Определение № 662 от 12.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 662 гр. София, 12.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Здравка Първанова Касационно гражданско дело № 20248002100622 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 189/08.01.2024 г., на Ц. Г. Р. и Б. Д. Р., чрез адвокат Ч. Ч., срещу въззивно решение № 408/27.11.2023 г. по в. гр. д. № 512/2023 г. на Окръжен съд - Пазарджик.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие основанията на чл. 280, ал.

2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК. Преценката на такива показания изчерпва ли се с формалното споменаване на разпоредбата на чл. 172 ГПК или следва ли да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извода, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Като е дал вяра на тези показания без да отчете евентуална заинтересованост на такъв свидетел и при наличие на противоречащи гласни и писмени доказателства, въззивният съд процедирал ли е в нарушение на съдопроизводствените правила. Косвените доказателства, макар установяващ странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, могат ли да служат за установяване на основния факт. Те, обсъдени поотделно и в съвкупност с останалите доказателства по делото, индиция ли са за действителните взаимоотношения между страните; 2. Какво е значението на изявлението на наследодателя имотът да остане на един от наследниците по 1 закон, ако имотът е притежаван в режим на СИО от наследодателя – важи ли това изявление и за преживелия наследодателя съпруг по отношение на неговата част от имота и в кои случаи тази воля може да бъде приравнена на предаване на владението.

Ответниците по касация Е. Б. И. и Е. Д. И., чрез процесуалния им представител адвокат П.

П., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество.

Претендират разноски.

Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното решение е отменено решение №650 от 12.06.2023 г. по гр. д. № 3331/2022 г. на Районен съд - Пазарджик, с което е отхвърлен предявеният от Е. Б. И. и Е. Д. И. срещу Ц.

Г. Р. и Б. Д. Р. иск за съдебна делба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с административен адрес:

[улица], ет. 3, ап. 41, намиращ се в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, който самостоятелен обект е с предназначение - жилище, апартамент, със застроена площ от 80.70кв.м. /подробно описан/, ведно с прилежащото към апартамента избено помещение №9-Б с площ от 1.64 кв.м., както и таванско помещение №14-Б с площ от 6.36 кв.м., ведно с 1.1536% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена. Вместо него е постановено друго, с което е допусната съдебна делба на процесния имот при квоти от 8/12 ид. ч. за Е. И. и Е. И. в режим на СИО, 2/12 ид.ч. за Е. И., 1/2 ид.ч. за Ц. Р. и 1/12 ид.ч. за Б. Р..

Въззивният съд е приел за установено, че през 1985 г. Б. М. Р. и С. Д. Р. са закупили процесния недвижим имот с договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ. Към този момент двамата имали сключен граждански брак. От представено удостоверение за наследници съдът е установил, че Б. Р. е починал на 04.10.2008 г., като е оставил за свои наследници по закон – С. Р. /съпруга/, Е. Б. И. /дъщеря/ и Д. Б. Р. /син, починал на 06.05.2018 г. и оставил за наследници преживялата си съпругата Ц. Г. Р. и сина си Б. Д. Р./. Д. Р. и Ц. Р. са сключили граждански брак на 24.03.2007 г. На 26.07.2018 г. с договор за покупко-продажба С. Р. е продала на дъщеря си Е. Р. своите 4/6 ид.ч. от процесния недвижим имот за сумата 5000 лева. Към този момент ищцата Е. Р. е била в граждански брак, сключен на 03.03.2002 г., с ищеца Е. И.. Видно от приетия нотариален акт, Д. Р. е закупил на 25.01.2008 г. апартамент с площ от 47, 71 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], вх. А, ет. 6, ап. 19. Въззивният съд е констатирал, че в периода 2019-2023 г. местните данъци и такси за процесния недвижим имот, находящ се на [улица], са заплащани от ищците Е. И. и Е. И.. За данъчната 2018 г. са представени три приходни квитанции, във всяка от които е посочено различно данъчно задължено лице – Е. И., С. Р. и Д. Р.. В квитанцията от 2017 г. като задължено лице е вписана Е. И., а в тази от 2009 г. фигурират имената на Б. Р. и С. Р.. Свидетелката З. С., живееща в същия блок, е разказала, че от 2 сключването на брака им през м. март 2007 г. Ц. и Д. са живели в процесния апартамент.

Около месец-два след раждането на сина им Б., Б. и С. Р. се преместили да живеят на село, а в апартамента останал да живее Д. със семейството си. Б. Р. след раждането на внука му, пред съседи и в присъствието на свидетелката е казал, че оставя този апартамент на внучето - първоначално на Д. и съпругата му, а впоследствие на внука, докато на дъщеря си Е. оставя къщата на село. На този разговор не са присъствали нито С., нито Д., нито Е., а само други съседи от блока. Свидетелката е заявила също, че не е виждала С. Р. да посещава процесния апартамент, откакто го е напуснала през 2007 г. Помощ в отглеждането на Б. е оказвала майката на ответницата, в периодите в които последната е работела в Англия за по няколко месеца. За апартамента са се грижили единствено Д. и Ц., ремонтирали са стая по стая – сменили вратите, поставили ламинат, шпакловали стените и ги боядисали, сложили теракот и фаянсови плочки. Свидетелката А. Д. също сочи, че родителите на Д. са живеели в процесния апартамент до раждането на Б., а след това отишли да живеят на село.

