Решение № 4158 от 24.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4158 гр. София, 24.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100500790 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 21.10.2022 год., постановено по гр.дело №25648/2022 год. по описа на СРС, ГО, 167 с-в, е отхвърлен предявения от В. М. Р. срещу „К.Б.С.Б.Б.“ ЕАД /с предходно наименование „Райфайзенбанк /България/ ЕАД/ иск с правно основание чл. 439 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника следните суми:

2 077.73 лв. – главница по договор за банков кредит от 29.05.2006 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.10.2013 год. до окончателното й изплащане, 379.80 лв.

– лихва за периода от 15.03.2011 год. до 14.05.2013 год., 671.11 лв. – наказателна лихва за периода от 15.04.2011 год. до 10.10.2013 год., както и 295.57 лв. – съдебни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 21.10.2013 год. по ч.гр.дело №42761/2013 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в и за събирането на които е образувано изпълнително дело №20208400400674 по описа на частен съдебен изпълнител М.Ц., с рег.№840 на КЧСИ, като ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца В. М. Р.. Жалбоподателят поддържа, че за процесните суми била издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №42761/2013 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, за които бил издаден изпълнителен лист, а въз основа на същия кредиторът образувал на 21.11.2013 год. изпълнително дело №20138390400849 по описа на частен съдебен изпълнител И.К., с рег.№839 на КЧСИ, като в молбата си поискал 1 да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца. Запорните съобщения били изпратени на 21.03.2014 год. С молба от 29.09.2016 год. взискателят поискал да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, но по така направеното искане не било извършено изпълнително действие. С постановление на частния съдебен изпълнител от 09.04.2020 год. производството по изпълнителното дело било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като било прието, че последното валидно изпълнително действие било извършено на 21.03.2014 год. На 01.09.2020 год. въз основа на същия изпълнителен лист било образувано процесното изпълнително дело, като на 02.09.2020 год. било изпратено запорно съобщение за налагането на запор върху банковите сметки на ищеца. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че новата петгодишна давност била започнала да тече от датата на настъпилата перемция – 21.03.2016 год., а не от дата на последното валидно изпълнително действие – 21.03.2014 год. В тази връзка следвало да се имат предвид разясненията по т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК. Поисканото от взискателя с молба от 29.09.2016 год. изпълнително действие нямало за последица прекъсване на давността, доколкото същото не било предприето и/или реализирано както от частен съдебен изпълнител К., така и по процесното изпълнително дело. Следователно от 21.03.2014 год. до датата на изпратеното запорно съобщение по процесното изпълнително дело – 02.09.2020 год. бил изтекъл изискуемия петгодишен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което и процесните вземания били погасени по давност. В случай на перемпция с обратна сила отпадало действието на нереализираните изпълнителни способи, включително и действието им досежно прекъсването на давността – чл. 433, ал. 5 ГПК. Ако се приемела тезата на ответника, че новата петгодишна давност била започнала да тече от 26.06.2015 год. – датата на постановяване на горепосоченото Тълкувателно дело, то тя била спряла за периода от 13.03.2020 год. по силата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение до 13.05.2020 год. /когато било отменено извънредното положение/ и погасителната давност, която при нормални обстоятелства би изтекла на 26.06.2020 год., се била удължила с 62 дни, т.е. до 27.08.2020 год., а не до 04.09.2020 год.

/както считал ответникът/. Т.е. процесното изпълнително дело било образувано 4 дни след погасяването по давност на вземанията. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „О.Б.Б. „ АД /правоприемник на „К.Б.С.Б.Б.“ ЕАД/ счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено, като постановено в съответствие с актуалната съдебна практика на ВКС. Претендира присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, 2 ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на събраните доказателства по делото се установява, че изпълнително дело №20138390400849 по описа на частен съдебен изпълнител И.К., с рег.№839 на КЧСИ, е било образувано по молба на ответника на 21.11.2013 год. въз основа на изпълнителен лист от 21.10.2013 год., издаден по ч.гр.дело №42761/2013 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, срещу В. М. Р. за процесните суми, като с молбата било поискано налагането на запор върху вземанията на длъжника за трудово възнаграждение, както и запор върху вземанията банковите му сметки.

