Решение № 4535 от 01.07.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4535 гр. София, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Д.а

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Д.а Въззивно гражданско дело № 20251100511260 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 14436 от 24.07.2025 г., постановено по гр. д. № 20241110124286 по описа за 2024 година на СРС, 85-ти състав, са отхвърлени предявените от А. А. М., ЕГН **********, и Т. А. И., ЕГН **********, и двамата с адрес: гр. София, ул. ********, срещу Г. А. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. ********, искове с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че ищците са собственици по силата на придобивна давност всеки от тях на по 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18- 138/24.07.2017 г. на ИД на АГКК, с последно изменение, засягащо поземления имот, от 01.11.2023 г., адрес на поземления имот: гр. София, район „Слатина“, кв. „Христо Ботев“, площ: 568 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10m), предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 1368, квартал: 77, съседи: ***, ***, ***, ***, ***,

***, и от построената в него жилищна сграда с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-138/24.07.2017 г. на ИД на АГКК, с последно изменение, засягащо сградата, от 01.11.2023 г., адрес на сградата: гр. София, район „Слатина“, кв. „Христо Ботев“, застроена площ: 148 кв. м., брой етажи: 1, брой самостоятелни обекти в сградата: няма данни, предназначение: жилищна сграда еднофамилна, стар идентификатор: няма, номер по предходен план: няма.

Със същото решение А. А. М. и Т. А. И. са осъдени да заплатят на Г. А. И. на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК сумата от 3 450 лева, представляваща разноски по делото.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищците А. А. М., с ЕГН ******** и Т. А. И. с ЕГН **********, чрез пълномощника им – адв. И. Ч. А., от САК, с надлежно учредена представителна власт, с оплаквания за неправилност на същото поради 1 допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Молят решението да бъде отменено, като предявените от тях искове бъдат изцяло уважени.

Въззиваемият – ответник Г. А. И., чрез пълномощника си – адв. Ю. П. Д., вписан в АК-Монтана, с надлежно учредена представителна власт, е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорват по подробно изложени съображения. Моляи въззивната жалба да бъде оставена без уважение и решението да бъде изцяло потвърдено. Претендира разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Производството по делото е образувано по предявени от А. А. М., ЕГН **********, и Т. А.

И., ЕГН **********, положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС за собственост на 1/3 ид. ч. от поземлен имот и жилищна сграда.

За да отхвърли така предявените искове, първоинстанционният съд, анализирайки събраните по делото доказателства /изслушаните свидетелски показания и писмени доказателства/ е приел, че ищците са упражнявали фактическа власт върху процесните имоти в качеството си на деца на свид. М., който им е позволил да останат там и е определял кой кое помещение ще обитава, т.е. фактическата власт е упражнявана в условията на търпими действия в домакинството на техния баща. Пред СРС не се установяват техни действия, с които те да са манифестирали по отношение на него в качеството му на досегашен владелец промяна в намерението им при упражняване на фактическата власт върху процесните имоти, а дори напротив - изяснява се, че те продължават и понастоящем да ги ползват единствено в качеството си на негови деца. Показанията на свидетелите М., Ж. и Б. в частта, в която разказват, че ищците са си достроявали стаи /твърденията им в исковата молба, че именно те са построили самата сграда изобщо не се установяват по делото/, не сочат на нищо повече от извършвани от тях действия върху имотите на баща им в качеството им на държатели. Държането обаче не може да послужи като основание за придобИ.е на собственост по силата на чл. 79, ал. 1 ЗС.

Позоваването на придобИ.е на право на собственост въз основа на придобивна давност от страна на ищците предполага при условията на пълно и главно доказване да установят, че е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Институтът на придобИ.ата давност е уреден в закона като оригинерно придобивно правно основание – арг. чл. 77, предл. 2 ЗС, като за да е налице владение следва да се установят в процеса на доказване две материални предпоставки, при проявлението на които възниква това оригинерно придобивно основание – в продължение на определен период от време (в случая 10 години) едно лице, което не е собственик, да упражнява постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно фактическата власт върху определена вещ /corpus/ и която фактическа власт да е упражнявана с намерението за своене /animus/. ПридобИ.ето на правото на собственост на основание придобивна давност, изисква претендиращият несобственик да е упражнявал фактическа власт, демонстрирайки по отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено да сочи, че упражнява собственическите правомощия за себе си.

