Решение № 1646 от 22.11.2023, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1646 гр. Русе, 22.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Милен Ив. Бойчев при участието на секретаря А.П.Х. като разгледа докладваното от Милен Ив. Бойчев Гражданско дело № 20234520102742 по описа за 2023 година за да се произнесе, съобрази:

Предявен е иск с правно основание чл. 59, ал.3 ЗС.

Постъпила е искова молба от С. В. И. срещу А. Д. Д., в която се твърди, че въз основа на Нотариален акт за покупко продажба № **, том І, рег. № ***, дело № *** от 21.01.2019г. на нотариус А.Ф., вписан в Служба по вписванията Русе, ищцата станала собственик на следния недвижим имот : имот с идентификатор *** : 56/100 идеални части от склад – полска сеносушилня, представляващ сграда ***, цялата с площ 860 кв.м. съгласно скица, намираща се в землището на с. ***, Общ. Иваново, обл. Русе, ЕКАТТЕ ***, в поземлен имот № *** по картата на възстановената собственост, местност „***", начин на трайно ползване: стопански двор, собственост на държавен поземлен фонд, целия с площ 8,019 дка. Видно от същия нотариален акт, ответницата А. Д. имала запазено право на ползване върху придобития от ищцата имот.

Твърди се, че правото на ползване на ответница е погасено поради неупражняването му повече от 5 години - от прехвърляне на собствеността на процесния имот на лицето от което ищцата го е придобила П. С. Д. през 2002г. до момента, в който тя била закупила процесния недвижим имот, както и след това.

1

С оглед на това се моли да бъде постановено съдебно решение, с което да бъде признато за установено по отношение на ответницата, че правото й на ползване съобразно Нотариален акт *** , том ***, рег. № ***, дело № *** от 18.10.2002г. на имот с идентификатор *** : 56/100 идеални части от склад – полска сеносушилня, представляващ сграда ***, цялата с площ 860 кв.м. съгласно скица, намираща се в землището на с. ***, ЕКАТТЕ ***, Община Иваново, област Русе, в поземлен имот № *** по картата на възстановената собственост, местност „***", начин на трайно ползване: стопански двор, собственост на държавен поземлен фонд, целия с площ 8,019 дка, трета категория при неполивни условия, при граници: имот № *** - нива; имот №*** – жилищна територия е погасено, поради неупражняването му в продължение на повече от пет години. Претендират се и направените по делото разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответницата оспорва основателността на предявения иск. Твърди, че с нотариалния акт от 2002г. имало учредено право на ползване и на съпруга на ответницата С. Д., което продължило до 2019г. до когато имотът бил ползван от двамата ползватели. Счита, че дори и само един от двамата ползватели да е използвал имота, то правото на другия не се погасявало поради неупражняването му. През периода 2002 – 2019г. собственик на имота бил синът на ползвателите П. Д., който никога не е предявявал претенции и не е ползвал имота, включително и не живеел в България през този период. При сключване на договора за покупко-продажба през 2019г. ищцата била наясно, че върху имота имало тежест - запазено право на ползване, като точно преди това прехвърляне на имота другият ползвател е направил отказ от правото на ползване с декларация. След сключване на договора за покупко-продажба, ищцата възпрепятствала ответницата да ползва имота, но въпреки това тя не се дезинтересирала от това, поради което на 22.04.2020г. с уведомление изпратено и връчено чрез системата на „Български пощи“ – телепоща, ответницата уведомила ищцата, че следва да се съобразява с правото й да ползва имота и да й заплати получените доходи във връзка със сключен договор за наем по отношение на процесния имот. Такова уведомление било изпратено и до наемателя А.Д..

Възразява се още, че от сключване на сделката през 2019г. не са изминали 5 години, поради което не можело да се приеме, че правото на ползване е погасено поради неупражняването му в продължение на 5 години.

