Решение № 53 от 26.06.2024, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 53 гр. Бургас, 26.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Радостина К. Калиманова

Янко Н. Новаков при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Радостина К. Калиманова Въззивно търговско дело № 20242001000070 по описа за 2024 година

С решение № 9 от 12.01.2024 година, постановено по търг. дело № 388/2023 година по описа на Окръжен съд - Бургас, поправено с решение № 33 от 07.02.2024 година, „В.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище град Б., представлявано от Ц.М. - изпълнителен директор, е осъдено да заплати на „С.” АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: к. к. С., Община Несебър, представлявано от С.Е. - изпълнителен директор, сумата от 621 500 лева, представляваща обезщетение за ползване на водопроводна и канализационна мрежа, осигуряваща предоставянето на водопроводни и канализационни стоки и услуги на територията на к. к. С. - изток за периода от 01.01.2021 година до 31.12.2021 година, ведно със законна лихва върху главницата от 621 500 лева, считано от подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен иска за разликата до предявения размер на обезщетение от 725 000 лева, както и сумата от 39 706.95 лева - мораторна лихва върху дължимото обезщетение за времето 20.03.2022 година - 04.11.2022 година, като е отхвърлен иска за разликата до предявения размер на мораторната лихва от 45 715.28 лева. Присъдени са разноски.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „В.” 1

ЕАД, ЕИК ***, чрез адв. Р. И. - САК, ЛНА **********, с адрес за връчване: град София 1408, бул. „Витоша“ № 180, ет. 1, с която същото се обжалва като неправилно и постановено в противоречие с материалния закон.

Навеждат се доводи, че страната е осъдена да заплати обезщетение за вещи, които са извън предмета на иска, квалифициран като такъв по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. Поддържа се направеното от страната възражение в отговора на исковата молба за нейната нередовност поради липса на индивидуализация на наетите вещи както в договора за наем, така и в петитума на предявения иск.

Сочи се, че страните по договора изрично са ограничили неговия предмет по териториален признак, като ВиК съоръженията, находящи се извън територията на к. к. С. - изток (като инвентарен № 3943), както и такива, които не са съществували към датата на сключване на договора за наем (инвентарен № 2886; инвентарен № 2887, инвентарен № 3885, инвентарен № 5429, инвентарен № 3979, инвентарен № 204001, инвентарен № 204002), не били обхванати от него. За посочените ДМА се твърди, че неправилно присъствали в приетото от съда заключение и било присъдено съответстващото се обезщетение за ползването им. Въззивникът сочи, че в процесния период е ползвал единствено недвижими вещи и съоръжения, които са негови, държавна или общинска собственост и са му предоставени на основание сключен на 25.02.2016 година договор между „В.” ЕАД и „Асоциация ВиК Бургас“ ЮЛНСЦ.

Във въззивната жалба се поддържа, че ищецът не провел пълно и главно доказване на факта кои са вещите, предмет на наемното правоотношение и които наемателят продължил да ползва след прекратяване на договора за наем, въпреки противопоставянето на наемодателя. Представеният частен писмен документ „Справка за ДМА“ бил оспорен с отговора на исковата молба, но тъй като не били ангажирани други доказателства, които да преодолеят направеното оспорване, съдът не следвало да цени този документ, както и заключението на вещото лице, основано на него.

Изразява се позиция, че са налице нарушения на императивната норма на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, тъй като претендираното обезщетение многократно надвишавало размера на наемната цена, въпреки, че по делото нямало доказателства за реалната възможност на ищеца да получи ползи в присъдения му размер като експлоатира лично или чрез трето лице 2 процесната ВиК мрежа.

Поддържа се направеното с отговора на исковата молба възражение за забава на кредитора поради липса на съдействие от негова страна за обратно предаване на вещта. Многократно през годините „В.” ЕАД канело „С.” АД да получи наетите вещи, но получавало отказ. Цитират се приети по делото писмени доказателства - констативен протокол от 15.03.2011 година, писмопокана от 17.03.2022 година с вх.№ на въззиваемото дружество В 94-0050/18.03.2022 година и становище на КЕВР, съдържащо данни за направено възражение на искането на „В.” ЕАД да преустанови ползването на процесната мрежа и тя да му бъде върната. Сочи се, че всяка покана от длъжника да върне наетото се явява ново правно основание за забава на кредитора. Същият сам се поставил в невъзможност реално да получава приходи от процесната водоснабдителна мрежа, поради което нямало основания за присъждане на обезщетение над размера на наемната цена, уговорена в прекратения договор.

Във въззивната жалба се твърди също, че между страните в миналото са били водени и други дела с подобен предмет, но в конкретния случай бил налице териториален признак на договора. Възразява се на твърденията на „С.” АД за наличието на сила на пресъдено нещо във връзка с процентното изражение на обезщетението по предходни съдебни спорове между страните.

Сочи се, че при сега действащия процесуален закон т. нар. „решаващи мотиви“ не се ползват със СПН и тя не се разпростира върху размера на обезщетението за отделните периоди. Претенциите на „С.“ АД, че обезщетението следва да се определя в размер на 50% от рентабилността били отхвърлени в предходни съдебни процеси (в.т.д. № 253/2021година, № 183/2022 година, № 157/2022 година, всички по описа на Апелативен съдБургас). Навеждат се оплаквания, че докато в договора за наем наемната цена била определена само от рентабилността на една услуга - доставка на питейна вода, в настоящото производство се претендирало обезщетение, многократно надхвърлящо уговореното по договора, а именно 50% от чистия положителен финансов резултат на трите услуги: доставка на питейна вода, отвеждане на отпадните води и пречистването им. Аргументира се липса на основание за заплащане на обезщетение от страна на „В.” ЕАД за това, че изпълнявал нормативното си задължение да експлоатира пречиствателна станция „ПСОВ Равда, к. к. „С.“, град Несебър“.

