Определение № 1613 от 30.08.2019, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Номер ІІ – 1613 30.08.2019 г. град Бургас

БУРГАСКИЯТ

ОКРЪЖЕН СЪД, втори граждански въззивен състав

На: тридесети август две хиляди и деветнадесета година в закрито съдебно заседание, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕНА ВЪРБАНОВА

ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА

Секретар

Прокурор като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева частно гражданско дело № 992 по описа за 2019 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл.274-279 ГПК и чл.248, ал.3 ГПК.

I. Постъпила е частна жалба вх.№ 15010/03.04.2019 г. от Д.С.Д., със съдебен адрес Бургас, ул.Ген. Гурко“ № 7А, ет.1, офис 1А, подадена чрез адв.Арнаудов,против определение № 2451/21.03.2019 г., постановено по гр.д.№ 8851/2017 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което на основание чл.17, вр. чл.10 от Регламент(ЕО) № 2201/2003 производството по делото е прекратено, поради липса на международна компетентност на българския съд – БРС за разглеждане и произнасяне по иска с правно основание чл.127, ал.2 СК за предоставяне на ищцата Д.С.Д. на родителските права върху малолетното дете Н Т. Д – испански гражданин, за определяне на местоживеенето му в дома на майката, за определяне режим на лични контакти с бащата Г Д.Т.В. и за присъждане на месечна издръжка.

Жалбоподателката оспорва постановеното определение като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Изразява се несъгласие с извода на районния съд, че делото следва да се прекрати, поради липса на международна компетентност на БРС по чл.8, § 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г., при условията на оспорена от страна на ответника международна компетентност на българския съд и невъзможността за прилагане на чл.12, § 1 от Регламента за субсидиарна компетентност на БРС. В тази връзка се счита, че испанското гражданство на детето няма никакво значение за преценката при определяне на международната компетентност на българския съд. Оспорва се като неправилен и извода на съда, че по настоящото дело е налице хипотезата на неправомерно отвеждане и задържане на дете по смисъла на чл.10 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г., тъй като детето е доведено в Република България от двамата си родители. А след като ответникът сам е взел решение да напусне ищцата и детето и е заминал за Испания, то следвало да се приеме, че обичайното местопребиваване на детето е било променено по взаимно съгласие на двамата родители, поради което е налице хипотезата на чл.8, § 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г., тъй като към момента на завеждане на делото детето има обичайно местопребиваване в страната. Посочва се също, че БРС неправилно е приел, че ответникът е оспорил компетентността на българския съд, тъй като възражението му е следвало да се докаже, което не е сторено от него по делото. Изложени са и доводи, че районният съд не е бил безпристрастен при постановяване на обжалваното определение и е налице нарушение на чл.6 ЕКПЧОС, като в този смисъл определението се явява необосновано и немотивирано, тъй като съдът не е посочил на база на кои конкретни обстоятелства и доказателства е изградил изводите си. Моли въззивния съд да отмени обжалваното определение и да върне делото на БРС за продължаване на съдопроизводствените действия по него.

Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна Г Д.Т.В., подаден чрез адв.Дамянов, с който жалбата се оспорва като неоснователна, като се излагат подробни съображения. Евентуално, е направено е възражение за прекомерност на платеното за настоящото дело адвокатско възнаграждение от жалбоподателката и се моли за неговото намаляване.

II. Постъпила е и частна жалба вх.№ 22722/28.05.2019 г. от Д.С.Д., със съдебен адрес Бургас, ул.Ген. Гурко“ № 7А, ет.1, офис 1А, подадена чрез адв.Арнаудов, против определение № 3826/10.05.2019 г., постановено по гр.д.№ 8851/2017 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което е допълнено постановеното по същото дело определение № 2451/21.03.2019 г. в частта за разноските, като Д.С.Д. е осъдена да заплати на Г Д.Т. Велафуерте сумата от 400 лв. за направени в производството разноски, на основание чл.78, ал.4 ГПК.

Жалбоподателката счита обжалваното определение от 10.05.2019 г. за неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Посочва се, че въпросът за присъждане на разноските на другата страна е следвало да се разреши от въззивния съд при произнасянето му по депозираната от Д. частна жалба против определението на БРС от 21.03.2019 г.

Посочва се също, че когато окръжният съд се произнася по частната жалба против определението от 21.03.2019 г., съответно за да се произнесе относно допълнението на това определение в частта му за разноските, БОС следва да е надлежно сезиран по този въпрос. По тези съображения жалбоподателката моли въззивния съд да отмени обжалваното определение като неправилно и необосновано. Претендира присъждане на разноските по делото.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна Г Д.Т.В., подаден чрез адв.Дамянов., с който жалбата се оспорва като неоснователна, за което се излагат съображения. Оспорва се и искането в жалбата за присъждане на разноски, като се счита, че такива не се дължат за настоящото производството, тъй като същото не е самостоятелно.