2

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

С Нотариален акт за дарение на недвижим имот *** , том ***, рег. № ***, дело № *** от 18.10.2002г. на нотариус В.А., ответницата А. Д. Д., действаща като собственик и управител на ЕТ „САП-К-А. Д.“ е дарила на сина си П. С. Д. собствеността на 56/100 идеални части от склад – полска сеносушилня, представляващ сграда ***, цялата с площ 860 кв.м. съгласно скица, намираща се в землището на с. ***, ЕКАТТЕ ***, Община Иваново, област Русе, в поземлен имот № *** по картата на възстановената собственост, местност „***", начин на трайно ползване: стопански двор, собственост на държавен поземлен фонд, целия с площ 8,019 дка, трета категория при неполивни условия, при граници: имот № *** - нива; имот № *** – жилищна територия. С нотариалният акт дарителят си запазва правото на ползване на описания недвижим имот (докато е жив) и учредява същото право на съпруга си и баща на надарения С. П. Д..

С Нотариален акт за покупко продажба на недвижим имот № **, том І, рег. № ***, дело № *** от 21.01.2019г. на нотариус А.Ф., ищцата С. В. И. е придобила от П. С. Д. правото на собственост върху процесния имот в село *** - 56/100 идеални части от склад – полска сеносушилня.

Според представената по делото актуална скица на сградата, същата е с идентификатор ***.

С покана изпратена по телепоща на 22.04.2020г., ответницата като ползвател на процесния имот е предявила претенции до ищцата относно възможността й да ползва имота, както и да получава доходи от наем с трето лице.

Свидетелката М.В.Т. установява, че живее в село *** познава С. П. Д. и знае за процесния склад, който той стопанисвал от близо 30 години.

Складът се намирал в бившия стопански двор на селото. Свидетелката не била виждала съпругата на С. да ползва склада, да държи нещо в него и пр., дори от 20 и повече години не я била виждала. Знаела, че С. стопанисва склада, съхранявал през годините зърно в него. Сега вече той не работел, но складът още се ползвал, но не знаела от кого.

Свидетелката С.Т.К. установява, че живее заедно със С. П. от 23 години. Той ползвал въпросния склад, който се намирал срещу къщата му, в 3 продължение на около 30 години. Бившата му съпруга А. не използвала склада, дори свидетелката не я била виждала последните 25-20 години.

Единствено С. поддържал склада, правел му ремонти, за които А. не давала средства. От 2-3 години вече складът не бил на С., той го продал и свидетелката знаела, че има ползвател на склада, но не го познавала. С. и А. имали един син, който не се е занимавал през годините с въпросния склад.

Свидетелят Б. Д. Б. установява, че познава А. и С. Д.и. Живеел на 100 метра от тях. Знаел, че А. била собственик на склад, намиращ се в стопанския двор на село *** от около 2002-2003 година. Закупили склада с цел да развиват стопанска дейност като земеделски производители. Свидетелят ползвал този имот като наемател от 2006-2007г. Наел го по уговорка с А. и С., не подписали договор. Наемът плащал понякога на А., а понякога на С..

Направило му впечатление, че отношенията между двамата се изострили.

Имали един син, който учел в гр. Варна и А. на него изпращала парите от наема. Около 2008-2009г. С. и А. се развели. Свидетелят продължил да ползва склада с малко прекъсване до 2014г. След това известно време складът стоял празен, а после, през 2015г. го наел негов колега – А.Д., за да съхранява люцерна. Преди известно време свидетелят свързал новия наемател с А., тъй като същата го търсела във връзка с плащането на наеми, изпратила му някакви писма. Казал на Джуджев да не се уповава само на С., че складът е на двамата с А.. През всичките години в които ползвал склада, а и след това в него имало няколко дъски и един кантар собственост на А.. Свидетелят го бил ползвал, дори имало период в който имал намерение да го купи и водил разговори за това с А.. След като напуснал склада, свидетелят също виждал все още, че кантара бил в него, последно преди около година.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Безспорно е по делото, че след като ответницата е прехвърлила правото на собственост върху процесния имот на своя син е учредила ограничено вещно право на ползване върху имота за себе си и за своя съпруг.

Съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощието да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете й без да се изменя съществено нейната субстанция. В чл.

