Решение № 5164 от 23.05.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5164 гр. София, 23.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: А.Е.Х. при участието на секретаря С.С.Ц. като разгледа докладваното от А.Е.Х. Гражданско дело № 20211110137566 по описа за 2021 година

Производството по делото е образувано по подадена от /фирма/, искова молба и уточнителна такава (л. 39 и л.40 по делото) срещу Л. Л. Д., с която е предявен иск с правно основание чл. 203, ал. 2, пр.1 КТ във вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 9655,15лв., представляваща причинена от ответника умишлено щета за периода от м.08.2014 г. до м.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателно изплащане на сумата.

С протоколно определение от 13.05.2022г., на основание чл. 214 ГПК, е допуснато изменение на иска досежно размера на претенцията, като същата е увеличена от първоначално заявените 9655.15лв. на 9699.02лв.

Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че ответникът е работил при ищцовото дружество на длъжност „главен счетоводител“ за периода от 18.03.2014 г. до 04.05.2018 г. Твърди, че ответницата е отговаряла за спазване на счетоводното законодателство при осъществяване на имуществените и парични операции, имала е задължения, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на финансови и материални ценности, а също и да организира, планира, ръководи и контролира цялостната финансово – счетоводна дейност в ищцовото дружество, включително и да осъществява вътрешен финансов контрол. Поддържа, че трудовата й функция за упражняване на контрол върху други работници или служители с отчетнически функции, обосновавала извод за отговорност за липси. Сочи, че на 17.07.2014 г. при ищцовото дружество е постъпило уведомление от ЧСИ С.Х. за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на К.Д.Д. по изпълнително дело № 20148630403090, като съобщението съдържало и указание за начина на определяне на удръжките по правилата на чл.446 ГПК. Твърди, че като главен счетоводител ответницата е била длъжна да удържа половината от трудовото възнаграждение на длъжника. На 09.01.2020 г. ищцовото дружество било уведомено, че следва да прави удръжки само по изпълнително дело № 20148630403090, т.к. било първо по ред, като изрично бил указан редът и начинът на удръжките. С посоченото уведомление ответницата се е запознала съобразно резолюцията на управителя на ищцовото дружество. Твърди, че за периода 04.08.2014 г. – 04.05.2018 г. /датата на прекратяване на трудовото правоотношение/ ответницата като главен счетоводител е 1 извършила удръжки в нарушение на разпоредбата на чл. 446 ГПК, като е удържала значително по-малки суми от дължимите. Поддържа, че разликата в удръжките възлизала на 9655,15 лв. Сочи, че ответницата в качеството й на главен счетоводител е следвало да определи секвестируемата част от трудовото възнаграждение, която е следвало да превежда на ЧСИ С.Х. във връзка с наложения запор на длъжника К.Д.Д., но същата е направила неправилни изчисления и е превеждала по 200лв. месечно, вместо ½ от месечното трудово възнаграждение, като с тези си действия е нанесла вреди на ищеца. Твърди, че на 16.06.2020 г. ищцовото дружество е получило покана за доброволно изпълнение от ЧСИ С.Х. по искане на кредитора /фирма/ поради удържани значително по-ниски суми от трудовото възнаграждение на длъжника К.Д.Д. и с оглед избягване на лихвите, между настоящия ищец и взискателя било сключено споразумение, по силата на което ищецът превел разликата между удържаните суми и тези, които действително е следвало да бъдат удържани, в общ размер на 9655,15лв.

