Решение № 232 от 27.03.2025, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 232 гр. Бургас, 27.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галя Д. Русева при участието на секретаря ПЕТЯ ХР. КОЛЕВА като разгледа докладваното от Галя Д. Русева Гражданско дело № 20242100101514 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба, ведно с молба-уточнение вх.№ 18589/24.10.2024 г., предявена от И. Г. В. с ЕГН ********** от гр. ****, ул. „****“ № **, чрез адв. Койнов, против „ЕОС Матрикс“ ЕООД с ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Младост“, ж.к. „Младост“, ул. „Бизнес Парк София“ № 1, бл.15, вх.А, ет.4, представлявано от управителите Р. И. М.-Т. и Т. И. В. – заедно и поотделно, с която се претендира постановяване на решение, с което се приеме за установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сумата от 117 000 лв. – остатък от главница по Договор за банков кредит № 070007/18.02.2008 г., допълнен и изменен с Анекс 1/08.05.2009 г., Анекс № 2/28.07.2009 г. и Анекс № 3/30.09.2009 г., предмет на издаден по ч.гр.д. № 2120/2011 г. на БРС изпълнителен лист.

Ищцата твърди, че с изпълнителен лист, издаден въз основа на влязла в сила Заповед за изпълнение № 1436/14.03.2011г. по ч. гр. д. № 2120 по описа за 2011г. на Бургаския районен съд, същата, наред с „Трак енд бус сървиз“ ООД, „Омега-експрес“ ЕООД и А. И. Д., били осъдени да заплатят на „Юробанк България“ АД сумата от 163 301.30 евро, от която: 139 982.24 евро 1

- главница по договор за банков кредит № 07-0007/18.02.2008г., допълнен и изменен с анекс № 1/08.05.2009г., анекс № 2/28.07.2009г. и анекс № 3/30.09.2009г.; 22517.79 евро - договорна лихва за периода от 21.10.2009г. до 09.03.2011г.; 801.27 евро - такси, ведно със законовата лихва върху главницата до окончателното изплащане на вземането.

С договор за прехвърляне на вземания, сключен на 29.03.2019г. между „Юробанк България“ АД и ответното дружество, цедентът по него е прехвърлил на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД вземането си, произтичащо от цитирания по-горе договор за банков кредит, за което е бил издаден посоченият изпълнителен лист по ч. гр. д. № 2120 по описа за 2011г. на БРС.

Въз основа на възникналото частно правоприемство, ответното дружество е заместило „Юробанк България“ АД в образуваното от банката изпълнително дело № 623 по описа за 2011г. на ЧСИ Таня Маджарова, per. № 803, с район на действие БОС. На основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнителното производство било прекратено, констатирано от съдебния изпълнител с Постановление за прекратяване с изх. № 17506/08.07.2022г., с остатък на дълга за главница в размер на 117 000 лева. Ищцата твърди, че ответното дружество не е носител на вземането, за което в полза на „Юробанк България“ АД е издаден процесният изпълнителен лист, включително и че ищцата не дължи обективираните в него суми поради погасяването им по давност. Твърди се, че ответното дружество не е носител на вземането, за което в полза на банката е бил издаден изпълнителният лист, тъй като договорът за цесия бил сключен в противоречие със Закона за кредитните институции /ЗКИ/, а от друга страна бил и симулативен поради липса на намерение у всяка от страните по цесионния договор за обвързване с правните му последици. Договорът за цесия бил сключен в противоречие с чл. 2, ал. 4 от ЗКИ, а оттам същият се явявал нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, вр. чл. 2, ал. 4 от ЗКИ. Обосновава се, че с разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от ЗКИ изчерпателно са посочени дейностите, които банката може да извършва. Договорите за прехвърляне на вземания, обаче, не попадали в обхвата на присъщата по занятие дейност на банката. В конкретния случай, банката нито е уведомила длъжника за това прехвърляне, въпреки задължението си, произтичащо от основния банков договор (чл. 44 от същия), нито счетоводно е отписала задълженията по процесния кредит, нито пък същите тези задължения са били заведени счетоводно при цесионера. В този смисъл, липсвали обосновани 2 причини, водещи до намерение у всяка от страните по договора за цесия за обвързване с правните му последици, а когато това е така, то този договор се явявал привиден и като такъв - нищожен на още едно основание - по чл.26, ал.2, предл. пето от ЗЗД. Нещо повече, извършената цесия не е била и необходима за осъществяване дейността на банката, с оглед предвидената с чл.