59, ал.3 ЗС е предвидено, че правна последица от нереализирането в продължение на пет години на правомощието за ползване на вещта е 4 погасяване на ограниченото вещно право. Посоченият в нормата пет годишен срок съгласно утвърдената съдебна практика е давностен и за него намират приложение правилата на чл. 116 ЗЗД за прекъсване на давността.

От свидетелските показания (а и по този въпрос няма спор) се установява, че ответницата и съпругът й С. П. са живели заедно до 20082009г., след което са се разделили, като тя е напуснала село ***, а той е останал да живее там, като през следващите години двамата са устроили живота си независимо един от друг и не са поддържали близки отношения.

Свидетелят Б. Б. като дългогодишен наемател на процесния имот е ползвал същия до 2014г. Според неговите показания заплащания от него наем е бил и в полза на двамата ползватели на имота - ответницата и съпругът й. От изложеното не би могло да се направи извод през коя от годините на кого от двамата е плащал уговорената наемна цена и дали между двамата ползватели е имало и какви уговорки как да си разпределят получените парични суми.

Независимо от това, след като до 2014г. свидетелят е ползвал имота със съгласието и позволението на двамата ползватели, до прекратяването на наемното му правоотношение срокът по чл. 59, ал.3 ЗС не започнал да тече.

Няма обаче данни в същия смисъл за следващия наемател на имота. Дори в показанията на свидетеля Б. се съдържа обратното – че наемателят от 2015г.

А.Д. е наел склада само по уговорка със С. П. и на него е плащал наем, което наложило свидетелят „да го предупреди“ да не се уповава само на С., защото и А. е собственик, а последната го търсила за плащане на наеми, което наложило свидетелят да ги свърже. Липсват обаче доказателства как са се развили отношенията между двамата, дали наемателят е изплащал суми на ответницата, дали тя е предявила някакви претенции към него относно ползването на имота и от какво естество. Дори липсват твърдения в тази насока от страна на ответницата. Поради това не би могло да се приеме, че наемателят след 2015г. е такъв и със съгласието на ответницата.

С оглед на изложеното, следва да се приеме, че по делото не се установяват в периода след 2015г. каквито и да е действия от страна на ответницата, които да сочат на упражнявано от нея право на ползване върху процесния имот или пък такива, които да са от естество да прекъснат давностния срок по чл. 59, ал.3 ЗС. В тази връзка следва да се посочи, че изпращането на извънсъдебна покана до новия собственик (единственото установено нейно активно действие във връзка с ограниченото й вещно 5 право) не е действие, което да прекъсне давността. На следващо място – предявяването на иск от собственика срещу ползвателя (както е в случая) за установяване, че вещното право на ползване е погасено, не прекъсва на основание чл. 116, б. "б" ЗЗД давността по чл. 59, ал. 3 ЗС . Продължаващото в хода на процеса неупражняване на това право от страна на ответникаползвател също следва да бъде зачетено от съда. ( в този смисъл Решение № 60143 от 24.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1217/2021 г., I г. о., ГК). В посоченото съдебно решение, ВКС е приел още, че ползвателят носи тежестта да докаже, че е допуснал в имота лицето, чрез което упражнява правото си на ползване (а в случая няма и твърдение за това). Допускането изисква активни действия, т.е. изразена воля от страна на ползвателя, който желае да упражнява правото си чрез трето лице. Не е налице допускане, когато собственикът или третото лице самоволно установят фактическа власт върху имота или са допуснати от другия ползвател, а ползвателят, чието право се упражнява, не възрази. В този случай не може да се приеме, че правото на ползване се упражнява чрез другиго, защото не може да се предполага изразяването на воля за това от ползвателя, който е бездействал. Когато правото на ползване принадлежи на две и повече лица заедно и поотделно, всеки от тях може да допусне в имота трети лица, но само до размера на правата, които може да противопостави на другите ползватели. В тази хипотеза другите ползватели, ако не ползват лично вещта, не могат да се бранят пред собственика с твърдението, че упражняват правото си на ползване чрез допуснатите трети лица, ако самите те не са изразили воля, че също ги допускат в имота.