Определение № 601 от 27.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 601 гр. София, 27.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20258002901923 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. К. К., представлявана от адв.

Димитър Милев, срещу решение № 630 от 02.12.2024г. по в.гр.д. № 594/2024г. на Окръжен съд – Враца, с което след частична отмяна на решение № 73 от 26.04.2024г. по гр.д. № 907/2023г. на Районен съд – Бяла Слатина, е признато за установено, че А. К. К. дължи на „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД допълнително думата 938,39 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № 720031210624 от 27.01.2022г., ведно със законната лихва, считано от 24.02.2023г. до окончателното й изплащане, както и сумата 1714,48 лева договорна лихва за периода 15.06.2022г.-15.02.2023г., а също и сумата 158,87 лева лихва за забава за периода 15.06.2022г.-15.02.2023г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон. Твърди, че процесният договор за паричен заем е нищожен, тъй като съдържа неравноправна клауза за годишния лихвен процент, надвишаващ повече от три пъти размера на законната лихва. Поддържа, че съгласно трайно установената практика тази клауза противоречи на добрите нрави. Намира, че при договарянето са нарушени разпоредбите на чл.24 ЗПК.

1

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса автономията на волята на страните да определят съдържанието на договора следва ли да се ограничи до спазване на добрите нрави. Сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, като е приел, че един договор, респ. договорна клауза може да е нищожна само на основанията, визирани в ЗПК.

Твърди, че въззивният съд се е произнесъл и в противоречие с решение № 1359 от 11.03.2009г. по гр.д. № 15/2007г. на ВКС, IV г.о., като не е съобразил дадените критерии кога размерът на договорената възнаградителна лихва нарушава добрите нрави. Твърди, че въззивното решение е постановено и в противоречие с решение № 906 от 30.12.2004г. по гр.д. № 1106/2003г. на ВКС, II г.о., решение № 378 от 18.05.2006г. по гр.д. № 315/2005г. на ВКС, II г.о., решение № 1270 от 09.01.2009г. по гр.д. № 5093/2007г. на ВКС, II г.о., определение № 901 от 10.07.2015г. по гр.д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о., определение № 60451 от 03.06.2021г. по гр.д. № 850/2021г. на ВКС, III г.о., определение № 527 от 09.06.2022г. по гр.д. № 151/2022г. на ВКС, III г.о.

Касаторът твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „При безспорни данни, че клаузата, предвиждаща размера на възнаградителната лихва по потребителски договор за кредит противоречи на добрите нрави, съставлява ли самостоятелно основание за нищожност на договора, въпреки че годишният процент на разходите формално не надвишава допустимия по закон?”

Ответникът по касация „ТИ И АЙ Банк“ ЕАД, представляван от юрк. М.

Н., представя отговор, с който оспорва касационната жалба и излага съображения за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

2

Въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено от събраните по делото доказателства – заявление-декларация за установяване на договорни отношения, стандартен европейски формуляр, Договор за потребителски кредит № 720031210624 и декларация, че между страните е постигнато съгласие за сключване на договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът се задължава да отпусне на ответницата кредит в размер на сумата от 7300 лв., платим на 47 равни месечни погасителни вноски, всяка от които 312,10 лв., плюс една изравнителна вноска от 312,03 лв., при ГПР 47.97 % и лихвен процент от 41.12 %. Взел е предвид, че е посочен и общ размер на задължението по кредита – 14 980,73 лв., общ размер на месечната вноска - 312,10 лв. и дата на погасяване: 15-ти ден от месеца.

Посочил е, че така сключеният между страните договор разкрива признаците на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, като при сключването на договора ищецът е действал в качеството на "търговец" според легалната дефиниция, дадена в §13, т.2 ДР ЗЗП, а ответницата има качеството на "потребител" според легалната дефиниция в §13, т.1 ДР ЗЗП. Поради това е изтъкнал, че в настоящото производство е приложима разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК, изискваща от съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор.

