Решение № 474 от 04.07.2025, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 474 гр. Разград, 04.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА при участието на секретаря СРЕБРЕНА СТ. РУСЕВА като разгледа докладваното от ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА Гражданско дело № 20253330100383 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на И. М. И. от с. **, обл.

Разград, чрез процесуалния представител адв. Н. Х. от АК Разград, против „СИТИ КЕШ“ ООД гр. София. С определения № 383/11.04.2025 г. по гр. д. № 384/2025 г., № 384/11.04.2025 г. по гр. д. № 449/2025 г. и № 385/11.04.2025 г. по гр. д. № 451/2025 г. са съединени към гр. д.

№ 383/2025 г. за общо разглеждане и постановяване на общ съдебен акт посочените граждански дела, всички по описа на РС Разград, като производството по четирите дела продължи под № 383/2025 г. на РС Разград. С депозираните искови молби се моли съдът да прогласи нищожност на четири договора за потребителски кредит с №№ 976690 от 07.12.2023 г., 733551 от 09.09.2022 г., 1133618 от 23.08.2024 г. и 1068447 от 07.05.2024 г., сключени между ищеца, като заемател и ответника, като заемодател, поради противоречието им със закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:

671.73 лева, получена без основание по недействителен договор за потребителски кредит № 976690 от 07.12.2023 г., 1 291,92 лв., получена без основание по недействителен договор за потребителски кредит № 733551 от 09.09.2022 г. и 601,84 лв., получена без основание по недействителен договор за потребителски кредит № 1068447 от 07.05.2024 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното им изплащане. При условия на евентуалност моли да бъде прогласена на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД нищожността на съдържащата се в чл. 11 от четирите сключени между страните договори за потребителски кредит неустоечна клауза, предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 567.14 лева неоснователно платена неустойка по договор за потребителски кредит № 976690 от 07.12.2023 г., 697,74 лв. неоснователно платена неустойка по договор за потребителски кредит № 733551 от 09.09.2022 г. и 601,84 лв. неоснователно платена неустойка по договор за потребителски кредит № 1068447 от 07.05.2024 г., предвид тяхната нищожност, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното им изплащане.

Сочи, че сключил договор за потребителски кредит № 976690 от 07.12.2023 г. с ответника, съгласно който получил в заем сумата от 1 000 лв., която следвало да върне на 7 вноски – първите две по 33,33 лв. и останалите пет по 220,44 лв., при фиксиран лихвен процент от 40 % и ГПР 47,99 % и обща сума за връщане 1 168,86 лв. Видно от чл. 5 на сключения между страните договор, длъжникът следвало да предостави допълнително обезпечение на кредитора в срок от три дни от сключване на договора, а при неизпълнение 1 съгласно чл. 11, ал. 1 от договора дължал неустойка в размер на 567,14 лева, която била включена и в погасителния план – Приложение № 1. Уговорено било, че неустойката се дължи разсрочено съобразно погасителния план към договора.

Сочи още, че сключил договор за потребителски кредит № 733551 от 09.09.2022 г. с ответника, съгласно който получил в заем сумата от 1 000 лв., която следвало да върне на 9 вноски – първите три по 29,20 лв. и останалите шест по 184,11 лв., при фиксиран лихвен процент от 35,04 % и ГПР 41,34 % и обща сума за връщане 1 192,26 лв. Видно от чл. 5 на сключения договор, длъжникът следвало да предостави допълнително обезпечение на кредитора в срок от три дни от сключването му, а при неизпълнение съгласно чл. 11, ал. 1 от договора дължал неустойка в размер на 697,74 лева, която била включена и в погасителния план – Приложение № 1. Уговорено било, че неустойката се дължи разсрочено съобразно погасителния план към договора.

Ищецът сключил още договор за потребителски кредит № 1133618 от 23.08.2024 г. с ответника, съгласно който получил в заем сумата от 1 000 лв., която следвало да върне на 7 вноски – първите две по 37,50 лв. и останалите пет по 223,05 лв., при фиксиран лихвен процент от 45 % и ГПР 54,94 % и обща сума за връщане 1 190,25 лв. Видно от чл. 5 на сключения договор, длъжникът следвало да предостави допълнително обезпечение на кредитора в срок от три дни от сключването му, а при неизпълнение съгласно чл. 11, ал. 1 от договора дължал неустойка в размер на 545,75 лева, която била включена и в погасителния план – Приложение № 1. Уговорено било, че неустойката се дължи разсрочено съобразно погасителния план към договора.

Ищецът сключил и договор за потребителски кредит № 1068447 от 07.05.2024 г. с ответника, съгласно който получил в заем сумата от 1 300 лв., която следвало да върне на 13 вноски – първите пет по 48,75 лв. и останалите осем по 191,10 лв., при фиксиран лихвен процент от 45 % и ГПР 55,16 % и обща сума за връщане 1 772,55 лв. Видно от чл. 5 на сключения договор, длъжникът следвало да предостави допълнително обезпечение на кредитора в срок от три дни от сключването му, а при неизпълнение съгласно чл. 11, ал. 1 от договора дължал неустойка в размер на 1 008,45 лева, която била включена и в погасителния план – Приложение № 1, в който била увеличена на 1 048,45 лв. Уговорено било, че неустойката се дължи разсрочено съобразно погасителния план към договора.