3

Въззивникът счита, че съдът не е обсъдил възражението му за ползване на процесната мрежа на правно основание - императивни норми в Закон за водите (ДВ бр.47/2009 година) и сключения с „Асоциация ВиК Бургас“ ЮЛНСЦ договор за стопанисване, поддържане и експлоатация на ВиК системите и съоръженията и предоставяне на водоснабдителни и канализационни услуги. Излагат се аргументи, че без значение какви активи са описани в този договор, ако един актив бил публична държавна или публична общинска собственост и предназначението му било ВиК, то „ВиК Бургас“ имало законово основание за ползването му. От приложените по делото удостоверение № 51/28.03.2018 година на Кмета на община Несебър и разрешение за ползване се удостоверявало, че общинската администрация предоставила на въззивника ползването на цялата общинска ВиК мрежа, както и това, че Общината била възложител на реконструкцията на процесната ВиК мрежа, ведно с въззиваемия - ответник, макар последният без законово основание да вписал същата като свой материален актив. Сочи се също, че „С.“ АД не се явявал собственик на ВиК мрежите на техническата инфраструктура на територията на к. к. „С.“, включително улиците, алеите и парковите зони, където били разположени тези мрежи. Въззивникът прави критически прочит на административните актове във връзка със създаването и функционирането на к. к. „С.“ във времето и извежда заключението, че не съществува изричен властнически акт, с който съответното министерство като принципал на „С.“ АД да предоставяло и включвало в имуществото му публична собственост - улиците, мрежите на техническата инфраструктура и парковата част в курортния комплекс. Твърди се, че в периода 2003 - 2008 година „С.“ АД съвместно с Община Несебър инвестирало свои средства и средства от европейски програми за ремонт и възстановяване на част от ВиК мрежата, разположена на територията на курортния комплекс, което му дало основание неправомерно да впише тази водопреносна и канализационна мрежа като активи в своя баланс. Въз основа на този баланс въззивникът погрешно приел, че тази мрежа е собственост на „С.“ АД и сключил с него договор за наем. Излагат се аргументи, че обстоятелството, че „С.“ АД инвестирало, като подменяло и разширявало мрежите на техническата инфраструктура, не означавало, че придобива същите в собственост, а само, че има право на обезщетение от собственика в срок от 5 години от извършване на подобрението и при условие, че правото не било погасено по 4 давност. Претендира се нищожност на сключения на 08.03.2005 година договор за наем между страните по делото като противоречащ на закона с предмет наемно правоотношение относно вещи извън гражданския оборот.

Като единствено преклудирана със сила на пресъдено нещо въззивникът счита претенцията си за нищожност поради противоречие с чл. 28, ал. 1 от ЗПСПК, но не и възраженията си, повдигнати с отговора на исковата молба по настоящото дело, за които се твърди, че не са били разглеждани от съда и по отношение на които не бил налице отхвърлителен диспозитив.

Моли се за отмяна на решението в обжалваната му част.

Претендират се сторените по делото разноски.

Препис от така депозираната въззивна жалба е бил изпратен на ответната страна - „С.” АД с указание за възможността в посочения срок да депозира писмен отговор. Такъв е постъпил с изразено становище за нейната неоснователност.

Инвокира се наличието на решение № 184/12.01.2018 година по търг. дело № 24/2017 година на ВКС, II т. о., в което със сила на пресъдено нещо било потвърдено правото на „С.“

АД да получи обезщетение за продължилото след прекратяване на действителния договор за наем от 08.03.2005 година въпреки противопоставянето му ползване от страна на ВиК. ВКС приел, че след влизане в сила на първото съдебно производство между страните за ползване на ВиК мрежата, се считали за установени и всички факти, релевантни за съществуване на правото на обезщетение.

Въззиваемото дружество поддържа недопустимост на всички възражения на въззивника по отношение нищожността на договора за наем, на факта на сключването му, неговият обем, в т. ч. вида и обема на наемните вещи и прекратяването му. Твърди се, че за насрещната страна съществувала възможност да се защитава единствено с възражение по отношение на ползването, което било единственият факт, индивидуално покриван за всеки едногодишен период от съответното съдебно решение. „В.” ЕАД следвало да установи липса на ползване през процесния едногодишен период или ползване на годно правно основание.

По отношение оплакванията на въззивника за присъдено обезщетение за вещи извън предмета на прекратения наемен договор се сочи, че ползването било за комплекс от вещи, функциониращи като система, поради 5 което било ирелевантно придобиването на някои по-късно от датата на сключване на процесния договор или редовната поправка и ремонт на част от тях. Макар и не всички елементи от канализационната мрежа да се намирали фактически на територията на к. к. „С.“ - изток, те можели да функционират годно единствено в цялост и именно с цел обслужване и водоснабдяване на комплекса - доставяне, отвеждане и пречистване на води бил сключен и процесния договор. Напълно достатъчно било индивидуализирана вещта в исковата молба по начина, по който била индивидуализирана в договора.

Поддържа се, че ВиК мрежата на „С.“ АД не е публична общинска собственост и нямало как да бъде предоставена на въззивника от асоциации по ВиК, за което същият не представил и никакви доказателства. Сочи се, че по силата на чл. 19, ал. 1, т. 4 от ЗВ водостопанските системи и съоръжения, включени в имуществото на търговски дружества, били тяхна собственост.

Правото на собственост на „С.“ АД върху процесната мрежа многократно била потвърждавано от бившия директор на въззивното дружество и това било ценено от съда като извънсъдебно признат факт. Липсвало проведено насрещно доказване от негова страна, че ВиК мрежата била негова или общинска собственост.