Сочи се, че ответницата виновно е причинила вреди на ищцовото дружество, като се поддържа още и че длъжността й е с ръководни и контролни функции и е отчетническа по смисъла на чл. 207, ал. 1 КТ. Поддържа, че с оглед доброволно уреждане на отношенията е поканил с нотариална покана ответницата да внесе в касата на ищеца дължимите суми, но същата не е изпълнила задълженията си. С уточнителна молба поддържа, че ответницата виновно и противоправно не е изпълнила трудовите си задължения, поради което твърди, че са налице предпоставките за реализиране на пълна имуществена отговорност съгласно разпоредбата на чл. 203, ал.2 КТ. Моли съда да уважи предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл.131 е постъпил отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Ответникът релевира възражение за изтекла погасителна давност за сумите, удържани от запора, наложен върху трудовото възнаграждение за периода преди 10.08.2016 г., като твърди, че приложимата такава е петгодишната. Навеждат се твърдения, че за ответницата е липсвало задължение за извършване на изчисление на удръжките по наложения запор. Поддържа, че тези изчисления е следвало да се извършват от служителя, който прави изчисления за удръжки от заплатите, който служител бил касиер-счетоводителят – Й.Я.. Сочи, че запорното съобщение е било придвижено към посоченото лице, както и че ответницата никога не е извършвала лично изчисления за наложените запори. Твърди, че не е осъществен фактическият състав на чл. 203, ал.2 КТ, като в тази връзка излага съображения, че не е имала задължение да изчислява и извършва удръжки по запор, поради което счита, че не е налице умишлено погрешно изчисляване и извършване на удръжките по запора. Поддържа, че не е налице и вреда, която да е резултат от престъпление, нито вреда, която да не е при или по повод изпълнение на трудовите задължения. На следващо място излага, че искът не може да се предяви за повече от 1/3, тъй като била налице солидарна отговорност на третото задължено лице (настоящият ищец) и на органите му на управление, като останалите 2/3 счита, че следва да се насочат срещу управителя и едноличния собственик на капитала на дружеството предвид разпоредбата на чл. 452, ал.3 ГПК. Сочи, че размерът на вредата е неправилен, необоснован и недоказан, като в тази връзка излага, че липсват доказателства относно размера на трудовото възнаграждение на К.Д., извършените удръжки, също и относно удръжките, които според ищеца е следвало да се извършват.

Поддържа, че удръжките, които са правени, са изчислени правилно. Сочи, че длъжникът К.Д. има дете, което обстоятелство е било взето предвид при изчисляването на удръжките, освен това – длъжникът е имал и наложен запор от НАП в размер на 100 лв., който също бил съобразен при изчисляването на удръжките. Твърди, че искът може да се насочи срещу длъжника – К.Д., т.к. плащайки процесната сума, ищецът всъщност бил платил дълга на длъжника. Моли съда да отхвърли предявения иск.

Претендира разноски.

Съдът като съобрази доводите на страните, материалите по делото и закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

2

Предявен иск с правно основание чл. 203, ал. 2, пр.1 КТ във вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 9655,15лв., представляваща причинена от ответника умишлено щета за периода от м.08.2014 г. до м.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателно изплащане на сумата.

С протоколно определение от 13.05.2022г., на основание чл. 214 ГПК, е допуснато изменение на иска досежно размера на претенцията, като същата е увеличена от първоначално заявените 9655.15лв. на 9699.02лв.

С доклада по делото, неоспорен от страните, съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните факти и обстоятелства, а именно, че страните са се намирали в трудово правоотношение за периода 18.03.2014 г. – 04.05.2018 г., по силата на което ответницата е заемала длъжността „главен счетоводител“, че на лицето К.Д.Д. е наложен запор по изпълнително дело №20148630403090 с взискател /фирма/ от ЧСИ С.Х., че ищецът – /фирма/ е заплатил на /фирма/ процесната сума в размер на 9655,15 лв.

От заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ, което съдът кредитира като пълно, мотивирано и изготвено от лице, притежаващо нужния опит и професионална квалификация се установява, че разликата между трудовото възнаграждение, което е следвало да бъде изплащано след удръжките по чл. 446 ГПК на К.Д. и реално изплатените суми е 9 699.02лв.

Съгласно материалноправната разпоредба на чл. 203, ал. 2 КТ за вреда, която е причинена умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от гражданския закон.

