Решение № 167 от 07.03.2024, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 167 гр. Силистра, 07.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Н. Петрова при участието на секретаря МИЛЕНА Н. СТЕФАНОВА като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело № 20233420101621 по описа за 2023 година

Ищцата С. С. И. твърди, че на 10.02.2023 г. в качеството си на заемател сключила с ответника договор за паричен заем № 519622, по силата на който бил предоставен такъв в размер на 2000 лв., който тя се задължила за върне на 17 месечни вноски в срок до 10.07.2024 г. заедно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 3,33 % месечно и при уговорен годишен ГПР в размер на 48,282 %. В чл. 6 от договора за заем страните се споразумели, че в тридневен срок от неговото сключване заемателят следва да предостави обезпечение – гарант, отговарящ на условията по чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ към договора, като се уговорили, че при неизпълнение на това задължение се дължи неустойка в размер на 2362,51 лв., разсрочена на вноски съобразно погасителния план.

Ищцата изтъква доводи, че сключеният договор за заем е недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради обстоятелството, че уговорената в него неустойка не била включена при изчисляването на ГПР, поради което последният бил неправилен и заблуждаващ. Счита, че самата тя има характер на възнаграждение по договора за заем и невключването в размера на възнаградителната лихва цели заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Горното водело до посочването в договора на некоректен размер на ГПР, който не отразявал реалното оскъпяване на кредита (нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК), а освен това било налице и неточно посочване на размера на възнаградителната лихва, представляващо нарушение по чл. 11, т. 9 ЗПК. Счита също така, че договорът следвало да съдържа описание на всички разходи, които формират ГПР, което в конкретния случай също не било сторено, тъй като не било достатъчно да се посочи само цифровото изражение на този процент. Поради изложените причини моли съда да прогласи 1 недействителността на договора за кредит на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

В условията на евентуалност ищцата изразява становище, че клаузата за начисляване на неустойка поради неосигуряване на обезпечение е недействителна поради противоречието с добрите нрави, тъй като тя възлизала на сума по – голяма от самия кредит, условията за осигуряване на обезпечението били неизпълними, а самият кредитор не търпял вреди от непредставянето на обезпечение, още повече че предварително бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника. Счита също така, че и размерът на уговорената по договора възнаградителна лихва противоречал на добрите нрави, тъй като надхвърлял тройния размер на законната лихва. Моли съда да обяви нищожността на тези две договорни клаузи (за начисляване на неустойка за неосигуряване на обезпечение – чл. 8 от договора и на възнаградителна лихва – чл. 3 (7) от договора) на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД във вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД.

Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

Ответникът „К. Й.“ ООД оспорва исковете и моли съда да ги отхвърли като неоснователни. Счита, че неустойката по чл. 8 от договора за заем била свободно определена между страните, формулирана по достатъчно ясен начин и индивидуално уговорена с кредитополучателя, а освен това изпълнявала обезпечителната, обезщетителна и гаранционна функция, характерни на всяка неустойка. Счита, че начисляването на неустойката представлявало последица от неизпълнение на договорно задължение, поради което същата не подлежала на включване в ГПР. Отделно от това е на мнение, че договорът за заем не следва да възпроизвежда нито формулата за изчисляване на ГПР, нито да включва изчерпателно изброяване на разходите, от които той е формиран, а единствено допусканията, използвани при неговото изчисляване. В този смисъл договорът отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а уговорения между страните ГПР не надвишавал максимума по чл. 19, ал. 4 ЗПК. При отхвърляне на исковете претендира направените по делото разноски.

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Предявеният главен иск е с правно основание вр. чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а евентуалните – с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4 ЗКП и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

По делото е представен договор за паричен заем № 519622 от 10.02.2023 г., от който е видно, че ответникът в качеството си на заемодател предоставил на ищцата в качеството на заемател потребителски заем в размер на 2000 лв., който тя се задължила да ползва срещу уговорена лихва в размер на 3,33 % месечно (39,96 % годишно) и да възстанови на 17 месечни вноски в срок до 10.07.2024 г. В чл. 6 от договора страните се споразумели, че заемът ще бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ към 2 договора и с още едно от следните обезпечения: ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение заемателят дължи на съконтрахента си неустойка в размер на 2363,51 лв., платима разсрочено на равни вноски съобразно уговорения погасителен план (т.е. по 139,03 лв. на месец). Определеният в договора ГПР възлиза на 48,282 %, изчислен при посочените в чл. 3.3 допускания, като от ал. 5 на тази клауза става ясно, че той не включва разходите за неустойката по чл. 8 от договора, при положение че тя съставлява последица от неизпълнение на договорно задължение.

