Решение № 18 от 01.02.2022, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 18 гр. П., 31.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Красимир Г. Ненчев

Членове:

Албена Г. Палова

Мариана Ил. Димитрова при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело № 20215200500799 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 842/13.10.2021 г., постановено по гр.д. № 20215220101047 по описа на 2021 г.

Пазарджишкият районен съд е отхвърлил исковете на ИВ. Г. К., ЕГН **********, от гр. П., ул. „Я.М.“ № 40, Областна дирекция - П. на Министерството на вътрешните работи, за признаване за незаконно и отмяна на Д.то У., наложено й със заповед № 312з-454/15.02.2021 г. на директора на Областна дирекция - П. на Министерството на вътрешните работи, за възстановяване на ИВ. Г. К. на длъжност системен оператор в ОД на МВР – П. и за осъждането на ответника да заплати на ИВ. Г. К. сумата 7814,52 лв., представляваща обезщетение за оставането и без работа за срок от 6 месеца в резултат на У.то.

Отхвърлил е иска на ИВ. Г. К. за осъждането на ответника Областна дирекция - П. на МВР да й заплати сумата 1301,42 лв., дадена от нея на отпаднало основание - обезщетение, дължимо от работника на работодателя поради Д. У..

Осъдил е ИВ. Г. К. да заплати на Областна дирекция - П. на МВР сумата 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение, определени в размерите по НБПП.

1

Така постановеното решение е обжалано в законния срок от И.К. чрез нейния процесуален плномощник с изложени твърдения за незаконосъобразност. В жалбата се твърди на първо място, че решението е необосновано, тъй като за да достигне до решаващите си изводи, районният съд се е позовал на показанията на разпитаните по делото свидетели, които бипи подали сигнала за допуснатото от ищцата нарушение на трудовата дисциплина, изготвили предварителните сведения за това, участвали в дисциплинарната проверка срещу Керемедчиска и изготвили докладната записка с предложение за налагане на най-тежкото Д. наказание. Твърдението е, че тези свидетели били заинтересовани и техните показания не следвао да бъдат ценени. Твърди се също, че мотивите на съда биливътрено противоречиви. Така например съзът от една страна бил приел, че ищцата не е можела да изпълнява служебните си задължения, а от друга страна приел, че през този ден тя почти не е работила, тъй като нейните задължения били поети от нейна колежка. Неправилно било прието, че ищцата работела в салон за обслужване на граждани, а в действителност нейното работно място било на гише.

Твърди се, че не била спазена процедурата по чл.193, ал.1 от КТ, тъй като на служителя не било поискано обяснение за извършеното процесуално нарушение. Освен това уволнителната заповед била издадена в противоречие с КТ, тъй като не бил посочен законовият текст, въз основа на който е наложено наказанието – липсвало както цифровото му изражение, така и словесно описание. В заповедта било посочено, че е налице нарушение на трудовата дисциплина в условията на повторност, но такава квалификация липсвата в КТ.

Неправилно съдът бил приел, че ищцата е нарушила вътрешните правила на ОД на МВР, тъй като такива изобщо не били създавани. Тази връзка районният съд неправилно бил посочил, че било недоказано твърдението на ищцата, че не е запозната със заповедта на мивистъра относно употребата на А. от служителите на МВР, тъй като самата ищца била признала, че е запозната с тази заповед.

Заповедта била немотивирана, тъй като от нея не ставало ясно в какво се изразява нарушението на трудовата дисциплина от страна на ищцата – дали е отишла на работа в нетрезво състояние или е употребила А. на работното си място. Освен това по делото било безспорно доказано, че тя не е употребявала А. на работа. Неправилното отразяване на допуснатото от ищцата нарушение водело до липса на задължителни реквизити в заповедта, 2 което правело У.то незаконно.

