Решение № 1388 от 24.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1388 гр. Пловдив, 24.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20255330109200 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Р. И. И., ЕГН: **********, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, с която са предявени обективно съединени в условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл.124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК и чл. 21, ал. 1 от ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният помежду им Договор за потребителски кредит с № ***** г. е недействителен поради противоречието му със закона, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 11 от сключения между страните Договор за потребителски кредит с № ***** г., предвиждаща заплащане на неустойка, е недействителна поради противоречието й с добрите нрави.

Ищцата твърди, че на ** г. между страните е сключен процесният договор за потребителски кредит, по силата на който на ищцата била предоставена в заем сумата от 2 300 лева (1175,97 евро), при ГЛП 50% и ГПР 65,61%. Твърди се, че договорът е недействителен доколкото ГЛП надхвърля трикратния размер на законната лихва, а още повече, че в размера на ГПР по кредита не е включен размерът на дължимата неустойка за непредставяне на обезпечение. Моли за уважаване на иска и присъждане на направените по делото разноски.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва предявените в условията на евентуалност искове. Признава, че уговорената неустойка не е включена в 1 размера на ГПР, но твърди, че същата не следва да бъде включвана в размера на ГПР доколкото неустойката би била дължима след сключване на договора.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните не е спорен фактът на сключване на процесния договор за потребителски кредит, както и неговите параметри. Същият е приет и като писмено доказателство по делото.

С доклада по делото съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се доказване между страните обстоятелството, че в ГПР по процесния договор за потребителски кредит не е включен размерът на дължимата неустойка за непредставяне на обезпечение.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които процесните клаузи от договора възвеждат за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен 2 процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочен ГПР в договорите за кредит, но от съдържанието на договорите не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в договорите, като обща сума за заплащане от потребителя е посочена конкретна сума. В тази величина обаче не е включена дължимата неустойка за непредставяне на обезпечение. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора размер на ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че договора за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

С оглед уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявения в условията на евентуалност установителен иск, доколкото не се сбъдна вътрешнопроцесуалното условие за неговото разглеждане.

При този изход на спора, право на разноски има ищцата, но такива не са направени с оглед освобождаването й от държавна такса и разноски по делото.

Ще следва да се осъди ответникът да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС – Пловдив сумата от 98, 37 евро – държавна такса.

В производството по делото ищецът е представляван на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на процесуалния представител на ищеца – адв. Л. Б. от ** следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, което съобразно липсата на фактическа и правна сложност на делото се определя в минимален размер от 204, 52 евро.

3

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Р. И. И., ЕГН:

********** и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, че сключеният помежду им Договор за потребителски кредит № ***** г. е недействителен поради противоречието му със закона.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869 да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС – Пловдив сумата от 98, 37 евро /деветдесет и осем евро и тридесет и седем евроцента/ – държавна такса за образуване на делото.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869 да заплати на адв. Л. Б. от **, с адрес: ** сумата от 204, 52 евро /двеста и четири евро и петдесет и два евроцента/, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца Р. И. И., ЕГН: ********** в настоящото производство.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4