Решение № 18599 от 13.11.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18599 гр. София, 13.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина В. Станчева при участието на секретаря СОНЯ Д. КОНСТАНТИНОВА като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Гражданско дело № 20231110130617 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от „фирма“ ЕООД, ЕИК (номер) срещу Ц. Д. Д., ЕГН **********, с която са предявени кумулативно обективно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 903,69 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем № (номер) от 24.01.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда /26.01.2023 г. – дата на пощенско клеимо/ до окончателното изплащане на дължимата сума; иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 38,07 лева, представляваща възнаградителна лихва по договора за периода от 07.02.2022 г. до 07.11.2022 г. и иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 13,86 лева, представляваща мораторна лихва, начислена върху главницата за периода 07.02.2022 г. до 24.01.2023 г.

В исковата молба се твърди, че на 24.01.2022 г. между страните е сключен договор за паричен заем № (номер), по силата на които ищецът се е задължил да предостави на ответника 1000 лева /хиляда лева/, представляваща потребителски заем по продукт „продукт“ срещу задължение на последния да я върне, ведно с договорените лихви, в сроковете и при условията на подписания документ. Ищецът изпълнил своите задължения надлежно. Кредитът е следвало да бъде погасен при годишен лихвен процент 10 %, при 10 броя погасителни вноски, при размер на погасителната вноска от 232 лева и дата на плащане на първата погасителна вноска 1

24.01.2022 г., с обща сума за погасяване 2 320 лева. Ищецът твърди, че е налице неизпълнение на задълженията от страна на ответника Д.. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски, в това число адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът оспорва иска по основание и размер.

Сочи, че предявените искове са допустими, но по същество – неоснователни. Навежда, че твърденията на ищеца за предоставена нему парична сума не отговаря на обективната истина. Сочи, че с ищеца никога не е бил в облигационна връзка. Твърди, че приложеният към исковата молба договор за заем е неистински (подправен), като подписът, положен върху документа, не е негов. Оспорва всички твърдения на ищеца, както и представените писмени доказателства от ищеца. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли исковете на ищеца, като претендира сторените по делото разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С доклада по делото съдът е разпределил доказателствената тежест между страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК, както следва: В тежест на ищеца е да докаже: 1. наличието на валидно договорно правоотношение, възникнало по силата на Договор за паричен заем № (номер) от 24.01.2022 г., което обвързвало страните през процесния период; 2. обстоятелството, че ответникът усвоил договорената сума в пълен размер; 3. размера на непогасените задължения по процесния договор за кредит и настъпването на тяхната изискуемост; 4. всички факти, на които основава своите искания или възражения. С допълнение към доклада, направено от съда в проведеното открито съдебно заседание, съдът е указал на ищеца на ищеца, на основание чл. 146, ал. 2 ГПК, че същият не сочи доказателства относно твърдените от него факти, че ответникът е усвоил договорената сума в пълния й размер, както и относно размера на непогасените задължения, настъпването на тяхната изискуемост. Същевременно отново с доклада по делото съдът е указал на ищеца „фирма“ ЕООД в 1-седмичен срок от получаване на съобщението да уточни, на основание чл. 193, ал. 2 ГПК, дали желае да се ползва от представените от него документи: договор за заем, както и върху документите, удостоверяващи кандидатстването за кредит и получаването на парите, чиято истинност е оспорена от ответника.

В тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираните вземания, както и всички факти, на които основава своите искания и възражения.

В срока за отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е възразил, че подписът, поставен върху договора, не е негов, респективно, че никога не е влизал в облигационна връзка с ищеца – кредитодател, както и че никаква заемна сума не му е била предоставяна.

По своята същност договорът за кредит, приложен по делото, за който се твърди от ищеца, че е сключен между страните, от гледище на настоящия процес представлява частен документ с диспозитивен характер, доколкото отразява волеизявленията на страните. Формалната доказателствена сила при частните документи задължава съда да счита лицето, подписало документа, за автор на направеното изявление. Това положение произтича от разпоредбата на чл. 180 ГПК, която въвежда оборима презумпция, че до доказване на противното подписаното лице е действителният автор на съдържанието на документа. Следователно подписаният частен документ представлява годно доказателствено средство за авторство на материализираното изявление и съдът е обвързан в извода си относно факта на авторството, докато то не бъде оспорено успешно в хода на процеса. В този смисъл е и практиката на 2 съдилищата, обективирана в Решение № 84 от 23.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 681/2008 г., II т. о., ТК – "частни документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. В този случай законът ограничава свободата на съда за преценка на доказателствата и го задължава да приеме за доказани определени факти при наличност на определени доказателства. Предварителният договор като частен документ доказва единствено, че изявленията направени в него са направени от лицата, които са го подписали, и в това се състои формалната доказателствена сила на документа."