Евентуално е направено възражение за прекомерност на претендираните от жалбоподателката разноски за адвокатско възнаграждение и се моли за неговото намаляване.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид жалбите, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира за установено следното:

По частната жалба жалба вх.№ 15010/03.04.2019 г.:

Жалбата е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирано лице и против подлежащ на обжалване акт на съда, поради което е допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Производството по гр.д.№ 8851/2017 г. по описа на РС – Бургас е образувано по исковата молба на Д.С.Д. с адрес ***, против Г Д.Т.В., испански гражданин, с адрес И, гр.Б, ул.“Беленгуер де ****, с която се иска от съда да предостави на ищцата упражняването на родителските права по отношение на детето на страните Н Т. Д и да се определи местоживеенето на детето при нея на адреса й в гр.Бургас, Република България; да се определи на ответника-баща режим на лични отношения с детето, съобразен с факта, че бащата не живее в РБългария; да се определи бащата да заплаща месечна издръжка на детето в размер на 500 лв., считано от подаване на исковата молба до настъпване на основания за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска.

Ищцата е изложила твърдения, че с ответника са живели в Кралство Испания на семейни начала, без брак, като от съвместното си съжителство имат родено дете – Н, роден на *** г. Твърди се, че на 03.11.2017 г. страните заедно с детето пристигнали в България, за да прекарат празниците в гр.Бургас. Двамата обаче се карали всеки ден, ищцата била обиждана и ругана, а ответникът трудно се владеел. Така, на 12.11.2017 г. след пореден скандал ответникът решил да напусне ищцата и детето им, като при тръгването си за Испания я заплашил, че ще й вземе детето. Твърди се, че от този момент страните били във фактическа раздяла, като ищцата се установила да живее заедно с детето в дома на родителите си в гр.Бургас.

Така предявеният иск е с правно основание чл.127, ал.2 СК.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил иска като неоснователен, за което е изложил съображения. С отговора е направено възражение за липса на международна компетентност на българския съд – РС-Бургас да разгледа и реши повдигнатия спор, тъй като същият е от компетентността на съответния съд в Испания, където е обичайното местопребиваване на детето на страните, като се позовава на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. от 27.11.2003 г. на Съвета на ЕС относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. В тази връзка са изложени твърдения, че от 2015 г. страните са живели в Испания като двойка, детето Н е испански гражданин и от момента на раждането му също живее в Испания, като обичайното му местопребиваване е в тази държава. Ответникът твърди, че никога не се е съгласявал обичайното местопребиваване на детето да бъде променено с пребиваване в България, нито е имал намерение детето да се установява занапред в България. В тази връзка е посочил, че през м.ноември 2017 г. семейството е пристигнало на ваканция в България, за да прекарат предоставения на ответника отпуск, но в деня, в който той е следвало да се върне в Испания, за да започне работа след края на отпуска, ищцата му заявила, че не желае да се прибере с него и ще остане в България с детето, като не му оставила никаква друга възможност, освен да замине сам. Затова и ответникът след прибирането си в Испания е отправил искане до испанския централен орган по Хагската конвенция за връщане на детето му Н в Испания, като счита, че детето е незаконно задържано в България от майката.

С обжалваното определение районният съд е прекратил производството по делото, като е приел, че съгласно чл.8, § 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г, не е компетентен да разгледа предявения иск, тъй като детето има обичайно местопребиваване в Испания, като българският съд е субсидиарно компетентен съгласно чл.12, § 1 от същия регламент, но при условие, че ответникът по недвусмислен начин приеме компетентността на БРС, а по делото липсва такова приемане, напротив – изрично е депозирано възражение, че БРС не е международно компетентен да разгледа иска, с който е сезиран. Прието е също, че в случая не са налице и предпоставките по чл.10, б.“а“ и б.“б“ от Регламента. Предвид това, районният съд е приел, че възражението на ответника е основателно и е прекратил производството по делото, поради липса на международна компетентност на българския съд – БРС, като е указал на страните да сезират съответния съд на компетентната държава-членка Испания, съгласно правилата на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г.

Бургаският окръжен съд споделя изцяло изводите на районния съд и намира обжалваното определение за прекратяване на делото за правилно и законосъобразно, а депозираната против него частна жалба за неоснователна.

Производството пред първоинстанционния съд е за предоставяне на родителски права, определяне на режим на лични отношения с малолетното дете и неговата издръжка. От представените към исковата молба писмени доказателства е видно, че детето Н Т. Д е родено на *** г. в гр.Б, И, от съвместното съжителство на страните Д.С.Д., български гражданин и Глен Д.Т.В., испански гражданин. Не се спори, че детето е испански гражданин и от раждането си живее в Кралство Испания. Не се спори също, че на 03.11.2017 г. родителите и детето са пристигнали в Република България, в гр.Бургас, за ограничено време (по твърдения на ищцата – за да прекарат празниците, а по твърдения на ответника – за да прекарат разрешения му от работодателя отпуск). Безспорно е също, че на 12.11.2017 г. ответникът е отпътувал сам за Кралство Испания, като същият твърди, че е следвало да се върне на работа след края на отпуска му, но ищцата не е заявила желание да се върне там с него и е останала с детето в България, където същото се намира и понастоящем, а ищцата твърди, че ответникът по собствено желание е заминал за Кралство Испания, като след поредния скандал сам е решил да напусне нея и детето. Настоящият иск е предявен на 23.11.2017г.

Спорният въпрос по делото, с който е сезирана и въззивната инстанция, е относно компетентността на българския съд да разгледа и реши делото. Настоящото дело касае родителската отговорност и издръжката по отношение на малолетното дете на страните, които са граждани на различни държави-членки на ЕС, поради което в случая приложение намират Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, както и Регламент (ЕО) № 4/2009 на Съвета от 18.12.2008 г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка. По силата на чл.5, ал.4 от Конституцията на РБ, посочените