Определение № 617 от 30.06.2025, Окръжен съд - Ловеч

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 617 гр. Ловеч, 30.06.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА МИТЕВА

Членове:

ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА

ПОЛЯ ДАНКОВА като разгледа докладваното от ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА Въззивно частно гражданско дело № 20254300500388 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 418, ал.5. ГПК.

С разпореждане №459/22.04.2025 г., постановено по ч.гр.д.№277/25 г. по описа на РС-Луковит е отхвърлено заявлението на „Ти Би Ай Банк“ЕАД за издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу Д. Ф. Б. с ЕГН **********, от с.Дерманци, обл.Ловеч, като е указано на заявителя че в 1 месечен срок от съобщението може да предяви осъдителен иск за вземанията си, като довнесе държавна такса.

Срещу разпореждането е постъпила частна жалба от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. ****, представлявано от Ал.Ч.Д. и Н.Г.Сл., в качеството им на изпълнителни директори, чрез пълномощника им юрисконсулт М.Н.. Твърди се обжалваното разпореждане е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че приложеното към заявлението извлечение от счетоводните книги на банката, за задълженията на по Договор за кредит № 7053550515, е документ сред посочените в чл. 417 т. 2 ГПК и отговоря изискванията на чл. 60 ал. 2 от ЗКИ - съдържа данни за договора за кредит, информация за общо дължимите вноски по договор, както и за броя на платените вноски по договор, за конкретните просрочени вноски, за размер на сумата съгласно договора, за размер на паричното задължение - общата дължима сума към дата на изготвяне на извлечението, включваща главница, лихви и обезщетение за забава, както и периода, за който се претендират. Посочва, че носи печата на банката - заявител и подписа на длъжностното лице на банката по пълномощие, което го е съставило. Позовават се на Определение № 461 от 28.06.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 272/2010 г., II т. о., ТК и Определение № 130 от 24.02.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 11/2012 г., II т. о., ТК.

1

В жалбата се изтъква, че целта на заповедното производство е да се създаде изпълнително основание, а не е да установи вземането и съдът не проверява дали вземането съществува и дали длъжникът е изпълнявал задълженията си, а се произнася въз основа на твърденията на заявителя и съгласно редовността от формална страна на заявлението. С оглед целта на заповедното производство, считат, че не следва да се установи вземането, а да се установи, че то не се оспорва. Поради тези причини материалните предпоставки не следва да са предмет на разглеждане в заповедното производство по чл. 417 ГПК, а могат да се установят евентуално в исков процес, при наличие на подадено възражение от длъжника и разгръщане на доказателствения процес в неговата цялост.

В жалбата се твърди, че на 16.01.2024 г. „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД сключва Договор за потребителски кредит № 7053550515 с Д. Ф. Б.. Размерът на задължението бил формиран съгласно условията в сключения между страните договор, в който ясно били посочени отпуснатият финансов ресурс (чл. 7.1), годишният лихвен процент (чл.9.1), годишният процент на разходите и общата дължима сума (чл. 10), както и лихвеният процент, приложим при неизпълнение (чл. 15.1).

Посочва, че в чл. 7 от договора за кредит е посочен общият размер на предоставената сума по договора - 8315,28 лв., като в чл. 7.1 е индивидуализирано как е формирана сумата:

-

6300 лева предоставени директно по сметка на кредитополучателя;

2015,28 лева предоставени в кредит за заплащане на задължение на кредитополучателя за застрахователна премия по избраната от кредитополучателя застраховка,

Жалбоподателят посочва, че в чл. 10 „Обща сума, дължима от потребителя“ се съдържа общата дължима от кредитополучателя сума при сключването на договора и заплащането на падеж на всяка погасителна вноска, която възлиза на 10878,07 лева и включва Размера на отпуснатия финансов ресурс (8315,28 лева) и уговореното между страните възнаграждение, с което се олихвява предоставеният кредит, изразено като годишен лихвен процент 18,37 % (чл. 9. ал. 1 и ал. 2 от Договора). Посочено е също, че договорната лихва се формира съгласно чл. 9.1 от процесния договор като се начислява върху размера на отпуснатия кредит и е в размер на 18,37%, а мораторната лихва се начислява върху непогасените в срок суми.

По отношение на ГПР, счита, че е правилно и законосъобразно определен на 19,62 %, като в него са включени всички разходи по кредита съобразно законовите изисквания на чл. 19. ал. 1 и § 1 на Допълнителните разпоредби на ЗПК. Уточнява, че сумата по сключената застраховка е включена при изчисляването на ГПР по договора и се съдържа в посочения процент на ГПР, но като главница по кредита, тъй като 2 същата е преведена като допълнителен финансов ресурс към трето лице по искане на кредитополучателя, а не представлява услуга, отпуска се и се заплаща на трето лице отделно от преведената към потребителя сума, поради което същата приемат за разход към кредита, а за отпусната главница.

В жалбата се твърди, че независимо че се касае за застрахователни премии, потребителят не ги е заплатил чрез свои лични средства, а са платени чрез отпускане на допълнителен кредит, от страна на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, който е превел дължимите суми за премиите на третото лице – застраховател, по тази причина се заплаща на части, каквото било желанието на потребителя. Счита, че предвид изложеното компонентите, от които се формира вземането за главница са ясно разпознаваеми като те включват и вземането за застраховка.