Имуществената отговорност на работника или служителя е отговорност за причинени вреди на работодателя при и по повод изпълнение на неговите трудови задължения. Вредите, които работодателят търпи, се реализират на плоскостта и в рамките на индивидуалното трудово правоотношение. Тя е отговорност за виновно неизпълнение на задължението на работника или служителя да пази имуществото на работодателя, което му е поверено или с което той е в досег при и по повод изпълнение на възложената му работа (чл. 126, т. 8 КТ). Когато вредите са причинени небрежно при или по повод изпълнение на трудовите задължения, работникът отговаря по реда на чл. 203, ал. 1 КТ. А когато са причинени умишлено или в резултат на престъпление или не при или по повод изпълнение на трудовите задължения, тогава отговорността се определя от разпоредбите на гражданския закон (чл. 203, ал. 2 КТ). В тези три случая законодателят е изключил прилагането на благоприятното разрешение за ограничената имуществена отговорност по Кодекса на труда и е предвидил пълна обезвреда за причинените вреди. Гражданският закон, към който препраща разпоредбата на чл. 203, ал. 2 КТ, е Законът за задълженията и договорите и по-специално неговите разпоредби относно деликтната и договорната отговорност (чл. 45 – 54 и чл. 79 – 82). В различните хипотези, в зависимост от обстоятелствата, изложени в исковата молба, следва да се определи и приложимата разпоредба на ЗЗД. Липсата на влязла в сила присъда не изключва отговорността по чл. 203, ал. 2 КТ, тъй като вредата може да е причинена от работника или служителя умишлено, без деянието да съставлява престъпление (вж.

Решение № 8 от 01.02.2018 г. по гр. д. № 1111/2017 г., ІV Г. О., ВКС, Решение № 215 от 26.05.2015 г. по гр. д. № 234/2015 г., ІV Г. О., ВКС).

За да е основателен предявеният иск с правно основание чл. 203, ал. 2 КТ следва да се установят елементите на фактическия състав на този текст. В тежест на ищцовото дружество е да докаже наличието на всеки от елементите, включени във фактическия състав на чл. 203, ал. 2 пр. 1 КТ а именно: наличие на трудово правоотношение с ответника към момента на причиняване на вредите, деяние, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, както и че ответникът е причинил умишлено твърдените вреди /в този смисъл Решение № 180 от 12.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3502/2017 г., IV г. о., ГК/. В цитираното решение на ВКС е прието, 3 че в тежест на работодателя е да докаже умисъл на работника или служителя, само когато законът урежда умисъла като елемент от фактическия състав на тяхната отговорност, както е напр. в чл. 203, ал. 2 КТ, в която материалноправна разпоредба намира правно отражение заявената искова претенция.

Настоящият съдебен състав намира, че от страна на ищеца не се доказа наличие на един от елементите от фактическия състав на предявената искова претенция, а именно вредите да са причинени умишлено от Л.Д., каквито доводи са наведени от ищцовото дружество с уточнителната молба /л.39 по делото/ в изпълнение на указанията, дадени с разпореждане от 14.07.2021г. /л.36/. В чл. 45, ал. 2 ЗЗД законодателят е въвел оборима презумпция за вината при деликтната отговорност.

Следва да бъде подчертано обаче, че не всяка вина, а само небрежността се предполага (вж. Решение № 14 от 06.03.2018 г. по гр. д. № 2401/2017 г., ІV Г. О., ВКС). При твърдения за умишлено причинена вреда страната, която е навела тези твърдения, трябва да ги установи при условията на пълно и главно доказване. В този смисъл е и разпределената с доклада по делото доказателствена тежест.

В българското гражданско право не се съдържа дефиниция на вината, за разлика от наказателното право, където има разпоредби, уреждащи нейните форми. Затова често в съдебната практика, а и в доктрината вината в наказателното и гражданското право се разглежда като единно явление. Това е дало основание да се приеме, че деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или е допускал настъпването на тези последици. Дали е налице умисъл в неговите две разновидности – пряк и евентуален, или се касае за непредпазливост – съзнавана или несъзнавана, се определя от обективните обстоятелства, установени по делото (вж. Решение № 9 от 31.01.2018 г. по гр. д. № 1504/2017 г., ІV Г. О., ВКС).