Впоследствие Ц. и Д. си купили друг апартамент в центъра на града, в който се установили Б. и С. Р., а след като Б. починал, С. продължила да живее в него до преди година. Д. потвърждава, че не е виждала да идват в апартамента след раждането на Б. нито родителите на Д., нито неговата сестра Е.. Присъствала е на рождени дни на Б., но дори и по тези поводи ищците не са посещавали жилището. Свидетелката С. Р. /майка на ищцата и свекърва на ответницата/ посочва, че от 1985 г. до края на 2007 г. - началото на 2008 г., със съпруга й Б. са живели в процесния апартамент. След това заедно с Д. купили друг апартамент, в който тя и Б. се преместили да живеят. С. е заявила пред съда, че между нея и съпруга не е имало уговорка този апартамент да остава в собственост на сина им Д. и снаха им Ц.. Не са обещавали на сина си, че апартаментът ще остане за него. След смъртта на Б. през 2008 г. тя е останала да живее в другия апартамент на [улица]. Процесното жилище било предоставено за ползване на Д. и Ц., тъй като апартаментът на [улица]се нуждаел от ремонт, а те били с малко бебе. През годините е посещавала семейството на сина си, като помагала в отглеждането на детето, водейки го на детска градина и на училище, когато снаха й Ц. била в чужбина по работа. След смъртта на Д. през 2018 г., Ц. и Б. имали желание процесният апартамент да остане за тях, но впоследствие Ц. променила решението си и пред ищците казала, че С. трябва да освободи апартамента на [улица]. От 01.09.2022 г. свидетелката е освободила апартамента и живее при дъщеря си Е.. Сочи, че покойният й съпруг Б. никога не е заявявал на никого, че процесното жилище остава за сина им Д..

Свидетелката З. Х. потвърждава, че С. Р. често е посещавала имота, за да помага в грижите за детето, докато снаха й е била в Англия. Свидетелката сочи, че е придружавала С. да взима Б. от детска градина. При тези фактически данни въззивният съд е приел за спорен въпросът дали процесният имот е придобит по давност от Д. и Ц., каквото възражение е въведено от ответниците по делото. След като се е позовал на ТР №1/2012 г. на ОСГК на ВКС, и установената практика на ВКС /решение № 19 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 1298/2018 г., I г.о., решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г., I г.о. и др./, съдът е посочил, че когато владението върху недвижим имот е установено чрез предаване от предишния съсобственик или владелец и няма данни фактическата власт да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 3 и чл. 68 ЗС и се приема, че получилият владението владее имота изцяло за себе си, като при извършване на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна власт върху притежаван от общия наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. В случая най-късно от средата на м. юли 2007 г. наследодателят Б. Р. би могъл да предаде фактическата власт върху процесния апартамент на Д. и неговото семейство. За такава воля свидетелства съседката С., но не е установено такава воля да е изразена пред и от съпругата му С. Р.. Тя е заявила, че не е имало уговорки този апартамент да остане в собственост на Д. и съпругата му Ц.. При това положение няма как да се приеме за установено, че и двамата собственици Б. и С. са предали владението върху процесния имот на своя син. Не следва да се приеме и че предаването на владението е осъществено с конклудентни действия, само защото заедно със съпруга си С. е напуснала процесното жилище и двамата са заживели на друго място. Към момента на това предаване е приложима нормата на чл. 22 СК от 1985 г./отм./, съгласно която съпрузите имат равни права на владение, ползване и управление върху общите права и правата върху вещи. Докато трае бракът, никой от съпрузите не може да се разпорежда с дела, който бил получил от общото имущество след прекратяване на имуществената общност. Оттук следва, че Б. към 2007 г. не е могъл валидно да изразява воля по отношение на процесния недвижим имот, който е бил в режим на СИО, тъй като липсва съгласувана и обща воля на двамата съпрузи по отношение на общото имущество. Ето защо не може да се приеме, че владението върху процесния имот е предадено от предишните собственици. До 04.10.2008 г., когато е настъпила смъртта на Б.

Р., не е текла придобивна давност нито в полза на Д. Р., нито на Ц. Р.. По отношение на периода след смъртта на Б. е установено, че неговият син Д. Р. като сънаследник е упражнявал фактическа власт върху целия процесен имот. Той е следвало да манифестира пред останалите съсобственици – Е. /негова сестра/ и С. /негова майка/ по явен и недвусмислен начин намерението си да свои имота. Това е следвало да стане с конкретни действия на отричане на правата на останалите сънаследници върху имота, които да са станали тяхно достояние. Съдът е приел, че такива действия от страна на Д. по отричане правата на останалите сънаследници не се установяват от доказателствата по делото. По него е установено, че С. Р. е имала ключ за апартамента, посещавала го е и се е грижила за своя внук, докато е бил по-малък, от което е направен извод, че посещенията на С. не са били отблъсквани нито от Д. Р., нито от Ц. Р. след смъртта му. Съдът е отбелязал, че дори тя да не е посещавала имота, както твърдят свидетелките С. и Д., то собственикът не загубва правото си на собственост поради неупражняване на фактическа власт върху имота. За неоснователен е преценен доводът на ответниците, че намерението за своене на процесното жилище е демонстрирано пред останалите съсобственици с извършения основен ремонт след смъртта на Б.. С тези аргументи, съдът е счел, че процесният делбен имот не е загубил съсобствения си характер, поради което същият следва да бъде допуснат до съдебна делба между страните по делото при квоти от 8/12 ид. ч. за Е. И. и Е. И. в режим на СИО, 2/12 ид.ч. за Е. И., 1/12 ид.ч. за Ц. Р. и 1/12 ид.ч. за Б. Р., с оглед сключения договор за покупкопродажба на идеални части между С. Р. и Е. И. по време на брака й с Е. И..