Жалбоподателят не намира противоречие между клаузите на процесния договор, разпоредбите на ЗПК и релевантната практика, касаеща защитата на потребителя на СЕС. Цитираните от заповедния съд пасажи от практика на СЕС според него касаят случаи на добавяне на допълнителни такси, лихви и комисиони, които водят до повишаване на цената на кредита, без да са били предоставени реално на потребителя.

Посочва, че за разлика от тях, застраховките са услуга, която предоставя права на потребителя при настъпване на неблагоприятно събитие да обезпечи своите задължения чрез съответно покритие и облигационна връзка, която възниква между него и третото лице - застраховател. Счита, че предвид изложеното, застрахователната премия не променя начина на формиране на ГПР.

Изтъква, че съгласно разпоредбите на ЗПК и приложимото европейско законодателство, отчитането на застраховките като разход се извършва ако същите са задължителни за сключването на кредита при съответните условия и лихвен процент.

Съгласно § 1 на Допълнителните разпоредби на Закона за потребителския кредит „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално допълнителни застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита.

Цитира чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити, според която „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, 3 свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Посочва, че съгласно директивата се различават два вида застраховкитакива които са задължително условие за получаване на кредит и се включват като разход при изчислението на ГПР и такива, които не са задължително условие за получаване на кредит и съответно не се включват като разход при изчислението на ГПР.

Жалбоподателят твърди, че в конкретния случай, допълнителните услуги застраховка, която потребителят е избрал и чието финансиране кредитодателят е предоставил, не са задължително условие за получаване на сумата по кредита, поради което сумата по застраховките законосъобразно не е била включена като разход в ГПР.

Цитират практика на ВКС - Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о., ГК.

В чл. 19 от договора за кредит страните изрично били уговорили, че няма задължителни застраховки, но клиентът може по свое желание да сключи такива или да се присъедини към някоя от предлаганите от кредитора застрахователни програми, без това да е задължително условия за сключване на договора за кредит. В договора за кредит липсвала и уговорка за промяна във финансовите условия при отказ на потребителя от сключения застрахователен договор. Посочва, че кредитополучателят сам е избрал съответната застраховка, видно от Заявление-декларация за установяване на договорни отношения. По тази причина счита, че разходите за сключване на застрахователен договор следва да се отчитат като разход по кредита само ако сключването на застрахователния договор е задължително условие за получаването на кредита. Намира твърдението на съда, че ГПР по договора не е правилно определен тъй като не включва сключените допълнителни услуги, за неправилно, за неправилен намират и извода, че е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и се дължи само главницата по кредита.

Твърди, че съгласно чл. 10 от Общите услови към застраховката потребителят е разполагал с възможността да се откаже от застраховката без това да доведе до промяна в условията и параметрите на кредита. Счита, че разпоредбата не е неравноправна и не е довела до неправилно посочен ГПР, а при съмнение относно изчисленията в рамките на исково производство може да се изследва въпросът за размера на ГПР чрез ангажиране на всички допустими доказателствени средства, но не в заповедно производство.

Посочва, че в договора ГПР е посочен според изискванията на закона като годишен процент на разходите както като процент, така и с думи и цифри е изписана 4 общата дължима сума от потребителя. Посочен бил и общият размер на предоставения финансов ресурс, както и неговите елементи. По този начин потребителят е бил наясно какви са последиците за него от сключването на договора, каква сума получава, каква сума се отпуска за заплащане на избраните застрахователни премии към третото лице застраховател и каква сума потребителят следва да върне на кредитодателя по договора.

Моли съда да отмени Разпореждане № 459 от 22.04.2025 г. по ч.гр.д. № 277/2025 г., на P C Луковит и да издадете заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист.

Частната жалба се явява процесуално допустима, тъй като Разпореждане №459/22.04.2025 г. е съобщено на „Ти Би Ай Банк“ АД на 30.04.2025 г., а жалбата е подадена на 07.05.2025 г. на електронната поща на съда, следователно е подадена в срока по чл. 418, ал. 5 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт и от лице, имащо правен интерес. С оглед разпоредбата на чл. 278, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, следва да бъде разгледана по същество.

Ловешки окръжен съд като съобрази доказателствата по делото и становището на жалбоподателя, счита, че частната жалба е неоснователна.

Производството по издаването на заповед за незабавно изпълнение е безспорно производство, в което съдът проверява дали е налице законоустановено и редовно от формална страна изпълнително основание и дали то удостоверява изпълняемото право – неговата изискуемост и ликвидност, за което се иска издаването на заповедта, кои са легитимираните страни и дали не е издадена такава. В конкретния случай производството по чл. 417 от ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист е започнало по повод заявление, подадено до Районен съд – Луковит от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД за парично вземане, основано на извлечение от счетоводни книги на основание чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, във вр. с чл. 417, т.

2 от ГПК срещу Д. Ф. Б., с настоящ адрес: с. Дерманци, ул. „Георги Бенковски“ №22, Ловешка област, в качеството на кредитополучател за сумата 8140.41 лева, представляваща главница по