В светлината и на изложеното съдът съобрази, че ответникът навреме – с отговора си по чл. 131 от ГПК е оспорил истинността на представения от ищеца частен документ, като е поискал и назначаване на графологична експертиза, която да изследва дали подписът, поставен върху документа, изхожда от ответника.

При спазване на разпоредбите на процесуалния закон, разписани в чл. 193, ал. 1 ГПК, според които заинтересованата страна може да оспори истинността на документ най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което той е представен, като съдът постановява да се извърши проверка на истинността на документа, ако другата страна заяви, че желае да се ползва от него (чл. 193, ал. 2 ГПК), с определението си за насрочване от 01.09.2023 г. съдът е указал на ищцовото дружество да заяви в 1седмичен срок от съобщението дали желае да се ползва от оспорените от ответника документи, а именно договор за заем и документи, удостоверяващи кандидатстването за кредит. Ищецът „фирма“ ЕООД е получил препис от отговора на исковата молба, а и от определението за насрочване на делото от 01.09.2023 г., съдържащо и проект за доклад по делото, на 18.09.2023 г. Нито в определения от съда срок, нито по-късно, а и до настоящия момент включително, ищецът не е заел позиция относно това дали желае да се ползва от оспорените от ответника частни документи, приложени към исковата молба. Това негово поведение именно е и причина съдът да не разпореди назначаването на съдебно-графологична експертиза, изследваща авторството на приложените и оспорени документи.

Оспорването на истинността на документ се извършва по реда на чл. 193 ГПК и при доказана неистинност има за последица изключването му от доказателствата по делото съгласно чл. 194, ал. 2 ГПК. Оспорването на документа може да се предприеме само по почин на заинтересованата страна, но не и служебно от съда – чл. 193, ал. 1 ГПК. Поради проявената процесуална пасивност от страна на ищеца обаче в хода на производството е останало неизяснено обстоятелството дали същият желае да се ползва от приложените към исковата молба документи, респ. и кой е техният автор.

Настоящият състав на съда споделя практиката, обективирана в Решение № 524/28.12.2011 г. по гр.д. № 167/2011 г. на ВКС, ІV ГО, в което е прието, че в производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, и при доказване на горните предпоставки, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. След като ищецът не е успял да установи пълно и главно релевантните за спора елементи от фактическия състав на заявените претенции, то не се е активирало и съответното задължение на ответника да докаже своите възражения, предвид че тяхната основателност би се изследвала в случай, че ищецът беше доказал относимите за производството факти и обстоятелства

3

Договорът за заем за потребление е реален договор , който се счита сключен, когато въз основа на постигнато между страните съгласие заемодателят предаде, а заемополучателят получи в заем парична сума или заместими вещи, на които става собственик като заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид количество и качество. По иск с правно основание чл. 240 ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена така и на обстоятелството ,че е предадена въз основа на договор за заем. Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго основание - ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр.

В настоящия процес както вече се отбеляза липсва пълно и главно доказване от страна на ищеца, предвид и изричното оспорване от ответната страна, че първият е престирал в полза на втория процесната искова сума, представляваща предмет на договор за заем. Прочитът на събраните по делото доказателства, ведно с приложение правилото за задействане неблагоприятните последици от неизпълнение на разпределената от съда доказателствена тежест с оглед нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК, води съда до заключението, че претенциите на ищеца са недоказани, а оттам и неоснователни.

По разноските:

С оглед изхода от спора право на присъждане на разноски възниква само за ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, доколкото такива обаче не са претендирани, не следва и да се присъждат.

Мотивиран от изложеното, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „фирма“ ЕООД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление: (град), (адрес), със съдебен адрес: (град), (адрес), срещу Ц. Д. Д., ЕГН **********, с адрес: (град), (адрес), иск с правно основание чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 903,69 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем № (номер) от 24.01.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда /26.01.2023 г. – дата на пощенско клеимо/ до окончателното изплащане на дължимата сума; иск с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 38,07 лева, представляваща възнаградителна лихва по договора за периода от 07.02.2022 г. до 07.11.2022 г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 13,86 лева, представляваща мораторна лихва, начислена върху главницата за периода 07.02.2022 г. до 24.01.2023 г.