2, ал. 4 от ЗКИ възможност. Ответникът „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД не е дружество със специална инвестиционна цел по смисъла на ЗДСИЦ, за да се приеме, че с процесната цесия по необходимост и във връзка с осъществяваната дейност от банката, последната е извършила секюритизация на вземанията, т.е. дейност, извън посочените в чл. 2, ал.1 и ал. 2 от ЗКИ.

В предмета на дейност на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД не била включена покупко-продажба на вземания /секюритизация на вземания/ по чл. 4, ал. 1, т.

2 от ЗДСИЦ. За да може да извършва такава дейност, „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД е трябвало да отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1 от ЗДСИЦ и да не са били налице отрицателните предпоставки на ал. 3 на чл. 11 от същия закон, което се удостоверявало с издаването на лиценз от Комисията за финансов надзор, по подадено заявление не по-късно от 6 месеца от датата на вписване на дружеството в търговския регистър. Едва тогава, дружеството със специална инвестиционна цел можело да извършва предвидените с чл. 4 от ЗДСИЦ сделки, каквото качество обаче ответникът не е имал към датата на сключване на процесната цесия. Доколкото ответникът не е финансова институция по смисъла на ЗКИ, която може да извършва дейност по чл. 2, ал.

2, т. 12 от ЗКИ, договорът за цесия се явявал нищожен и като сключен в противоречие с чл. 3, ал. 1 от ЗКИ. На следващо място се сочи, че дори и да се приеме, че договорът за цесия е действителен в отношенията между банката, като цедент, и ответното дружество, като цесионер, този договор не е породил правно действие спрямо ищцата. Не са били изпълнени изискванията на чл.

99, ал. 3 от ЗЗД - липсвало каквото и да било съобщаване на ищцата за прехвърлянето на вземането. Легитимацията си пред частния съдебен изпълнител като носител на процесното вземане, ответникът удостоверил посредством договора за цесия, сключен на 29.03.2019г., и приложените към него: потвърждение за извършена цесия и пълномощно, по силата на което цедентът е предоставил на цесионера правото да уведоми длъжниците, посочени в приложението към договора за цесия, за извършеното прехвърляне на вземанията. В случая ищцата не е била уведомена за извършеното 3 прехвърляне нито от цедента, нито от цесионера. Поради това за ищцата, по аргумент от чл.99, ал. 4 от ЗЗД, не съществувало задължението да престира на цесионера — ответното дружество. Не съществували и никакви доказателства, че точно процесните вземания са били предмет на договора за цесия, сключен на 29.03.2019г. между банката и ответника, като представените в тази връзка документи от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД по изп. д.

№ 623/2011г. на ЧСИ Таня Маджарова (понастоящем прекратено), представляващи: договор за прехвърляне на вземания и Приложение № 2, не могли да удостоверят подобни обстоятелства, поради което ответното дружество не е носител на процесното вземане и не е материално легитимирано да претендира процесните суми от ищцата.

Отделно от това се сочи, че поисканите и извършени спрямо длъжниците по изп.д. № 623/2011г. по описа на ЧСИ Таня Маджарова (преди неговото прекратяване) действия са предприети в периода от 19.04.2011г. до 27.04.2016г., а в периода от 02.08.2016г. до 03.12.2019г. (вкл.) всеки месец са постъпвали суми по изпълнителното дело от наложения на ищцата запор на банковата й сметка. Последното означавало, че още на 04.12.2021г. процесното изпълнително дело е било прекратено по силата на закона.