Искането е У.то да бъде прието за незаконно и отменено, а ищцата да бъде възстановена на заеманата до У.то длъжност. Претендира се и заплащане на обезщетение на основание чл.225, ал.1 от КТза остоване без работа в резултата на незаконното У. за шест месеца в размер на 7814.52 лв. за периода от 15.02.2021 г. до 15.08.2021 г.

На основание чл.55, ал.1 от ЗЗД се претендира връщане на заплатеното на основание чл.221, ал.2 от КТ обезщетение в размер на 30.42 лв., за заплащането на което по делото били представени доказателства.

Претендират се и разноски за две инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ОД на МВР – Пазарджк с искане решението на районниятъ съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. В отговора са изложени подробни съображение във връзка с твърденията във въззивната жалба, обосноваващи правилността на обжалваното решение. Претендират се разноски.

Окръжният съд след като се запозна с твъденията, изложени във въззивната жалба и писмения отговоро, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, като взе предвид становищата, изразени в съдебно заседание и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПк, прие за установено следното:

В исковата се молба против ОД на МВР – П. ищцата К. е твърдяла, че е работила на длъжност „системен оператор“ в Областната дирекция на МВР /ОДМВР/ въз основа на трудов договор от 19.08.1997 г. и допълнително трудово споразумение от 31.03.2015 г. до 15.02.2021 г., когато била уволнена Д. на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ със заповед № 312з-454/15.02.2021 г.

Твърдяла е, че заповедта за У. е незаконосъобразна, тъй като противоречи на материалния закон и не били налице материалните предпоставки за издаването й. Нарушено правото й на защита, тъй като не й била предоставена възможност да се запознае с документите, на които се основава издадената заповед. Твърдяла е, че била поканена да даде обяснения, но без в поканата да се споменава, че ще й бъде търсена дисциплинарна отговорност, от което е направила извод, че не са й били поискани обяснения конкретно за вменените й дисциплинарни нарушения.

Твърдяла е, че в заповедта не се сочи законният текст, въз основа на който се налага наказанието У., както изисквал чл. 195, ал. 1 от КТ – твърдение, което се поддържа и във въззивната жалба. Според К. в заповедта 3 било записано, че наказанието се налага "в условията на повторност", а в КТ изобщо не съдържало такова понятие, въведено като критерий при налагането на дисциплинарни наказания. Твърдяла е, че не е запозната с вътрешните правила, които според заповедта е била нарушила, нито пък била нарушавала каквито и да било действащи вътрешни правила. Поддържала е, че стриктно е изпълнявала трудовите си задължения до момента на У.то, вкл. и в деня на твърдяното нарушение. Не е оспорила, че на работното й място в този ден е била извършена проверка за съдържание на А. в издишания въздух, като тази проверка включвала и служители в отпуск и целта според ищцата била да покаже всеобхватност на проверяваните. Твърдяла е, че комисията, извършила проверката, е действала незаконно, тъй като данните за употреба на А. според становище на КЗЛД били данни за здравословното състояние на проверяваните, съответно представлявали чувствителна категория лични данни по смисъла на Регламент (ЕС) 2016/679. Твърдяла е, че никой в този ден не я е видял да носи и употребява А., както и такъв не бил намерен на работното й място, но в заповедта било отразено, че е нарушила задължението си като работник по чл. 126 от КТ "да се явява на работното място в състояние, което му позволява да изпълнява възложените му задачи" и "да не употребява през работното време А.". Твърдяла е също, че в този ден задачи не са й били възлагани, не било констатирано да е употребявала А. по време на работа и е изпълнявала задълженията си. Липсвали също така доказателства да е била в състояние, което й е попречило да работи.

Съществено нарушение на правото й на защита от работодателя било отразеното в заповедта, че е "нарушила" и в скоби: "не е изпълнила" свои трудови задължения. Разликата между двете деяния била огромна и при формулировка, при която липсвало точно посочване на деянието, ищцата не можела да разбере за какво е уволнена. Не били посочени и вътрешните правила, които е нарушила и с какъв акт са били въведени те.