Твърди недействителност на договорите за заем, поради неспазване разпоредбите на ЗПК. Счита същите за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а в условия на евентуалност, счита неустойката по тези договори за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

За процесните правоотношения бил приложим Законът за потребителския кредит, като разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 уреждали формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, а съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът бил недействителен.

Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водела до настъпване на последиците по чл. 22 от ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски заем.

В чл. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП се съдържала легална дефиниция на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. Така, в процесните договори, неустойката била предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на задължението за предоставяне на обезпечение. По същността си тя не обезпечавала изпълнението на основното задължение по договорите, а вторичното задължение за предоставяне на обезпечение. Само по себе си непредоставянето на обезпечение не водело до вреди за кредитора. Следователно, уговорената неустойка излизала извън основните й функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна, доколкото същата се дължала дори при редовно изпълнение на поетите задължения, в която хипотеза не би имал право да се ползва от обезпечението. Дори при изпълнение на поетите задължения за връщане на заетата сума, ведно със съответната възнаградителна лихва, отново съобразно уговорките по договорите се дължала неустойка, което противоречало на същността на неустоечната клауза. Така кредиторът получавал парична сума, заедно с вноските по кредита и на техния падеж, преди да са настъпили каквито и да било вреди, с което се достигало до значително оскъпяване на заема, като размерът на неустойката бил необосновано завишен, спрямо предвидимите при сключване на договорите вреди, поради което била налице хипотеза на типично неравноправно договаряне по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 3 от ЗЗП. С включване на неустойката в погасителните вноски по същество се добавяла сума, която се явявала печалба 2 за дружеството. Следователно начинът, по който било уговорено погасяването на неустойката, позволявал тя да се определи като разход по кредита, който следвало да бъде включен в ГПР, съобразно дефиницията на чл. 19 от ЗПК. Съгласно чл. 16 и чл. 10а от ЗПК, задължение на кредитора било преди сключване на договора за кредит сам да оцени кредитоспособността на потребителя. Всичко това поставяло потребителя в неравностойно положение спрямо кредитора, доколкото той не разполагал с действителна информация колко точно е оскъпяването по кредита. Това се явявало в директно противоречие и с чл. 3, паp. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Следователно, за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, било необходимо в договора да се посочи не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да се посочат всички разходи, които ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Неустойката за непредставяне на обезпечение не била отразена като разход при формиране на ГПР, въпреки включването й в общия дълг, което било в противоречие с изискванията на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Така не ставало ясно по какъв начин и от какви компоненти се състои ГПР в процесните договори, като се създавало основателно съмнение, че посоченият в договорите ГПР бил по-нисък от действителния такъв. Затова било налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на договорите на основание чл. 22 от ЗПК, поради което кредитополучателят дължал връщане само на чистата стойност на всеки кредит.

От друга страна, в чл. 29, ал. 1 от ЗПК било предвидено правото на потребителя да се откаже от сключения договор за потребителски кредит, без да дължи обезщетение или неустойки и без да посочва причина за това, при спазване на срока, реда и условията за упражняването му. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, въвеждащ в националното право повелителната норма на чл. 10, пар. 2, б. „п“ от Директива (ЕС) 2008/48, договорът за потребителски кредит следвало да съдържа наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право можело да бъде упражнено и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК. За да породи отказът на потребителя целените правни последици, било необходимо, освен спазване на реда и срока за упражняването му, да е осъществено и условието по ал. 4 на същия член – да е върната на кредитора не само главницата, но и да е заплатена лихвата, дължима за периода от датата на усвояване на средствата по кредита до датата на връщане на главницата, което следвало да се направи не по-късно от 30 календарни дни, считано от изпращане на уведомлението до кредитора за упражняване на правото на отказ.

Следователно, с предоставяната по чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК информация в договора относно размера на дължимия лихвен процент на ден се целяло да се обезпечи възможността на потребителя да изчисли размера на лихвата в абсолютна стойност, която следва да заплати за периода от усвояването до връщането на главницата, за да може да прецени дали да упражни правото си на отказ от договора за кредит, включващо и изпълнение на условието на чл. 29, ал. 4 от ЗПК – връщане не само на главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й. Неизпълнението на тези условия било скрепено със санкцията на чл. 22 от ЗПК – недействителност на договора. В процесните договори в т. 1 от част IV от стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит, било предвидено правото на отказ от същите в срок до 14 календарни дни, но не били предвидени условията за надлежното упражняване на това право. Ето защо счита, че договорите не отговаряли на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10, 11,12 и 20 от ЗПК, което било основание за недействителност на същите съгласно чл. 22 от ЗПК.