Прекратяването е настъпило ех lege с осъществяване на описания в чл. 433, ал, 1, т. 8 от ГПК фактически състав, като ирелевантно било постановеното покъсно постановление от съдебния изпълнител в тази насока, тъй като същото имало само констативен характер. След датата на постановяване на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тьлк. дело № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС са се осъществили факти (изтичането на срока по чл. 433, т. 8 от ГПК) от значение за съществуващото между ответника, като взискател, и ищцата, като длъжник, правоотношение (въпросното изпълнително дело), осъществяването на които факти са породили правните си последици (прекратяването на изпълнителното производство) - след постановяване на ТР № 2 от 26.06.2015 година по тьлк. дело № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС. Именно затова, тези последици следвало да бъдат преценявани с оглед на новото тълкувателно решение, защото към момента на перемпцията то вече е било действащо и следователно е било изгубило действие прилаганото по-рано Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г., Пленум на ВС. Тълкувателното решение било постановено на 26.06.2015г., като към този момент образуваното срещу ищцата изпълнително дело все още не е било прекратено 4 по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, тъй като двугодишният срок е изтекъл на 03.12.2021г. Следователно, към 26.06.2015г. изпълнителното производство е било висящо и по отношение на същото се прилагало тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 п, ОСГТК, според което новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е било предприето последното валидно изпълнително действие.

В случая, това последно изпълнително действие, прекъсващо давността, е било предприето на 27.04.2016г., когато е била наложена възбрана върху собствен на ищцата недвижим имот. Следователно, новата погасителна давност е започнала да тече от 27.04.2016г., като същата е изтекла на 27.04.2021г., с оглед разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Що се касаело до постъпвалите за периода от 02.08.2016г. до 03.12.2019г. (вкл.) суми по изп.д.

№ 623/2011г. от запорираното на ищцата трудово възнаграждение, според същата частичното плащане не съставлява признание на дълга и не прекъсва давността относно неплатените суми. Това, което е платено доброволно, е получено с основание и не подлежи на възстановяване от страна на кредитора.

Частичното плащане обаче нямало за последица признание на цялото задължение, с което признание да можело да се приеме, че се прекъсва давността относно цялото вземане (в случая остатъка от главницата). В този смисъл се цитира практика на ВКС, обективирана в Решение № 255 по т.д.№ 145 / 2012 г. на I т.о., Решение № 215 по т.д.№ 456/2012 г. на II т.о., Решение № 161 по т.д.№ 1934/2014 г. на I т.о. на ВКС, Решение № 26 от 24.07.2018 год. на ВКС. С оглед на това, ищцата иска от съда да постанови решение, с което приеме, че не дължи на ответника вземане в размер на 117 000 лв., представляващо остатък от главница по Договор за банков кредит № 070007/18.02.2008 г., допълнен и изменен с Анекс 1/08.05.2009 г., Анекс № 2/28.07.2009 г. и Анекс № 3/30.09.2009 г., предмет на издаден по ч.гр.д. № 2120/2011 г. на БРС изпълнителен лист.

В съдебно заседание ищцата изпраща процесуален представител, който сочи доказателства и претендира уважаване на иска, както и присъждане на разноски съгласно представен списък.

Предявеният иск е с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответника, в който искът се оспорва като недопустим и неоснователен. Ответникът сочи, че 5 ищцата няма правен интерес да твърди нищожност на договора за цесия, тъй като не е страна по него. Съдът не споделя това възражение, тъй като задълженията на ищцата в случая произтичат именно от цитирания договор за цесия, и в този смисъл същата се явява заинтересована страна и има правен интерес да установи нищожността му. Освен това, възраженията на длъжника за нищожност на договора за цесия са допустими и следва да бъдат разгледани от съда /в този смисъл е и Решение № 50132/03.11.2022 г. по т.д. № 1959/2021 г., І т.о. на ВКС/, още повече че съгласно разясненията в ТР № 1/2020г. от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.