Въззивният съд е приел, че доколкото няма данни да е налице отрицателна предпоставка, предвидена в чл.4 ЗПК, процесният договор за кредит е в приложното поле на ЗПК. Взел е предвид, че съгласно приложимата разпоредба на чл.22 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени императивните законови изисквания към формата и съдържанието на договора, установени в защита на потребителите, а именно изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9. Посочил е, че е спорен в настоящето съдебно производство е въпросът за съответствието на сключения между страните договор за потребителски кредит с изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.

Посочил е, че самият ГПР, както и общата сума, дължима от потребителя, намират своите легални дефиниции в разпоредбите на чл.19, ал.1 ЗПК и § 1, 3 т.2 от ДР на ЗПК, според които "ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит", а общата сума, дължима от потребителя, е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Взел е предвид, че общите разходи по кредита също са легално дефинирани посредством разпоредбата на §1, т.1 от ДР на ЗПК, според която това са "всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия". Въз основа на тези разпоредби е приел, че законната лихва съставлява част от ГПР, като към нея могат да се насложат различни допълнителни разходи, водещи до увеличаването на кредитната тежест-такси, комисионни и пр., които разходи също са елемент от ГПК по силата на същите разпоредби. Намерил е, че поради това и с цел ограничаване размера на кредитната тежест с разпоредбите на чл.22, вр.с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК законодателят е предвидил не максимален размер на възнаградителната лихва по кредита, а максимален размер на ГПР, предвиждайки лихвата като част от последния. Приел е, че с приемането на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014г.) годишният процент на разходите е ограничен до не повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, и е предвидено, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни. Изложил е съображения, че при действието на посочените разпоредби на ЗПК, щом като възнаградителната лихва е включена в изчисляването на ГПР и заедно с останалите разходи по кредита ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на 4

Република България, то и лихвата не надвишава допустимия морален праг, над който клаузата за лихва би се явила нищожна. Приел е, че в разглеждания случай договореният ГПР е 47,97% и следователно не надвишава пет пъти размера на законната лихва (50% към датата на сключване на договора за кредит). Изтъкнал е, че в договора ясно е посочено, че договорната лихва е съобразена при изчисляването на ГПР, в който освен нея са включени единствено разходите за евентуално принудително събиране на задълженията.

Отбелязал е, че доводи за неправилно изчисляване на ГПР и за надвишаването на допустимия му максимален размер не са наведени от ответницата и няма доказателства такова надвишаване да е допуснато, поради което е приел, че изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК са спазени и договорът за потребителски кредит е действителен и договорената лихва не противоречи на добрите нрави.

Въззивният съд е приел, че не е налице основание за противен извод и при споделяне на посочената от първоинстанционния съд практика на ВКС (напр. определение №527/09.06.2022г. по гр.дело №151/2022г.), според която „преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора и приемането на норми като визираните в чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определеният от МС процент на законна лихва противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на годишния процент на разходите.“ Намерил е, че при зачитане на силата на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК в настоящия случай не могат да се извлекат доказателства, които да аргументират извод за нищожност на клаузата за договорна лихва поради противоречие с добрите нрави. В тази връзка е съобразил, че кредитът е необезпечен, сключен е за срок от 4 години, а освен възнаградителната лихва, отпускането, усвояването и изплащането му не са свързани с никакви други тежести, такси, застраховки, комисионни и пр. Достигнал е до извод, че при тези условия договорна лихва, равняваща се на четирикратния размер на законната лихва, не е накърняваща добрите нрави и при съответствието на договора с изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК, той се явява действителен.

5

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният от касатора първи материалноправен въпрос, по отношение на който се поддържа допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е релевантен, но въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената практика на ВКС. Въззивният съд, макар да е приел, че при действието на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК, щом ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, то и лихвата не надвишава допустимия морален праг, над който клаузата за лихва би се явила нищожна, е изложил и допълнителни съображения, че в настоящия случай липсват доказателства клаузата за договорна лихва да е нищожна поради противоречие с добрите нрави. За да достигне до този извод въззивният съд е съобразил, че кредитът е необезпечен, сключен е за срок от 4 години, а освен възнаградителната лихва, отпускането, усвояването и изплащането му не са свързани с никакви други тежести, такси, застраховки, комисионни и др. По този начин въззивният съд не се произнесъл в противоречие с посочените от касатора т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. по тълк.д.