГС, гр. д. № 1262/2003 г. на СГС, гр. д. № 396/2007 г. на САС, гр. д. № 1295/2009 г. на САС), че решенията за приемането им са нищожни. Нито в Закона за вероизповеданията, нито в действащия към 21.07.2010 г. устав от 1996 г. се съдържа регламентация на отношенията във връзка с имуществото на заличеното местно поделение на Мюсюлманското изповедание.

При това положение, въззивният съдебен състав е приел, че по аналогия следва да се приложат правни норми, уреждащи сходни хипотези, а именно разпоредбата на чл. 271 ТЗ, според която имуществото, което остава след удовлетворяване на кредиторите, се разпределя между съдружниците, съответно между акционерите, както и нормата на чл. 15, ал. 1, изр. първо ЗЮЛНЦ, която постановява, че разпределянето на останалото след удовлетворяването на кредиторите имущество се решава съгласно устава, учредителния акт или от върховния орган на юридическото лице с нестопанска цел, доколкото в този закон не е предвидено друго. Съдът е посочил и че в контекста на изложеното следва да се приеме, че след заличаване на местното поделение неговото имущество, включително и правото на собственост върху процесния имот, е преминало върху неговия принципал Мюсюлманското изповедание, клаузи, в който смисъл се съдържат в предходните устави на изповеданието - § 9 от одобрения на 23.11.1945 г. от министъра на външните работа и на изповеданията Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България, § 6 от Устава от 1951 г., чл. 34 от Устава от 1986 г., чл. 8 от Устава от 1992 г., което разрешение, обаче, не е възпроизведено в устава от 1996 г. От друга страна, от представената по делото справка от 26.09.2023 г. на СГС (т. 4, л. 1286) се установява, че „Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ не е заварено изповедание по § 2, ал. 3 ЗВ, каквото качество притежава ищецът „Мюсюлманско изповедание“. Съгласно писмо № 02.18511/30.11.2023 г. (т. 4, л. 1295), Дирекция „Вероизповедания“ на МС не е водила в регистъра си изповедание „Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“, тъй като към датата на влизане в сила на новия Закон за вероизповеданията такава религиозна институция не е била регистрирана. „Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ като религиозна институция е вписано в регистъра за вероизповеданията при СГС с решение № 1/09.12.2003 г. по ф. д. № 12485/2003 г. на СГС, а с решение № 133/19.03.2010 г. по ф. д. № 31/ 2010 г. на ОС - Пловдив е вписано по реда на чл.