2

С оглед на конкретно наведеното оплакване за липса на подробно изложени мотиви в обжалваното решение относно наличието на предпоставките по чл. 79 ЗС по отношение на въззивниците, следва да бъде посочено, че съгласно заявените от ищците фактически твърдения, същите претендират да са придобили процесният недвижим имот в резултат на упражнено давностно владение са брат и сестра и че през 1999 г. са установили владение върху поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр. София, ул. „520“ № 17, върху който построили жилищна сграда с идентификатор ***. Посочват, че през годините са упражнявали владение върху процесните имоти чрез извършването на конкретни действия - укрепвали оградата около тях, поставяли вещи, обитавали имотите и живеели в тях непрекъснато, обработвали ги и ги облагородявали непрестанно, поставили нова ограда, сменили ключовете за достъп до портата и входната врата, с което ограничили достъпа на трети лица до имотите. Заявяват, че владението им е трайно, явно и непрекъснато. Сочат, че от 1999 г. до настоящия момент ответникът е знаел за тяхното владение, но нито той, нито трети лица са се противопоставили срещу него, нито са го прекъснали. Считат, че са станали собственици върху процесните имоти по силата на придобивна давност въз основа на осъществяваното от тях повече от 10 години давностно владение. Твърдят, че въпреки това е извършена обстоятелствена проверка и ответникът е признат за собственик на процесните имоти по давност с Нотариален акт за собственост на основание давностно владение № 110, том XI, рег. № 22734, дело № 1831/16.10.2020 г. на нотариус И. Д..

По делото не е спорно между страните, а и от представените по делото доказателства се установява, че процесният че всички те заедно със семействата си обитават от 90-те години на миналия век процесната жилищна сграда и ползват поземления имот, но спорят относно това кой от тях /респ. в какъв обем/ е владял имотите. Относими към този въпрос са събраните гласни доказателства чрез разпита на четирима свидетели, както и част от представените в първото открито заседание от ответника писмени доказателства - платежни документи, Контролен лист № НПРД 038733/08.02.2024 г., Констативен протокол № 3250840/09.08.2016 г., Споразумителен протокол № СВ 630000027203/05.02.2025 г., Становище с изх. № 1202156623/27.04.2016 г. за условията за присъединяване към електрическата мрежа. Останалите писмени доказателства не допринасят за изясняване на делото от фактическа и правна страна, поради което съдът не ги обсъжда поотделно.

За установяване на елементите от фактическия състав по чл. 79 ЗС в производството пред СРС са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетели. При съвкупна преценка на така събраните гласни доказателствени средства става ясно, че от показанията на свидетелите М. и Ж. еднозначно сочи на извод, че ищците са допуснати да ползват дворното място и сградата от своя баща - свид. М., т.е. те са обикновени държатели на процесните имоти. При това положение обстоятелството, че са адресно регистрирани там, за което са представени писмените доказателства на л. 113 - 116, само по себе си не може да им придаде качеството на съвладелци по отношение на тях, още повече че от документа на л. 128 се изяснява, че на адреса има регистрирани 48 лица по постоянен адрес и 42 лица по настоящ адрес.

Действително в разпоредбата на чл. 69 ЗС е предвидена оборима презумпция, по силата на която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Съгласно разрешението дадено с Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.

3

Правилно първоинстанционният съд се е позовал и на ТР № 11/2012 г. от 21.02.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. в което е посочено, че в исковото производство съдът не извършва проверка на верността на извода на нотариуса за осъществяване на удостовереното с нотариалния акт право, нито преповтаря извършената от нотариуса проверка на правата на поискалото издаването на акта лице, а е длъжен да зачете обвързващата го доказателствена сила на нотариалния акт.

В съответствие с посоченото тълкувателно решение в мотивите на обжалваното първоинстанционно решение е посочено, че съдът може да приеме, че удостовереното с нотариалния акт правно основание не се е осъществило, а оттам и че ползващото се от нотариалния акт лице не се легитимира като носител на признатото с акта право на собственост само ако след направено в исковото производство оспорване както на осъществяването на придобивното основание, така и на съществуването на самото право, оспорващата страна е провела успешно опровергаване на констатациите на нотариуса било като докаже свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, било като опровергае фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или докаже, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаването на акта.

Въз основа на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, настоящата съдебна инстанция приема, че ищците не са установили при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК елементите от фактическия състав по чл. 79 ЗС, а именно да са упражнявала фактическа власт върху имота през процесния период до момента на предявяване на процесните установителни искове с намерението да го държат като свой. Неустановяването на кумулативното наличие на така посочените предпоставки не позволява да бъде направен извод, че ищците са придобили собствеността върху процесния недвижим имот в резултат на придобивна давност, поради което и предявения положителен установителен иск следва да бъдат отхвърлен като неоснователен и недоказан.