Относно заповедите на министъра на вътрешните работи е заявила, че министърът не е неин работодател, а такъв била областната дирекция н МВР, следователно с тази заповед било невъзможно да са приети вътрешни правила от нейния работодател. Липсвали и данни ищцата да е била запозната както с вътрешните правила, ако има такива, така и със заповедта на министъра.

Твърдяла е, че наложеното й наказание е несъразмерно тежко с извършеното нарушение, тъй като в този ден не е обслужвала чужди граждани, както било посочено в заповедта за У., както и незнайно защо в заповедта било посочено, че А.ът е наркотично вещество.

4

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който е изразил становище за неоснователност на исковете. Твърдял е, че от ищцата са поискани обяснения, като е била уведомена за датата и мястото на извършеното нарушение, както и в какво се изразява то. Нямало изискване в закона служителят изрично да бъде уведомен, че се касае за процедура по налагане на Д. наказание. Достатъчно било нарушението да е описано по разбираем за работника начин, но не било нужно да се посочват всички негови обективни и субективни елементи или правната квалификация, нито да се сочи кои факти работодателят е приел за установени. Ответникът е поддъжал, че дори работодателят неправилно да е определил правната квалификация на нарушението, това само по себе си не било основание за отмяна на Д.то У. на формално основание, стига нарушението наистина да е извършено. Ответникът е пояснил се, че под "в условията на повторност" работодателят е имал предвид, че на ищцата е било наложено предходно Д. наказание за подобно нарушение на трудовата дисциплина, което не било заличено. Твърдял е, че са неоснователни възраженията за това, че нарушението не е било извършено, както и за това, че служителката не била запозната със заповедта на министъра, като в подкрепа на последното е приложен протокол за запознаването на ищцата с тази заповед от 2015 г.

Ответникът е твърдял, че макар МВР да не е работодател на ищцата, тази заповед е приета за вътрешен акт от работодателя й - Областна дирекция на МВР. Твърдял е също, че няма съществена разлика между употребата на А. на работното място и явяването на работа след употреба на А., защото и в двата случая се нарушавала способността служитела да изпълнява възложената му работа и се увеличавал рискът от трудова злополука. За определянето на това нарушение на трудовата дисциплина като тежко не било необходимо да са настъпили допълнителни вредни последици. Достатъчно било явяването в нетрезво състояние на работното място дори без да е започнало изпълнението на трудовите задължения. Ако КТ е допускал употребата на А., в него би бил регламентиран праг на допустима норма, както било прието напр. в ЗДвП.

Ответникът е твърдял, че употребата на А. е установена с техническо средство - алкотест "дрегер", но и самата ищца не е отрекла, че е употребила и А., освен лекарствата "Л." и "К.". Ответникът е поддържал, че съдебната практика не дава категоричен отговор дали техническото средство следва да отговаря на определени технически характеристики, но в случая бил налице протокол за сервизното му обслужване, от което можел да се направи извод за неговата техническа годност, а самият протокол от проверката на служителите бил частен документ, който нямал материална доказателствена 5 сила, а се следвало да се преценява наред с останалите доказателства по делото.

Безспорто е между страните, а се установява и от събраните писмени доказателства, че ищцата е работела в системата на МВР от 1981 г. без прекъсване на различни длъжности в администрацията. Към момента на оспорваното У. тя е работела в ОД на МВР - П. на длъжност „системен оператор“ към група „М.”. Безспорно е установено също така, че работното й място е било на гише в зала, достъпна за външни посетители. В тази връзка следва да се посочи, че възражението, изложено във въззивната жалба, че на първоинстанционния съд не му било станало ясно къде работи ищцата, е напълно несъстоятелно. Работата на гише не изключва възможността това гише да се намира в зала, достъпна за външни посетители, в това число и чужди граждани, предвид факта, че служителите на група “М.”, една от които е била ищцата, приемат и обработват документи на чужди граждани, свързани с постоянното им пребиваване в страната.