Не се спори също така, че ищецът бил уведомена за издадената срещу него заповед за изпълнение на 24.04.2014 год. /връчена му при условията на чл. 47 ГПК/, като същият не е упражнил правото си на възражение в двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК /в приложимата първоначална редакция на нормата/, който срок е изтекъл на 09.05.2014 год.

Установено е, че на 24.03.2014 год. бил наложен запор върху банковите сметки на ищеца.

На 29.09.2016 год. взискателят подал молба до частния съдебен изпълнител, с която поискал да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, за което да бъде направена и справка в НОИ /за което внесъл и следващата се такса/.

С постановление от 09.04.2020 год. частният съдебен изпълнител прекратил изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като приел, че последното изпълнително действие и извършено на 21.03.2014 год. /запор на банкови сметки/.

Впоследствие въз основа на същия изпълнителен лист, по молба на взискателя от 01.09.2020 год. било образувано изпълнително дело №20208400400674 по описа на частен съдебен изпълнител М.Ц., с рег.№840 на КЧСИ. В молбата е било направено искане за налагането на запор върху конкретна банкова сметка на ищеца, който бил наложен със запорно съобщение, получено на 03.09.2020 год.

На 02.08.2022 год. ищецът подал молба до частния съдебен изпълнител, към която приложил обезпечителна заповед от 06.07.2022 год., издадено въз основа на определение от 09.06.2022 год., постановено по гр.дело №25648/2022 год. по описа на СРС, ГО, 167 с-в, с което е било допуснато обезпечение на предявения от него иск по чл. 439 ГПК срещу ответното дружество, чрез налагане на обезпечителна мярка: спиране на изпълнението по 3 изпълнително дело №20208400400674 по описа на частен съдебен изпълнител М.Ц., с рег.

№840 на КЧСИ.

С постановление на частния съдебен изпълнител от 02.08.2022 год. процесното изпълнително дело било спряно на основание чл. 432, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК.

Исковият ред за защита по чл. 439 ГПК на длъжника, срещу когото е издадена заповед за изпълнение, е приложим при позоваване на факти, които са новонастъпили – след влизане в сила на заповедта за изпълнение.

В разглеждания случай ищецът твърди, че е бил уведомен за издадената срещу него заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, като основава отрицателния си установителен иск на изтекла петгодишна погасителна давност, която според него е започнала да се отброява от 21.03.2014 год. – когато е бил наложен запор върху банковите му сметки по първото образувано срещу него изпълнително дело. Т.е. същият се позовава както на факти, които са настъпили преди влизането в сила на процесната заповед за изпълнение, така и на такива, настъпили след това – както вече бе посочено процесната заповед за изпълнение е влязла в сила на 09.05.2014 год. – когато е изтекъл срокът по чл. 414, ал. 2 ГПК /по делото липсват и данни за различен момент на влизането й в сила/.

За процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването на правото на иск, включително правния интерес, съдът е длъжен да следи служебно. Допустимостта на отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на твърдения за новонастъпили факти, чието установяване би обусловило извод за погасяване на вземанията по заповедта за изпълнение. Ако ищецът не твърди такива факти, той няма правен интерес да претендира по исков ред установяване на несъществуването на изпълняемите права. В разглеждания случай е изключена възможността изпълняемото право да се оспорва въз основа на факти, обхванати от преклудиращото действие на заповедта за изпълнение – давност, текла до влизането й в сила. Въззивният съд приема, че относими към настоящия материален спор са единствено твърдените от ищеца новонастъпили факти – текла давност за времето след влизане в сила на процесната заповед за изпълнение, а именно считано от 09.05.2014 год.

На следващо място СГС счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение по чл.

414, ал. 2 ГПК. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, а неподаването на възражение в срока по чл.

414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на 4 дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – виж например Решение № 3 от 04.02.2022 год. на ВКС по гр.дело № 1722/2021 год., ІV г. о., ГК, Решение № 100 от 20.06.2011 г од. на ВКС по т. д. № 194/2010 год., II т. о., ТК, Решение № 131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о., ГК.

Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността. Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.