Процесният договор изпълнява характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, който гласи, че това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според §1, т. 1 ДР към ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България; същевременно чл. 19, ал. 5 ЗПК определя като нищожни клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 максимални размери на ГПР, а чл. 21, ал. 1 ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон.

Съдът счита, че клаузата за начисляване на неустойка за неосигуряване на обезпечение прикрива уговорка за заплащане на допълнителна възнаградителна лихва, чийто размер, прибавен към другите плащания по договора, завишава ГПР по договора за кредит до степен, в която той надхвърля максималния допустим размер, регламентиран в чл.

19, ал. 4 ЗПК. Поради тези причини съдът счита, че тази клауза е нищожна на основание чл.

21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел 3 или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът приема, че клаузата на чл. чл. 8 от договора за заем цели заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК за максималния размер на ГПР, тъй като поставяйки практически невъзможни изисквания за осигуряването на обезпечение по договора за кредит, тя очевидно не преследва получаването на такова, а начисляването на допълнителни плащания като насрещна престация за предоставения заем. Чл. 10, ал. 2 от ОУ към договора за заем поставя следните изисквания към гарантите на заемателя (две физически лица) – да имат нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лв., да работят по безсрочен трудов договор, да не са заематели по договор за заем, сключен със заемодателя, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат кредити към банки или други финансови институции с класификация, различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения съгласно данните от ЦКР към БНБ. Очевидно е, че всеки нуждаещ се от заем в размер на 2000 лв. не би могъл да осигури обезпечението по чл. 8 от договора за заем във вр. чл. 10, ал. 2 от ОУ към него, тъй като възможността му да стори това предполага и финансови възможности, които биха направили излишно прибягването да услугите на финансова институция. Отделно от това обезпечаването на вземането гарантира интереса на кредитора да се удовлетвори от предоставеното му обезпечение при липса на доброволно изпълнение, която цел не може да се постигне чрез увеличаването на дълга с начисляването на неустойка; подобна неустойка се оказва на свой ред напълно лишена от присъщата функция да компенсира вредите от допуснатото неизпълнение, което потвърждава извода, че вземането по чл. 8 от договора няма неустоечен характер, а представлява допълнително възнаграждение за ползването на предоставения заем.

С оглед на казаното съдът приема, че дължимата от ищцата неустойка за неосигуряване на обезпечение представлява разход по кредита, който не е включен при изчисляването на ГПР, а прибавянето му към останалите разходи по кредита неминуемо обуславя надхвърлянето на предела по чл. 19, т. 4 ЗПК. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, а съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Ищцата обосновава становището си за недействителност на договора за кредит именно с неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради посочването в договора на ГПР от 48,282 %, който не съответства на действителния такъв, тъй като последният го надвишава. Съдът счита, че това превишение на ГПР не представлява основание за недействителност на целия договор с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, според който клаузите, които увеличават ГПР над нормата по ал. 4 се явяват нищожни, без тази нищожност да се отразява на валидността на останалата част от договора. В конкретния случай условието по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР по договора за заем е спазено, а дължимите суми за лихва и неустойка за неосигуряване на обезпечение са ясно посочени в погасителния план и са 4 включени в размера на месечната погасителна вноска, която заемателят следва да заплаща на своя съконтрахент за уговорения 17-месечен срок. При тези данни става ясно, че правото на потребителя да бъде отнапред осведомен за плащанията по кредита не е нарушено, така че защитата му срещу коментираните по – горе незаконосъобразни клаузи следва да се осъществи чрез съобразяване на тяхната нищожност, а не чрез обявяване недействителността на целия договор за кредит заради един реквизит, чието некоректно отразяване се компенсира от наличието на достатъчно информация за плащанията, които длъжникът следва да предприеме. Всъщност процентът на ГПР не е този, с който се олихвява главницата по кредита, поради което неговата стойност има ориентировъчно значение, тя първоначално се изчислява въз основа на допускания, които е възможно да не се реализират, докато конкретните, реални задължения на потребителя се определят от отделните уговорени плащания (лихва, такси, застраховки, допълнителни услуги и т.н.).